ТРИУМФ НА МИНИМАЛИЗМА или 10-те НАЙ-ДОБРИ ФИЛМА НА 16-ия СФФ | Другото Кино - сайтът за независимо кино
Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ТРИУМФ НА МИНИМАЛИЗМА или 10-те НАЙ-ДОБРИ ФИЛМА НА 16-ия СФФ


11.04.2012  Текст:  Красимир Кастелов

Раздяла

   

16-ият София Филм Фест вече отшумя, но за някои от филмите, представени в неговата програма, ще се говори още дълго време. Това важи в най-голяма степен за „ТОРИНСКИЯТ КОН“ на Бела Тар, който извеждам пред скоби, така да се каже, защото успях да го видя няколко месеца преди фестивала. Същото важи и за „ДЪРВОТО НА ЖИВОТА“ на Терънс Малик.

В тази класация съм включил само филми, които съм гледал за пръв път именно на 16-ия София Филм Фест. И бързам да споделя с читателите на „Другото кино“ своето възхищение от онези творби, успяващи със средствата на минимализма да продължават традициите на авторското кино, завещани от Антониони и Тарковски. Имам предвид най-вече „ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА“ на Нури Билге Джейлан, „БЪДЕЩЕТО Е ЗАВИНАГИ“ на Йозджан Алпер и „ИСТОРИИТЕ СА ЖИВИ, КОГАТО СЕ ПОМНЯТ“ на Жулия Мурат.

В новия си филм („ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА“) големият турски режисьор Нури Билге Джейлан си служи с елементи от различни популярни жанрове (уестърн, роуд муви, криминална драма), но само като претекст, за да може да постави важни въпроси за тъмната страна на човешката природа. За основа на сценария му е послужил реален случай, на който е станал свидетел един от актьорите, участващи във филма, докато работел като лекар в Анадола. Джейлан обаче преплита много умело тази истинска криминална история с мотиви от някои разкази на Чехов. Многобройните, наглед несвързани детайли в магнетичния му филм, имат за цел да осветлят не толкова извършеното престъпление, колкото вътрешните колизии на хората, от които се очаква да го разгадаят – полицейският комисар, следователят и местният доктор. 
По мое мнение, болката, извираща от всеки кадър, произтича както от осъзнаването на непреодолимите трудности в общуването между хората, така и от контраста между съвършенството на природната красота и несъвършенството на човешката природа. 
Кое превръща този псевдодетективски филм в истински шедьовър на киното? Отговорът на този въпрос всеки може да потърси сам, но аз го откривам в потресаващите нощни снимки на митологичния анадолски пейзаж, послужили не само за открояване на труднодостъпни дълбини на човешкия характер, но и за тяхното неподражаемо осмисляне с помощта на чисто кинематографични средства.

