ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

На 25-ти октомври започна фестивалът So Independent и столицата е изцяло потопена в духа на независимото кино. Въпреки че програмата на фестивала е повече от интересна, включва за жалост почти само американски филми. Затова отправяме поглед в малко по-различна посока – а именно към Англия и най-доброто от независимата британска продукция през последните години.

„ТИРАНОЗАВЪР” (Tyrannosaur, 2011)

Когато стане въпрос за британско независимо кино, има едно име, което неизменно изниква в съзнанието ми като еманация на английския филмов стил – „Тиранозавър”.
Джоузеф е олицетворение на онази потисната агресия с грозно, разкривено лице, която сме свикнали да мразим. Той е безработен вдовец, който обикаля баровете и побоищата за него са ежедневие. Агресия и насилие без повод и причина – просто част от ежедневието му, затворено в бедно английско предградие.
След загуба на комар, огромно количество погълнат алкохол, караници и псувни той тръгва към дома, развързва кучето си, чакащо го пред бара. Нещо в очите на животното предизвиква гнева на Джоузеф и в следващия миг вече върви по празните улици, носейки мъртвото куче в ръцете си. Разкаянието и закъснялата нежност не са достатъчни и са последвани от бавното, методично изкопаване на гроб в градината.
В живота на Джоузеф има само две същества, които се държат добре с него – съседското дете и собственичката на благотворителния магазин, Хана. Докато той се подиграва на набожността й, на хубавата й къща и на дребно бюргерския й живот, тя му отвръща с отзивчивост и прямота. Щастието на Хана обаче е само привидно,защото животът й е изпълнен със страх от съпруга, който я малтретира по най-извратени начини. И въпреки силната й набожност, скоро дори у нея се прокрадва съмнението в Бог. Насиненото лице на Хана извиква у Джоузеф спомени за предишния му живот – преди смъртта на неговата съпруга.
Но не съжаление и разкаяние, а преосмисляне бележат промените в Джоузеф. Хана също преминава през период на осъзнаване, на отричане и на агресия, за да намери спокойствие и да започне живота си отначало.
Името „Тиранозавър” е, разбира се, метафора, чието разкриване е сред най-силно драматично заредените изненади във филма. Интересно е, че в немския превод заглавието е последвано и от продължението „Една любовна история”, но въпреки многопластовите си значения то може да подведе в интерпретацията си. „Тиранозавър” не е филм за любов, не е и филм за отношенията между хората, а дълбока лична драма, фокусирана върху онези мрачни моменти, в които агресията и насилието са просто неизбежни. Няма и помен от сълзлива мелодрама, мили думи или красиви любовни сцени. Просто това е един болезнено реалистичен шедьовър на независимото британско кино. Отличен е с множество награди, сред които за най-добър филм на Британските награди за независимо кино за 2011-та и най-добър режисьор в международния конкурс за игрално кино на миналогодишния фестивал на независимото кино "Сънданс" в САЩ.

„ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ ЗА КЕВИН” (We Need to Talk About Kevin, 2011)

Сред фаворитите за същата награда бе и тази британско-американска независима продукция с великолепната Тилда Суинтън в главната роля. Вниманието в нея е фокусирано върху образа на майката, изживяваща немислимото – да намрази детето си. Динамичната композиция на действието с множество скокове във времето и флашбекове разгръща историята на Ева Качадуриан. Тя среща голямата си любов Франклин (в ролята е невероятният Джон С. Райли), но семейното щастие се оказва съвсем кратко, защото раждането на първото им дете променя изцяло живота й. Още от ранната си възраст Кевин има трудна връзка с майка си, която е белязана по-скоро от странен вид омраза, от колкото от любов. Ева прави всичко по силите си, за да се убеди, че обича своето дете, че всичко е наред с него. До момента, в който Кевин избива по най-брутален начин съучениците си, баща си и сестра си.
Години по-късно Ева се опитва да продължи живота си по един или друг начин, преследвана от многовалентните въпроси за прошката.
„Трябва да поговорим за Кевин” придоби огромна популярност с трудната тематика, която разглежда, както и с невероятната игра на Тилда Суинтън. Режисурата е като по учебник – разгръщането на действието с много разчупена времева структура, паралелното проследяване на минало и настояще, както и цялостното заснемане и естетика. И въпреки че според мен на филма му липсва нещо, което не му позволява да изрази посланията си максимално, той е един прекрасен пример за съвременното британско независимо кино.

„СЪЗРЯВАНЕ” (An Education 2009), „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ” (Never Let Me Go, 2010), „СРАМ” (Shame, 2011)

Когато говорим за добро британско кино от последните години, неизменно изниква името на една актриса - а именно Кери Мълиган. Всеки пореден филм с нейно участие задължително се нарежда сред номинираните за най-добър (независим) филм и най-добра актриса. Тази традиция започна през 2009-та с филма „Съзряване”, за ролята си в който Мълиган дори бе номинирана за „Оскар“. Тя пресъздава блестящо на екрана 16-годишната Джени, която се влюбва в значително по-възрастния от нея Дейвид. Двамата преживяват една перфектна любовна история a lá 60-те до момента, в който тя разбира, че той е женен. Дейвид безследно изчезва и оставя младата Джени напълно опустошена.
Филмът завладява и критиката, и публиката с прекрасната си визия и великолепната игра на Кери Мълиган и Питър Сарсгаард.
През 2010 година обещаващата актриса участва в друг, триумфирал по фестивалите британски филм, озаглавен „Никога не ме оставяй”, който й донесе отличие за главна женска роля от фестивала в Палм Спрингс и от церемонията на Британските награди за независимо кино.
Това е адаптация по едноименния антиутопичен роман на Кадзуо Ишигуро. Действието се развива в един свят, в който благодарение на напредъка в медицината, вече няма болести и ранна смърт. Цената обаче е жестока – за да може „нормалното” население да живее, се отглеждат деца, чиято единствена функция е да даряват органи до смъртта си. Постепенно моралните ценности отстъпват място на жаждата за вечен живот и смъртта на донорите се превръща в незабележима статистика.
Филмът проследява живота на Кейти (Кери Мълиган), Рут (Кийра Найтли) и Томи (Андрю Гарфийлд), които са приятели от най-ранно детство. Докато помежду им се оформя любовен триъгълник всеки един от тях се бори по свой начин с убийствената мисъл, че животът им не струва нищо.
Кери Мълиган впечатлява с перфектната си игра, която й носи множество награди за най-добра актриса. И въпреки великолепно красивата визия на филма, той е все пак твърде несполучлива адаптация на романа. С типичния днес маниер за свръхдраматизъм „Никога не ме оставяй” се съсредоточава твърде много върху отношенията и чувствата на героите, което води до множество нелогичности в действието и на моменти до пълна загуба на антиутопичните послания на Ишигуро.
През 2011-та сред осовните конкуренти на „Тиранозавър” за голямото отличие на Британските награди за независимо кино бе и филмът „Срам” – също с участието на Кери Мълиган. Това е дълбока психологическа драма, изследваща (свръх-)сексуалността. Брандън (Майкъл Фасбендър) е пристрастен към секса и целият му живот е подчинен на порното и необвързващите връзки. Сестра му Сиси (Кери Мълиган) пристига в града. Докато страстта на Брендън към секса се превръща в саморазрушителна мания, Сиси страда заради склонността си да се привързва твърде много към мъже. Драмите на двамата интерферират, за да доведат до емоционален колапс, въпроси относно сексуалността и опит за самоубийство. „Срам” е поредният значим съвременен британски филм, изследващ по оригинален начин човешката психология. Неговият режисьор Стив Маккуин съумява да постигне чудесен баланс между визия, игра, музика и сюжет, с което заслужено филмът получи множество позитивни оценки и награди от международни фестивали.