Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЦАРЯТ Е ГОЛ, ДАЙТЕ ДА СНИМАМЕ МРЪСНИ ФИЛМИ


07.01.2013  Текст:  Иван Трайков

ОБЗОРИ

   

Много рядко се случва някой да хвърли камък в блатото на родната кинодействителност. Слава богу, че има и такива като режисьора Иван Трайков, които не само се осмеляват да го сторят, но и правят усилие да обяснят защо българското кино е на сегашния си хал. Много ми се иска впечатляващата му статия "ЦАРЯТ Е ГОЛ, ДАЙТЕ ДА СНИМАМЕ МРЪСНИ ФИЛМИ", публикувана в бр. 6 за 2012 г. на сп. "Кино" и която можем да прочетем благодарение на сайта bgvestnik.eu, да предизвика една истински сериозна и задълбочена дискусия върху състоянието на нашето кино.   

ЦАРЯТ Е ГОЛ, ДАЙТЕ ДА СНИМАМЕ МРЪСНИ ФИЛМИ
или блогърски проекции върху темите
„Разни кинематографисти – разни идеали“ и „Пази Боже сляпо да проснима“

Неотдавна поредният скандал в разпределянето на средства от националния фонд за кино за пореден път „разтърси световната общественост“. Незнайната му като поредност бройка и кварталният характер на събитието добавиха поредни щрихи към картината на безкрайните ежби, в които са изпаднали кинематографистите ни, напомняща все повече на свада между група селски перачки от средноазиатските ареалии. Автокефални титани на родната култура с поддържащи хорови включвания на кохорта от снобирани последователи и киноаналитици, гушести рекламаджии с претенции за бокс-офисна арт-ширпотреба и поникващи стръкчета от полюшващи се объркано млади и напористи автори се завъртяха неистово в главоломната тепавица от конфликти на интереси, съдебни закани и други спаринг упражнения от сферата на културизъма…
“А бе, с к’во ни занимават!?…” се изкрясква Киро, пропъждайки наглите мухи, пикиращи над топлата му мастика върху опетнената маса в хоремака и превключва на повторението на “Шоуто на Слави”…
“Мани ги тия голодрешковци! Ще лаят, ще лаят и ще се кротнат…” – се смее брадясал господин с пура в ръка на масонската среща в бара на хотел “Империал”.
“Дииииийййййй!!!” – изревава дебеловратия камилар и керванът бавно продължава напред – по магистралата, към потрепкващата жълто-розова Фата моргана на развитото демократично общество…
Много е печално, че докато напредват под тъжните погледи на замлъкналите кучета, повечето верблюди трудно могат дори да изправят глави, за да видят поне част от пустинния пейзаж. Това става особено непосилна задача, когато трябва да се направи и анализ на събитията през такъв активен исторически период като настоящия, продължаващ вече двадесет години. Защото през това време мнозина велики и култови български творци си отидоха от този свят, отнасяйки със себе си една грандиозна и като че ли невъзвратима творческа енергия, талант и мъдрост. Други артисти, от по-средното поколение, се пропиха; или забравиха наученото от по-старите; или просто се предадоха пред неумолимия финикийски устрем на ненаситното и безмилостно постсоциалистическо дередже. За съвсем младите да не говорим – те просто нямат спомени и не са научени да гледат Големите неща. Затова – някаква любовна историйка там да завъртим, нещо мелодрамка с тийнейджърски сленг и млади готини лица (за да се котира касово) и да е заснета добре, шарено, с много светлина, като ТВ реклама… Абе да става и за пуканки да си хрупкаш на нея, и да заведеш гадже таковата, и за Тарантино да става, ако нещо се падне в некое жури… И най важното – да не засягаме социални теми, да не дразним политическите кръгове ( и на национално, и на общобалканско, и на панславянско, и на мегаевропейско равнище), да импонираме на световния транспарант на глупостта: „Мисли позитивно!”, дори когато те изнасилват социално и те убиват духовно.
Как тогава да си спомним стъпалата, по които родната киноиндустрия бавно и методично слизаше надолу, година след година, потъвайки в бюджетната клоака на всяко едно новокороновано правителство. Първият човек е живял 930 години, представяш ли си колко неща му е побрала главата за това време? Днес с нашите скромни пропорции за съвременно дълголетие ни трябваха само малко над десетилетие, за да се окажем затрупани в тонове празнодумие и вербална помия, за да забравим всичко, което се случи „преди малко“.
Керванът вече е забравил как веднага след деветдесета година българските кинотворци, с приятелската помощ на доброжелателни колкото Юда политици, си направиха групово харакири насред мегдана на демократичния български колизеум, като всички работещи в киното изцяло се самосъкратиха (в нито една постсоциалистическа страна дори и не помислиха за такива действия); някои от филмовите студии бяха закрити и разграбени с „явни“ търгове, други останаха да съществуват на самотек, почти формално; повече от шест хиляди творци и специалисти останаха без работа в едни от най-тежките времена на глад и купонна система, без да могат достойно да предадат знанията си на младите поколения желаещи да навлязат в това и без това неблагодарно поприще; националното филмопроизводство години наред бе сведено до 1-2 филма годишно (някои от които със започнало финансиране отпреди 1990), като имаше и години с нито един произведен филм. Как го изстрада това по-голямата част от потърпевшите кинаджии дори и не ги питайте…
Забравили са също камилите как едно след друго захлопваха врати софийските (и не само софийските) киносалони; как в рамките на няколко години кината в София се превърнаха в игрални домове и магазини за дрехи втора употреба; как в големите села и в малките градчета „кинозала” стана дума с незнайно значение, а в големите градове в провинцията останаха едно до две кина; как Агенцията по приватизация, под вездесъщия претекст на пазарно-икономическите механизми, затъна в тъмни сделки с подставени лица, офшорни компании с разностранни дейности и престъпни групировки, на които бяха подарени апетитните площи на бившите кина в центъра на столицата, чрез неясни договорни трактовки и фиктивни гаранции. И как малко след това напращяха лъскави молове, с лъскави киносалони и съвсем лъскави хранилки пред тях и как днес киноразпространението се оказва почти монополен и с постоянен и неведущ млеконадой бизнес.
Понеже е отскоро, категорично е забравено как след серия скандали и съдебни разправии бе връчен като армаган и последният бисер от короната на българското филмопроизводство – „Бояна филм“; как имоти и техника с баснословна оценка, безвъзмезден труд на хиляди хора и национално инвестирана в технически средства пара бе факирски изтепегьосана на африканска фирма със загадъчни корени, ръководена от неусмихващ се човек, избягващ, може би неслучайно, години наред медийни изяви и дебатиране на присъствието си. Така за кой ли път, типично по болхарски, подарихме на чужденци на готово купища пари, земя, недвижими имоти и техника за шепа сребърници. Е, сигурно и някой нашенец е облажил, няма начин, кой ти мисли за национални интереси в тази лепкава, есенна кал… Ама скапаните чехи как се прее*аха, а!?… Не успяха да си продадат студията „Барандов” и сега държавата им печели от снимките на чужди и чешки продукции… Ма то май и поляците са така… Че и унгарците… Абе загубени народи, казвам ти… Ти ми дай киноцентъра, неща ти Солунската митница – в нея много проверки правят!
И най-накрая, няма как да си спомняме това, защото касае настоящето – отново киното се управлява от някакви полуизвънземни кръгове в царевичната нива на националната калтура. Всяка сесия на Националния филмов център прилича на игра на монополи. Седят едни кинодругари, киноконцептуалисти, киноартисти и кинопродуценти и дърпат конци, задвижват лостове, предизвикват натиск, обещават, заплашват, флиртуват с единствената цел и в тая сесия да се докопат до заветното милионче, за да обезпечат още някоя-друга година оцеляване на себе си и съратниците си. Абе нещо като Виги и Тори, но с малко повече партии – днеска ще ви пуснем на вас да се напапкате, но после на другата година да не забравите, че ние сме на ред. Е, те така горките български ентелектуалци – ненаяли се, несретни – дори и не мислят да джафнат срещу Биг политикъл брадър за да не изядат някоя-друга сопа. Далеч по-безопасно и доволно е да си го изкарат на ближния, на конкурента в гилдията или най-добре – на някой слаб и безпомощен колега, който е сам и беззащитен, който не върти завери, не влиза в задкулисни игрички, нищо че може и да е талантлив.
Бумът на изцяло частно продуцирана филмова продукция е надежда за младо, независимо, свободно седмо изкуство в България… Мечтайте си! Поредният абсурд е, че филмите създадени без държавни комисии, без регулаторни органи и критика са още по-безнадеждни като прозрения, по-зависими и социално импотентни дори и от най-слабите държавно финансирани продукти. Това май навява на мисълта или, че имаме един народ (и ентелигенцията му барабар), които са нагледен пример за робска психика и кучешки манталитет. Или просто добрите пари на частното финансиране не са отишли в добрите ръце на истински талантливите… А може би, хората с парите и нямат нужда от творчески повеи, а от качествена пералня?…
И в крайна сметка, след толкова симптоми на деменция как да очакваме съвместно и ясно послание от страна на цялата кинообщност. Потресающо е, как с дружните усилия на огъващи се псевдоезоповски творци, меркантилни кинопредприемачи и инфантилни посткомсомолски финансисти, съвременното българско кино, по отношение на социална позиция и обществено-политическа критика е не много далеч от къснототалитарното соцкино. Някакси пак е по-удобно да правим само Високо изкуство, психоанализа на съвременния средностатистически типаж, да философстваме умозрително и да кинобръщолевим с екзистенциален, трудноразбираем и самодостатъчен стил. Или другата крайност – водевилче, мюзикълче, екшънче, черна комедийка… Да накараме хората да мечтаят, да се усмихват, да бягат от действителността – колкото по-малко се замислят, толкова по-добре за статуквото. Защо трябва да се хвърлят усилия и време за да се пишат остри и опасни сценарии, като и без това едва ли комисиите ще ги пуснат за производство. Я, дай пак една любовна история – това винаги минава и не дразни никого… Е, защо тогава трябва да се учудваме, че сме в такова окаяно положение. Та дори творците, които трябва да извисяват глас; смело да отстояват правата на обикновените хора пред беззаконията; да бъдат регулатор и „донкихот“ срещу изветрелите мелници на политиците и богаташите, когато се самозабравят; да бъдат огледало на недъзите в цялото общество, да го карат да се замисли, да потърси решение; та тези същите творци са в тъжното състояние да си мълчат за коричка хляб, да обясняват, че социалната критика е функция на медиите, а чистото изкуство се занимава с по-непреходни и по-трайни неща. Как тогава да искаме анализ чрез средствата на изкуството… Как да направим творчески прочит на „Гроздовете на гнева“ в България през 2012? Еми няма, няма и да има, понеже няма грозде и понеже гневът е автоцензуриран и се урежда на кръчмарско-битово ниво. Остава да очакваме единствено божия гняв.
За сметка на това българската кинообщност има стабилната характеристика да се самозадоволява и самоизтъква, поставяйки се в ролята на комплексиран егоцентрик, който страда от мързела да си извоюва правата. Има творци, които живеят с явното съзнание, че са велики, че правят важни и стойностни творби за интелигенцията, за обществото. Е, така е само докато дойде премиерата, за да се окаже, че от поредния творчески онанизъм нямат нужда дори приятелите на твореца, камо ли обществото. Тогава Творецът се изправя и заявява, че е отново неразбран, че обществото е просто, че не се интересува от неговите титанични прозрения защото е плебс и т.н. Други от кинотружениците са достатъчно прагматични и не се самозалъгват, че правят некви важни неща, просто диплят пачки с каквото могат – я готварско предаване, я рекламка, я сериалче, я алъш-веришче, яяяяя и игрално филмче… Тези винаги работят под прикритие – манипулират, инсинуират, дискредитират и винаги накрая заявяват, че владеят Силата, че дори пеленачетата в Колумбия обичат техните филми, че тяхната продукция вече се излъчва и в киносалоните на Марс. И едните, и другите си приличат по това, че имат добре захранвано и изглаждано его. Толкова голямо, че са станали вече невидими за нас – простосмъртните, нямаме такава оптика, за да ги обемем. В джунглата на бесния неокомунистически капитализъм, българската кинообщност много бързо се снабди с ловки и безпардонни личности, обикалящи световните фестивали с потури и мускали. И нека не се самозалъгваме, че българското кино изживява разцвет и възход, и ренесанс, и т.н., защото на принципа „което го няма не можем да си го представим”, трябва да допуснем вероятността поради некадърност, мошеничество или корупция да не са допуснати много по-добри проекти, да не са се състояли много по-велики филми, да не са се развили много по-талантливи творци. Успех можеше да се каже, че имаме, ако бяхме постигнали за тези години поне част от световния авторитет, айде не на иранската или турската, но поне на сръбската, румънската, чешката или дори на македонската киноиндустрии. Успех можеше да се каже, че имаме, ако бяхме продали поне един от грандиозните си сериали в Турция, като отговор на цялата лавина от туркоезична продукция по българските телевизионни екрани. Но след последната визита на българска творческа делегация, може и да са се променили нещата. Нали някои родни режисьори вече очакват турско копродуциране за хайдутските си филми… Може би си представят безплатна масовка във вид на редовен турски аскер?… Много е лесно да се отчитат количествени успехи и пийпълметрични прирасти спрямо предходната година. Но като променим гледната точка и се отдръпнем назад, ще видим едно пъплещо по стълбицата кино, което – да, върви нагоре, но не от кота нула, а от позициятя на много нива минус надолу свалени пак през онези многострадални „90-те години на ХХ век“. А за качествата на продуктите и творческия професионализъм, май се срамуваме дори да повдигнем въпрос, страхувайки се да не обидим някой некадърен колега.
В този омагьосан кръг и със собствена вина за порочността на системата се въртят и българското кинообразование, и българската филмова критика, и българската национална културна политика като цяло. Затова, след дългогодишно мизерно функциониране, лоша стратегия и прилично количество безхаберие и егоизъм, и най-вече с неправилното разпределяне на средства и закономерно голямо количество художествен брак и негледаемост на родната филмова продукция, ситуацията у нас е доведена до такава степен, че немалка част от обществото ни смята, че въобще няма смисъл да се харчат парите на народа за производство на филми; че това е последна грижа за и без това обеднялата ни държава; че сред световен недоимък, глад и болести е наистина лукс хората да пръскат пари за безсмислени и изпадащи в забвение седмица след като са показани филмови творби. Как и кой да обясни на тези хора за важността и функцията на културата и в частност на киното за повдигането и поддържането на едно национално самочувствие, за социалното значение на това най-масово от всички изкуства. Иначе защо съществуват и се финансират от собствените си национални бюджети почти всички европейски киноиндустрии. Опитайте се да кажете на един германец, французин или поляк, че собственото му кино няма значение и е далеч по-прагматично да се гледат само американски касови хитове… За съжаление у нас няма кой да ги обясни тези неща, както и етноса ни няма необходимите възпитани, духовни потребности… В крайна сметка за важността на киното се досещаше дори другарят Ленин. На хората и на управниците трябва да се обясни колко е важно националното и българоезично филмопроизводство; и как с малки усилия можем да имаме съвременни филмови образци, които да се гледат с любов и желание от хората, както е било преди години; и в крайна сметка – да печелят награди и да рекламират по света малката ни, но самобитна общност, която не е била нито империя, нито колониална сила, нито решаващ фактор в европейската и световна политика, и единствено може да разчита на силите си в областта на спорта и интелектуалния потенциал на хората си. Добър пример за безхаберието ни са и блестящата плеяда от министри на културата през последните 20 години, нито един от които не прояви адекватно, далновидно и наистина заинтересовано становище за настоящето и бъдещето на българското кино. Днешната култура на министъра не прави изключение. Нещо повече – съвременните законотворци чрез гласуване и поправки в закона се опитаха не само да не увеличават, но и да намалят още повече скромно църцорещите пари за кино. Иначе е прекрасно да се тупаме по гърдите заради това или онова спорадично заглавие, постигнало възторжен международен успех, някак си пропускайки да споменем, че де факто един голям игрален филм се прави в продължение на три-четири години, и сметките показват, че е бил пуснат за производство май при предходното правителство… За съжаление го няма малкото момченце, което може да извика, че царят е гол, че българският политик априори е интелектуално доста бос и бездуховен, и че народът май наистина си е изгубил очите или просто вижда, но си трае… Въобще така, както нещата се развиват и както се оказва, че ръководителите движение са чисто голи, за творците не остава никаква друга алтернатива, освен да се ориентират към единствено перспективния за нашата скромна бананова действителност отрасъл на порно филмите – сравнително евтини са, съществува богата суровина по отношение на кастинга, а и най-важното – бокс офисът ще подобри значително показателите си спрямо сегашните…
Но докато дойдат тези наистина щастливи за родната киноиндустрия и целокупния ни народ мигове, можем поне да направим опит и да съобщим основните причини за лошото състояние на кинодействителността ни – несъвършен закон за филмовата индустрия, лошо функциониране на същия този закон и дъх на болен морал и липса на човещина в общуването между самите кинаджии. В последно време не е минала и една сесия без да има придружаващ я скандал. И това не е проблем само на устройствения правилник на НФЦ. Не можеш да оправиш старата и изхабена машина, като смениш само едно зъбно колело.
Трябва час по-скоро да се инициира и да бъде обсъден нов рационален и смислен закон за киното. Вече има проекти, на чиято основа може да се провокира дебат и обсъждане. Разбира се, има и немалко заинтересовани нов закон да не се приема. Това са някои продуценти и творци, които принципно се чувстват добре и в сегашната действаща система. Почти всички частни телевизии, включително и Националната телевизия, също нямат интерес да се променят по-голямата част от настоящите законови разпоредби. Накърнени биха били и интересите на разпространителите и собствениците на филмови салони. Всички те, чувствайки че трябва да се лишат от една макар и неголяма порция от сегашните си дивиденти за благото на имагинерна единица като „цялото общество”, ще се опитат всячески (както са го правили и до сега), използвайки позволени и непозволени средства, механизми и контакти да осуетят приемането на нов закон.
Правилното функциониране на един нов закон е не по-малко важно от самото му приемане, защото всички евентуални недоглеждания и пропуски в него могат да се обърнат в последствие с пълна сила срещу самия него. Подобно е положението с настоящия закон, приет преди десетина години с явното намерение да бъде постигнат успех и добруване за родната киноиндустрия. Какви са обаче резултатите – системата днес е крайно опорочена; оценъчните карти са обект на чести злоупотреби; комисиите и принципът на подбор на проектите е меко казано неефективен и зловреден; финансирането е затлачено, бавно и често пречещо на стриктното спазване на договорните отношения между страните и правилния механизъм на работа на филмовата машина. Логично и целият този батак да влачи след себе си цяла композиция междуособни разправии.
За да туширам прекалено емоционалния и саркастичен характер на този текст, ще се опитам да направя кратък конспект на основните проблеми в които се дави родното кино днес:

1. Недостатъчно и несъразмерно спрямо европейското финансиране на филмопроизводството
- За лаиците сумите, които годишно се разпределят за национално кино звучат често впечатляващо. Когато демагозите се изправят и заявят, че тази година са предвидени например 12 милиона лева и с два милиона повече от миналата година за филмопроизводство, редовият телезрител се опулва от почуда какви огромни суми се отделят. За бюджетотворците и магистралопроходците това е чудесен повод да не се споменава например, че тази сума позволява едва оцеляването на филмовата система. Че всъщност по средни европейски и български законови разбивки са необходими например поне 20 милиона. Сигурно уважаемите господа министри смятат, че буренясалата магистрала в душите на хората ще бъде ремонтирана от Здравната каса… Не се отчита, че в тази сума влизат и непренебрежими административни разходи и поддръжка на Изпълнителна агенция НФЦ; суми за представителни цели – за организиране и осъществяване на фестивали; и съответно годишната сума за филми. Като освен за игрално пълнометражно кино, се разпределят също и за игрално късометражно, дебюти и развитие на идеи; за документални филми, дебюти и развитие на документални идеи; за анимационни проекти, дебюти и идеи; за копродукции с чужди държави… Не се оповестява същевременно, колко е трудоемко и скъпо създаването на филм и как винаги инфлацията и растящите цени на горива и наеми успяват да се движат значително преди догонващите, недостатъчни като количество и почти винаги забавящи се по пътя от Министерство на финансите през Министерство на Културата до НФЦ суми. Така в един момент се оказва, че българските филми се правят с десетократно по-ниски от средноевропейските бюджети и това е за сметка на качество, срокове, продуцентски неволи и ниско заплащане на творческите и технически лица. Да не повдигаме въпрос за мизерните средства за реклама на български филми, демонстриращи общата несъстоятелност на родната ни киноиндустрия не само спрямо размазващата рекламна преса на американските блокбастъри, но и дори в сравнение с пропагандата на гостуващите европейски филми. У нас не работят и механизмите с които се подпомагат продукции, по начина по който се процедира в западните европейски страни – имаме лош имидж на киносредите и липса на гаранции пред банковите институции за евентуалното кредитиране на филмови продукции, така като е във Франция например; липсват преференции и отстъпки за бизнеса, който има интерес към подпомагане на филмопроизводството; липсва интерес за инвестиционни методики от страна на юридически и физически лица. За финал трябва да споменем, че евентуалните оптимистични нагласи за европомощи и участия на европейски фондове и медии в създаването на български филми не е на принципа на „безплатния обяд”. Продуцентът, който тръгва по тази дорога, трябва да се съобрази с неписани постулати като „европейска тематика и значимост”, афинитет към определен тематичен и жанров диапазон, участие на чужди творци, специалисти и технически мощности; в крайна сметка статутът на копродукция се оказва значително по-скъп като цяло, сложен за администриране и отчетност, както и същевременно напомнящ за тежката евробюрокрация и тъжната липса на творческа свобода по отношение на послания и похвати. Виж ако проектът ти засяга проблеми за нарушени етнически и религиозни права и свободи на малцинствата, или за накърнени чувства на членове от хомосексуалните среди, няма начин да не бъде подпомогнат от европейските фондове и медии.

2. Недостатъчно и нерегламентирано участие на телевизионните медии в количеството национална филмова продукция
- Имаме уредени процентни ставки за задължителна европейска продукция, която трябва да бъде излъчвана целогодишно от родните ни телевизионни канали. Частните медии отчитат собствено производство чрез спорни за трактовка забавни жанрове и чрез сериали, които са филмов формат, но само телевизионен. Няма действащ механизъм и интерес за участие със собствени средства в създаването на формати за кинопоказ и последващо излъчване на ТВ екран, както се процедира често в другите европейски държави. Единствената налична симбиоза между частните телевизии и кинопродуцентите е предпочитаният и ненгажиращ за големите частни телевизии бартер – медията да излъчва реклама за премиерата на филма, след което да получи правото за преферентно или безплатно излъчване в собствената си програма.
- Българската национална телевизия през последните години също демонстрира повече от византийско поведение спрямо голямото ни кино. Освен, че е задължена законово да подпомага създаването на български филми, освен че получава средства от държавния бюджет за собствено филмопроизводство и освен, че преди няколко години издейства реципрочна подкрепа на НФЦ за филми на БНТ, националната телевизия подкрепя не всички филми, пуснати в производство от НФЦ, и по възможност го прави със символични суми и най-вече с остаряла техника, съоръжения и агрегати, само и само за да не се разходват пари. Многогодишна практика от страна националната медия е средствата, бюджетирани като перо за филмофинансиране на собствена продукция, да се прехвърлят в други важни и наложителни телевизионни родове – публицистика, закупуване на музикални концерти и спортни събития, забавни програми, инвестиране в технически и недвижими средства. Последният начин за решаване на проблема със средствата за кино, ръководството на БНТ решава по гордиевски – произвежда се „баснословноскъп“ сериал с висок за обществената телевизия, но скромен за общата медийна картина рейтинг и се опоскват почти всички средства, отредени за българско кино; след което се продължава обявяването на конкурси, на които се пуска нова филмова продукция, която може да се финансира я от следващия бюджет догодина, я никога (както вече се случи с няколко документални поредици и един ситком). От средата на деветдесетте до днес БНТ демонстрира ретроградност, неадекватност и бюрократизъм по отношение на филмопроизводството си, изразен в неведоми назначения за директори на филмопроизводство, в тромави модели за осмисляне на потребностите от нова филмова продукция, в твърде завоалирана технология за самооценка, категоризация и показ на собствената си продукция. За да си оправи дъха, накрая обществената телевизия пуска една забранена до 18 години кървава филмова баня, каквато дори частните телевизии не смеят да си позволят. И традиционно, никой на никого не търси отговорност – нали БНТ, СЕМ, МВР, МК и т.н. са всъщност главите на една и съща ламя.