Иска ми се да изтъкна специално достойнствата на един истински минималистичен шедьовър, представен на този фестивал. Това е аржентинско-испанският филм на Пабло Джорджели „АКАЦИИТЕ“. Цялото му действие се развива в кабината на товарен камион, превозващ дървени трупи от Парагвай до столицата на Аржентина. Неговият шофьор се съгласява да закара до там непозната млада жена с нейното 5-месечно дете…
Да, това е типичен роуд-муви филм, в който обстоятелствата превръщат главните герои в спътници. В началото почти не си обръщат внимание, но постепенно започват да се вглеждат един в друг, откривайки общи неща. Тя има дъщеря, но няма мъж, а той има син, но, както сам признава, няма семейство. И двамата обичат кучета, но по-важното е, че са много приятни като хора, еднакво нуждаещи се (и заслужаващи!) от истинска човешка близост. Но забележете - всичко това е само подсказано, защото героите почти не разговарят помежду си. Можем само да съдим по техните погледи, жестове и движения, вниквайки постепенно в детайли, които говорят красноречиво. Отсъствието на каквото и да е външно действие ни помага да се насладим на шума на мотора, на прекрасните детски усмивки и почти интуитивно да уловим едва забележимите промени в настроенията на мъжа и жената. Не е задължително да сме обезателно поклонници на т.нар. „бавно кино”, за да изпитаме удоволствие от видяното. Пабло Джорджели, който освен режисьор е и съсценарист на този омагьосващ с минимализма си филм, несъмнено е намерил начин да покаже с чисто кинематографични средства пробуждането на чувства между двама непознати, при това го е направил изключително убедително и красиво.
Иранският филм „РАЗДЯЛА“, според мен е сред най-доброто, създавано в световното кино по темата за брака и развода. Надер и Симин са женени от 14 години и живеят с 11-годишната си дъщеря Термех в Техеран. Двамата решават да се разведат, защото не могат да постигнат съгласие по един много съществен въпрос. Те имат визи, позволяващи им да емигрират от Иран. Симин го желае, защото иска да осигури по-добро бъдеще за дъщеря им, но Надер не е готов да я последва, защото не иска да изоостави възрастния си баща, страдащ от Алцхаймер. Когато съдията отказва да им даде развод, Симин се изнася от семейния дом, а Надер наема домашната помощничка Разиех. Тя е бедна и благочестива и се грижи усърдно за баща му и къщата. Един ден обаче, като се връща у дома, Надер заварва баща си сам. Избухва кавга, която има неочаквани последствия.
Движен от проницателното си разбиране за класовите, религиозните и половите различия, перфектният сценарий и режисура на Асгар Фархади поставят изключително важни въпроси за значимостта на истината и етиката на фона на културните, социалните и юридическите проблеми в днешен Иран. Това е една от най-увлекателните и въздействащи човешки драми, които съм виждал на екрана и тя, според мен, отрежда на Асгар Фархади челно място сред най-големите съвременни кинорежисьори.
Много силен е и полският филм „РУЖА“ на режисьора Войчех Смажовски, който разкрива нелицеприятни факти за престъпленията на „съветските освободители“ на територията на Полша след Втората световна война. В някои отношения ми напомни за шедьовъра на Вайда „Пепел и диамант“ и според мен, заслужено се нарежда сред най-доброто в полското кино, създадено след краха на комунизма в тази страна.
От българското кино, представено тази година, се открояват документалните филми. Ето защо, без никакво колебание включвам в топ 10 трите най-добри по мое мнение: „МОМЧЕТО, КОЕТО БЕШЕ ЦАР“, „ГРАД НА МЕЧТИ“ и „ТАТКО СНИМА МРЪСНИ ФИЛМИ“. Няма да си кривя душата и ще споделя огромното си разочарование от очаквания с голямо нетърпение филм „Човека и народа“. Странно е, че въпреки достатъчната (вече!) времева дистанция от т.нар. „ера на Живков“ в живота на българския народ, режисьорът Светослав Овчаров не успява да даде убедителен отговор на въпроса – кой всъщност е Тодор Живков?
Според мен, филмът му се е провалил и в намерението си да разкрие облика на народа, заявено толкова категорично още в заглавието. Така както е формулирано, то подсказва за наличието на сходство, едва ли не за еднородност на двете му съставки – „Човека“ и „Народа“, което пък задължително изисква далеч по-задълбочен подход при разкриване на онези особености в нашата народопсихология, правещи възможно излъчването за водачи на толкова посредствени хора като Тодор Живков.
Любопитно е, че въпреки твърде малката времева дистанция, с която разполага, филмът на Андрей Паунов за Симеон Сакскобургготски успява да демитологизира далеч по-сполучливо не само личността на „момчето, което беше Цар“, но и народното обожание, с което "ТО" бе посрещнато у нас. И макар че бяга от каквато и да е генерализация на обобщенията, успява да създаде много по-въздействащ образ на абсурда, в който продължаваме да живеем и след „ерата на Тодор Живков“.
Много точни и кинематографични са наблюденията (и откритията!) на младия документалист Светослав Драганов във филма му за Димитровград „Град на мечти“. Според мен, неговото най-голямо достойнство е в това, че успява да покаже как зад привидната липса на каквато и да било приемственост между поколенията, създали града-символ на социалистическата идея и онези, които го превърнаха в столица на поп фолка, има нещо много общо. Това е илюзорната им представа за самите себе си и за света, в който живеят. И на този фон заглавието прозвучава напълно иронично, защото на всеки му става ясно, че съвсем не може да се говори за „град на мечти“, а за „град на илюзии“.
Демитологизиращ заряд съдържа, според мен, и чудесният документален филм на Йордан Тодоров „Татко снима мръсни филми". Благодарение на него внимателният зрител може да си направи извода за илюзорната същност на „американската мечта“, осъществена в Холивуд от нашенеца Стивън Апостолоф.
„Американската мечта и пътят към постигането й са сред централните теми в „Татко снима мръсни филми“ и присъстват във филма още от самото начало, когато започнах да пиша сценария“ – споделя Йордан Тодоров в специално интервю за „Другото кино“. - Апостолоф е типичният „self-made man” – той успява да се издигне изключително бързо и да просперира само с упорита работа и предприемчивост. В същото време падението му е не по-малко стремително, което създава драматичен контраст в историята...“
Поставям и „АРИРАНГ“ (още един документален филм) в тази класация, съгласявайки се напълно с оценката на режисьора Костадин Бонев, който казва: „Кореецът прави радикална равносметка на живота си, в която искреното разкаяние, пиянските изцепки и доза ексхибиционизъм са замесени в гърмяща (в истинския смисъл на думата) смес. Поздравления за смелостта.“



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание