Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ТРИТЕ ФИЛМА НА ГОДИНАТА - ОТ АПОТЕОЗА НА СЪЗИДАНИЕТО ДО РЕКВИЕМА ЗА РАЗЛОЖЕНИЕТО


28.12.2011  Текст:  Красимир Кастелов

Терънс Малик

   

През тази година гледахме три епохални филма, опитващи се да разгадаят мистерията на човешкото съществование. „Дървото на живота“ (излязъл веднага след триумфа му в Кан) прозвуча като химн за космическата одисея на душата, „Меланхолия“ (показан в рамките на Киномания) ни достави наслада с величествената красота на Апокалипсиса, а „Торинският кон“ (разпространен в Интернет) ни хвана за гърлото с безкомпромисния си извод за абсурдната участ на човека.

И тримата режисьори (Терънс Малик, Ларс фон Триер и Бела Тар) разгръщат своите истории около темата за смъртта - неизбежният край, висящ като дамоклев меч не само над всеки от нас поотделно, но и над човечеството като цяло.

Действието в "Дървото на живота" протича едновременно в две плоскости: на макро- и микросвета, като спиращите дъха кадри от дълбините на галактиката, се редуват със също толкова въздействащо заснети сцени от живота на американско семейство от Средния Запад през 50-те години на миналия век. Идиличните картини от ранното детство на централния персонаж Джак (акт. Хънтър Маккракън) постепенно са помрачени от сблъсъците с прозата на живота, болката, страданието и ... смъртта, в резултат на което светът вече никога няма да е праволинеен и ясен за него. Десетилетия по-късно, зрелият вече герой (акт. Шон Пен), работещ високоплатена работа в ултрамодерен офис, продължава да живее със спомените за болезнените случки от миналото и най-вече за самоубийството на брат си, оставило незалечими белези в душата му. Той се оставя на нейните пориви за връщане към щастливите дни от детството с незабравимите впечатления от окъпания в светлина и цветове дом, слънчевите зайчета по стените, зеленината, клоните на дърветата, пръскането с вода на полянката, нежните мамини милувки и... строгите бащини напътствия.
Именно взаимотношенията с бащата пробуждат за пръв път в детската му душа желанието за бунт срещу несправедливо устроения свят. Впрочем, не е ли отказът ни да приемаме безрезервно внушенията на нашите бащи донякъде сходен с глупавия протест срещу законите на мирозданието, чиято логика не сме в състояние да проумеем?
В спомените на Джак образът на любящата майка (актр. Джесика Частейн) е неземно красиво създание, което като че ли не стъпва по земята. Дори в един прекрасен къдър, който е чудесна препратка към Тарковски, тя наистина се рее във въздуха. Затова и системата й от ценности е толкова възвишена. Основана е върху добротата и безкористната любов, които се опитва да предаде на децата си по най-ненатрапчивия начин: „В живота има два пътя – този на природата и този на състраданието. Ние сами избираме по кой да вървим”.
Бащата (акт. Брад Пит) обаче, който е строг и праволинеен мъж, упорито преследващ успеха, твърдо вярва, че е нужна огромна сила на волята, за да си пробиеш път в този свят. „И трябва да можеш да нанасяш удари“, – учи той своя син.
Невръстното момче дълго време е буквално разкъсвано от тези противоположни възгледи, преди да узрее за прозрението, че животът без любов е преживян напразно.

Съвсем различни са родителите на героинята (актр. Кирстен Дънст) от „Меланхолия“, в който Ларс фон Триер буквално се надсмива над „семейните“ буржоазни ценности. За циничната майка (Шарлот Рамплинг) не е останало нищо свято на този свят, поради което без да се замисли скандализира всички по време на сватбения ритуал на дъщеря си. А пък бащата (Джон Хърт) не се отказва дори в тази „най-свята“ нощ от донжуанските си навици.
В „Дървото на живота“ е представено здравото семейство на средния американец от 50-те години на миналия век, а в „Меланхолия“ – разлагащият се труп на задоволеното буржоазно семейство от наше време. За разлика от Терънс Малик, който не крие екстаза си пред красотата на мирозданието, Ларс фон Триер я показва, за да открои на нейния фон отблъскващата потребителска същност на модерното общество, противопоставяйки му Меланхолията - единственото безкористно състояние, което ни прави хора, а не играчки на ефимерните ни страсти и амбиции.
Според някои критици, датският режисьор оспорвал вярата на Достоевски, че красотата ще спаси света, показвайки ни, че тя всъщност ще го погуби. Аз обаче не виждам някакво противоречие с руския гений. Защото и Ларс фон Триер, подобно на великия писател, е обезпокоен от несъответствието между външната красота, сътворена от хората и все по-отблъскващата грозота на вътрешния им свят.
Руският критик Антон Долин например разяснява (вижте тук), че за разлика от предишните филми на скандалния датчанин, този се харесва на всички, защото е невероятно красив. Но той пропуска да уточни, че именно в това е заложена поредната грандиозна провокация на Ларс фон Триер спрямо консумативно устроените умове, които не са способни да забележат жестоката ирония, извираща от външно красивата „Меланхолия“. Да, ние сме обречени! Да, ние всички ще умрем рано или късно, но не в това е проблемът. А в красивите илюзии, с които се опитваме да избегнем отговора на въпроса: как да посрещнем края достойно?

Торинският кон“ на унгарския режисьор Бела Тар се фокусира върху последните 6 дни от жалкото битие на безкрайно беден баща и неговата дъщеря, през които наблюдаваме бавното и  неумолимо угасване на ненужния им живот. Най-напред залинява конят им, после пресъхва кладенецът, след което последователно догарят газената лампа, огънят в огнището и ... всичко потъва в непрогледен мрак.
Суровата красота на този филм няма нищо общо с пъстроцветието на „Дървото на живота“ и „Меланхолия“. Черно-бялата гама, бушуващият ураганен вятър, тревожната музика и безсмислено повтарящите се действия на обречените герои се сливат в може би най-въздействащия образ на преходността и абсурда на човешкото съществование, който сме виждали някога на екрана.
В пролога задкадрово прозвучава странната история, която се случила с Фридрих Ницше на една улица в Торино през 1889 г. Вниманието на прочутия философ било привлечено от кочияш, налагащ жестоко коня си, който отказвал да помръдне. Ницше се хвърлил към файтона, прегърнал през шията нещастното животно и се разридал. През следващите два дни лежал напълно вцепенен, след което проронил последните си думи: „Мамо, аз съм тъп“. През оставащите десет години до смъртта си живял кротък и побъркан под грижите на майка си и сестрите си. А за коня не се знае нищо, съобщава гласът зад кадър, след което започва същинският филмов разказ, посветен на нещастната участ – неговата и на стопаните му.
Тази необикновена кинотворба, нямаща равна на себе си по своята честност и безкомпромисност в нашето време на повсеместно нагаждане към принизените масови вкусове, ми напомня за безвъзватно отишлото си авторско кино от 60-те години на миналия век и по-специално за „Голият остров“ - филмът на легендарния японски режисьор Кането Шиндо, който догодина ще навърши 100 г.

Опасявам се, че „Торинският кон“ е обречен на още по-голямо обругаване от страна на жадуващите развлечения зрители от онова, на което бе подложен японският шедьовър навремето. Тогава Валери Петров не се сдържа и изля възмущението си в едно чудесно стихотворение, озаглавено „Японският филм“. Позволявам си да припомня три от петте му строфи:
„На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.

Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.
..............................................
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.“

Подобно на „Голият остров“ и „Торинският кон“ поразява с необикновената сила (и дълбочина!) на минимализма си. Но докато Кането Шиндо се е опитал да извлече дори и от най-убогото човешко съществование достатъчно основание за оптимистичното „ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ“, половин век по-късно Бела Тар не намира никаква причина за подобен извод. Нещо повече – последната реплика на неговия герой: „ТРЯБВА ДА СЕ ЯДЕ“ прозвучава като квинтесенция на тоталния абсурд на безцелното човешко живеене.И в това е принципната разлика между тези два филма.
Кането Шиндо снима „Голият остров“ 15 години след поражението на Япония във Втората световна война и трагедията на родния си град Хирошима. Но въпреки това, неговият филм излъчва светлина и надежда.
Торинският кон“ се появява след почти половинвековно относително благополучие, през което човечеството съумя да избегне самоунищожението си в нова световна война. Но въпреки това стигна до пълно объркване след първото десетилетие на 21 век. И макар да е формално ситуиран в годините към края на 19-ото столетие, филмът на Бела Тар съдържа тревожно послание към хората, живеещи в наше време. И то не е свързано с предупреждението, че всички ще умрем – нещо, което е известно на всеки – а с болезнената констатация за фактическата ни духовна гибел в резултат на настъпилото тотално еднообразие на живота, в който всичко се върти около парите.
Лично за мен безпощадният филм на унгарския майстор е събитието на годината, прозвучало и като покъртителен реквием, посветен на залеза на авторското кино, каквото едва ли някой след Бела Тар ще се осмели отново да снима.

 



Коментари (3)


     



 

Други



 

Подобни публикации