3. Цензуриращи и контролиращи действия от страна на правителствени и политически органи
- Налични са сигнали за цензуриране и недопускане до показ на български филми, получили изключително висока художествена оценка и фестивални успехи; за намеса на Министерство на културата в работата на НФЦ чрез тенденциозно прикриване на закононарушения и злоупотреби в механизма на конкурсните процедури; както и за използване на средства за натиск от най-високо ниво върху работата на художествените комисии. Това несъмнено оставя горчиво-соления привкус на липса на демократични принципи в действията на държавните структури.

4. Липса на профсъюзна и професионална защита на българския кинодеец
– Години наред редовия киноработник в България е оставен без никаква нормативна и профсъюзна подкрепа при отстоявянето на свои нарушени или нерегламентирани права. Филмаутор наистина извършва дейността по събиране на авторските възнаграждения, но само от страна на БНТ. Без никаква държавна подкрепа и с явно безразличие остават дългогодишните опити да бъдат привлечени логичните и повсеместни в Европа средства от страна на частните ефирни и кабелни телевизии. Съюзът на филмовите дейци отдавна изпълнява единствено ритуално-обредни и фигуративни функции в общността на кинаджиите. Отделните автономни творчески съюзи както винаги са изпаднали в перманентната война за степен на значимост на съответната професия в общата йерархия на филмопроизводствената армада. По никакъв начин не се регистрира просветка и за най-малко наличие на интелигентна и фундаментална, обща сплотеност в защитата както на значими и меродавни филмопроизводствени проблеми, така и при подкрепа в разрешаването на персонални спорове и недобросъвестно поведение от страна на държавните институции. Има продуценти, които от години тръбят, че единственото спасение при тази патова ситуация е организирането на нов, действен и заявен в пространството профсъюз.

5. Лош принцип на действащия механизъм на НФЦ, свързан с подбора и принципа на действие на комисиите, както и с допускането на корупционни модели и конфликти на интереси между комисиите и кандидатстващите проекти
- Това е може би основният проблем на Изпълнителна агенция НФЦ. В един ограничен кръг от хора, които се познават и изграждат сложна плетеница от взаимоотношения, е почти непосилно да се създаде комисия, която ще разглежда относително обективно и безрезервно проектите на своите колеги. Мнозина капацитети и ерудити не желаят да участват в комисиите поради това, че самите те имат планове за кандидатстване; но има и такива, които не желаят участие поради познаването на средствата за натиск, обещанията и манипулациите от страна на кандидатстващите продуценти и режисьори и влизането в спиралата на множество морални компромиси. Липсата на голям брой приемащи участие в комисиите избутва напред групата хора, които се въртят често и регулярно комисия през комисия. Това води до определено клиширане и стагниране поради определените вкусови и стилови предпочитания само на едни и същи личности. В комисиите са си издействали участие спорни и неубедителни формирования, които често представят от своята квота дилетанти, които могат да се подадат лесно на външна манипулация; хора с малък творчески опит, които изпадат в безумната ситуация да оценяват творбите на много по-изявени и доказани свои колеги. Както и честата практика например от страна на Асоциацията на режисьорите или операторите да бъде представен филмов критик или актьор. Това опорочава самият принцип на действие и подбор на квотните комисии. Старият модел на персонален прочит на сценариите и общо дебатиране на проектите на общи събрания бе заменен преди години от спорната система на оценъчните карти, според която би трябвало всички отсъждания да са изцяло въпрос на лично решение и отговорност на всеки отделен член на комисията; за да се стигне до днешната бифункционална и фарсова опция да се правят общи обсъждания, на които всеки да съобщава фаворитите и протежетата си, след което да се попълват самосиндикално личните оценъчни карти. Свидетели сме как някои „комисари“ не знаят, не могат или не желаят поради леност да попълват правилно, изрядно и наистина добросъвестно картите си. Трябва да се дебатират и преценят възможностите за евентуално справяне с този възможно най-сериозен казус в системата на подбор на проекти. Да се претеглят опциите за варианта – голям състав и избирателност на оценяващите (това е вариантът на Георги Чолаков) или вариант с анонимна комисия (както е в Македония), или дори вариант с анонимни проекти (при който обаче няма да могат да се оценяват професионалните качества на авторите и продуцентите). Всеки от вариантите има добри и лоши страни, трябва да се избере най-ползотворния.

6. Допускане на образуването на кръгове на интереси и влияние, които се оформят не на принципа на защита на общи интереси и принципи, а на надмощие и заграбване на силни позиции само на определена група хора
- За съжаление, цялата нескопосност на системата не провокира общи и задружни усилия от страна на кинообщността, а напротив – стимулира солови акции на отделни творци, които вдигайки медиен шум около някой конкретен случай на несправедливост спрямо техните права, провокира спечелването на техния проект и продължаването на порочната система след това, както и групирането на малки общности от кинаджии с общи интереси и връзки за постигането на максимална сфера на влияние по време на конкурси и раздаване на средства. Свидетели на подобни действия сме и след последната сесия на НФЦ, където имаше режисьори, спонтанно заявили несъгласието си с решенията на художествената комисия, след което се образува и ново сдружение. За съжаление образуването на такива локални организации не водят до радикално решаване на проблемите (а може би и нямат въобще това за задача), а повече целят завоюване на позиции за членовете им при последващите конкурси. Тази дейност с нищо няма да доведе до подобряването и разнообразяването на родната филмова продукция, а само ще замени едни остарели вече кръгове с нови.

7. Липса на правилна законодателна формулировка на понятията „дебют”, „документален дебют”, „пълнометражен дебют”, „сериал”, „телевизионен филм”, както и липса на защита и подпомагане на първи пълнометражен игрален филм на млади творци, направили успешно свой късометражен или документален дебют, както и защита за втори пълнометражен филм
- С настоящия действащ закон за филмовата индустрия се упоменава доста непрофесионално, че „Дебютен филм е първият филм на режисьор извън процеса на обучение във висшите училища”… По този начин направилите само късометражен, документален филм или телевизионна новела млади творци, които са истинското бъдеще на родното кино и които според този закон вече са направили дебют, се поставят в изключително неизгодна и дискриминационна среда, налагайки им още с първия си опит голям игрален филм да излизат на ринга срещу високобюджетни продукции, зад които стоят обръгнали и заявени кинаджии от по-тежка категория, с голям творчески и практически опит. Въобще настоящият закон, с последващите допълнения и правилници, открито малтретират всички прояви на ново, младо и независимо кино. Необходимо е годишно да се разпределят поне четири късометражни игрални филма, за дипломиращи се или семестриално завършили режисьори; поне два пълнометражни игрални дебюта и поне един първи пълнометражен игрален филм. За да се подкрепят максимално, да добият увереност в себе си и развият професионалните си и творчески умения, трябва годишно да се пускат и поне два втори пълнометражни игрални филма за режисьори, които са направили успешен първи пълнометражен. Иначе не може да се предвещава нищо добро за съвсем младата смяна български кинаджии. Необходима е ясно изразена и стриктна пирамидална система за израстване на талантите ни. Да се даде шанс на всеки завършил, но чрез малък и нискобюджетен формат. Ако се справи успешно – продължава към дебюта. Ако се издъни, след време може да му се даде втори шанс. Когато се провали отново – да си търси друга работа. А не, да лупаме брак след брак на софрата на данъкоплатците, само защото се казваме еди как си, или познаваме еди кой си, или преподаваме еди къде си.

8. Липса на защита на творците, завършили образованието си в сверата на киното и телевизията
- В последно време, се проявява явлението за легитимиране на хора без образование чрез лесната позиция на сърежисьор в един филм заедно със завършил образованието си кинорежисьор, или режисирайки телевизионен формат като серия от телевизионен сериал, които не изискват заявяване на документ за образование. В средите влизат лица със съмнителни качества и заложби или такива с финансови възможности, които са си отворили позиции през частните медии. Какво пречи, мама да даде милион и половина на любимото си момче, за да си заснеме едно мууви, да си му спретне палава премиерка и увенчан с титлите „сценарист“, „режисьор“, „продуцент“ и „в главната роля“ според закона за филмопроизводството да се явява с пълна сила на сесиите за държавно финансиране? Ами ако не се казва например Годар не е редно да му се получава номера! Защото, ако някой наистина се е родил толкова талантлив, че с първия си филм може да сложи например Милош Форман в задния си джоб, то защо ще му е да се тътри по изнурителни държавни конкурси? И тогава се питам, като толкова много му се прави кино на един млад човек, какво му пречи да изкара една диплома по кино, съчетавайки таланта си с познанията на ерудираните преподаватели и професионалисти. На хората, които смятат, че защитата на професионалните позиции (както това бе направено преди години чрез рамковото споразумение между НФЦ и СБФД) е недемократично и на всеки, който иска трябва да му се дава възможност да пробва възможностите в правенето на филми с държавни пари, ще напомня само, че и кинорежисурата, и операторското майсторство освен друго са и професионални умения и ниво на „узряване“ в подходяща и неслучайна среда. И тук въпросът не касае колегите театрални режисьори, които си пробват възможностите в територията на седмото изкуство, защото те са достатъчно интелектуално израснали и обръгнали в творческата си работа с актьорите и постановъчната дейност на сцената на Мелпомена. Говоря за тези осемнадесетгодишни хлапаци, които гледат два недобри съвременни български филма, дърпат един джойнт и решават, че могат да правят по-добро кино. Наистина, редицивът националните комисии да дават средства за нови филми на дипломирани и понякога дори прославени режисьори, независимо, че е на лице постоянния им непрофесионализъм и бездарие, допълнително наливат вода в тази мелница. Но нека си спомним и времената, когато за да бъдеш допуснат до кандидатстване за професионално изучаване на кинорежисура, трябваше да имаш завършено първо някакво друго висше образование. Дали случайно е било това решение?…

9. Изключително лош действащ механизъм на филморазпространение на българските филми и свързаните с него отчисления и приходи; както и липса на самостоятелна филморазпрозстранителска мрежа в страната, осигуряваща показ на български филми
- За частните киносалони е неизгодно да разпространяват български филми, особено, когато в тях не участват медийно мултиплицирани лица и комерсиално заложени задачи. Въпреки, че в последните три години се появиха и творби, които разрушиха частично тази репутация, все още разпространителската мрежа не желае да толерира по никакъв начин родното производство. За съжаление съществуват и сигнали за злоупотреби и прикриване на реалния брой от продажбата на билети с цел изплащане на по-малък пай от и без това мизерния дял, получаван от продуцентите. Крайно е необходимо кинаджии, продуценти, разпространители и собственици на салони да седнат и под погледа на държавните органи, медиите и обществените организации, занимаващи се с тези въпроси, да си стиснат ръцете за благото на всички, защото оптимален вариант със сигурност има и той не е сегашният. Едновременно с това е редно, с помощта на европейски фондове и държавни подпомагания, в големите градове да се подържа по един салон, специализиран за българско, европейско, световно и американско независимо кино. Може и трябва да се помисли за превръщането в традиция и практика на подхванатият в последните години от страна на единични лица и поет от БНТ пример за показ на български филми в малките градчета, селата и курортите, на принципа на передвижките.

10. Липса на становище за формулировка и регламентиране на процентното присъствие и подпомагането на комерсиални и жанрови срещу авторски, експериментални и некомерсиални продукти
- Големият спор около това, комерсиално или авторско кино трябва да подпомага държавната финансова подкрепа, най-накрая трябва да получи точно и логично регламентиране на тези позиции. Естествено, че комерсиално кино трябва да се прави и в тази насока има не едно решение. Във всички постсоциалистически европейски страни съществува и изцяло частно филмопроизводство. У нас също вече е известен не един такъв пример. Трябва обаче да се регулира участието на държавата в създаването на такива продукти, определянето им в отделна квота и преценяване за процентното участие в бюджетите на такива филми.
- Няма кой друг освен държавата да е ангажирана с производството на некомерсиални, студийни, авторски и експериментални филми. Те имат обикновено изключително малък диапазон на касовост, но същевременно и своята малка, доста високо образована и интелигентна публика. Обикновено тези филми разчитат и на чуждестранен фестивален показ. Трябва законово и на ниво национален съвет за кино, както и в последствие чрез правилника на НФЦ да се регламентират и определят стратегическите виждания за финансиране отделно на филми с широка публична насоченост и вискохудожествени творби.
И малко преди да приключим с таз тирада и да оставим в покоя на забвението още един от многото написани и пратени в кошчето текстове, ще споделя на ухо, че най-вероятно от този горенаписан материал едва ли ще започне Велика френска или още по-малко Октомврийска революция, и предполагаемо всичко ще си продължи по старому, защото явно такъв е Великият замисъл на Великия архитект на Матрицата. Ако искаш да се занимаваш с изкуство – трябва да гладуваш. И ти, и жена ти, и децата ти и магарето ти. Ако не ти изнася – отвори си бакалия. Е, вярно е, че има и други творци, дето пушат пури от по 15 евро едната, поклащат се в лимузини и не си знаят авоарите в банката, но ти тях не ги гледай – те са изключения, на които е отредено да потвърждават правилото. И ако случайно сетивата ти уловят, че във въздуха витае обезкуражаващата карма този перманентен досадно-тъжно-евтин привкус на третокласен сериал да продължава още, и още, и подир следващата дюна, и зад следващия хоризонт, то ти храни надежда, че всичко може би ще свърши като в анадолски сериал – с малко сълзи, лека тъга и надежда за сапунени балони в следващия сезон…
Ашколсун, ама следващ сезон в сериала на съществуванието няма… Освен ако не си кришнар и не те чака дългата преродителна съдба на житейския Далас…

Източник: bgvestnik.eu

 



Коментари (2)


Коментари

Anonymous (непотвърден)
Wednesday, Sep 25, 2013

Да - благодарна съм, че прочетох толкова професионален и точен (по моя преценка) анализ за българското кино след 10-ти! Горенаписаното ми припомни, че познавах някога и други хора в тази професия, с които беше удоволствие и чест да се общува!


Дани Коцева (непотвърден)
Monday, Jan 07, 2013

Какво повече може да се каже!


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание