На 15 юли в столичния Дом на киното се проведе последното за този сезон събитие от програмата „Психоанализа и кино”, което бе посветено на темата за смъртта във филма Вим Вендерс „Снимки в Палермо“. В тази връзка си позволявам да предложа една своя класация на любимите си филми за смъртта.
„МЪРТВЕЦЪТ“ (Dead Man, 1995) – реж. Джим Джармуш.
Невъобразимо красив и проникновен филм за прехода към Отвъдното. Кроткият счетоводител Бил Блейк се оказва преследван от закона, след като застрелва човек при самозащита. Погнат от шайка бандити, той се отправя към пустошта, където намира партньор и духовен водач в лицето на индианеца философ, наречен Никой. Това обаче не е конвенционална сага за разбойници. Току под лъскавата му повърхност се крие фантастична алегория за преселението на душата от физическата смърт към духовната трансцендентност, подправена с отпратки към живота и произведенията на поета Уилям Блейк. Филмът се откроява не само със своето хипнотично поглъщащо въздействие и плавен ритъм, но и с оригиналния хумор и наелектризиращата музика на Нийл Йънг. Може да се каже, че от визуална гледна е просто съвършен. Операторът Роби Мюлер демонстрира безграничните нюанси на черно-бялото и онова, което постига заедно с режисьора Джармуш, естествено, е сравнимо с постигнатото от оператора Кадзуо Миягава в шедьоврите на Кендзо Мидзогучи.
И не последно място, разбира се, трябва да се отбележи играта на Джони Деп, която на този етап от неговото развитие все още се откроява с искрената си отдаденост на нестандартното.
„ВКУСЪТ НА ЧЕРЕШАТА“ (Ta'm e guilass, 2000) – реж. Аббас Киаростами
Това е най-известният филм на знаменития ирански майстор на киното. Главният герой в него иска да се самоубие, но търси някой, който да му помогне. Сам е изкопал гроба си в планината, но му трябва човек, който да го зарови и оплаче. Първо пита кюрдски войник, който по-скоро го взема за луд, след това среща афгански духовник, но и той му отказва категорично. Накрая се запознава с един азер, работещ като препаратор на животни, който има болен син и също е опитвал да си отиде от този свят чрез самоубийство, но само вкусът на черешата го е спрял. Единствено той се съгласява да му помогне...
През 1997 г. филмът на Киаростами получава „Златна палма“ на кинофестивала в Кан.
„ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК“ (Journal d'un curé de campagne, 1951) - реж. Робер Бресон.
Това е може би най-добрият филм на неподражаемия майстор на френското авторско кино, чиято вярност към нравствения идеал намира адекватен израз в този краен с аскетизма на формата си шедьовър.
Бресон предава гениално драмата на религиозното съзнание пред лицето на смъртта, екранизирайки едноименния рoман на католическия писател Жорж Бернанос.
В края на филма свещеникът умира. След затъмнението на екрана изплува кръст, като знак на жестокия край или на надеждата за възкресение след разпятието. Символ на вярата в Бога или в човешката памет? Или пък мълчалив укор за поредния погубен напразно живот...
Гран При на кинофестивала във Венеция през 1951 г.
„СЕДМИЯТ ПЕЧАТ“ (Det sjunde inseglet, 1957) – реж. Ингмар Бергман
Запомнил съм този филм най-вече с изключителната сцена, в която главният герой играе шах със...Смъртта. Един рицар се завръща у дома след участие в кръстоносен поход. Той е дълбоко покрусен от видяното - страната му е напълно разорена от смъртоносна епидемия, косяща всичко наред. В душата му се загнездва съмнение в съществуването на Бога, но въпреки това намира сили да призове Смъртта на решителен шахматен двубой, в който залогът е собственият му живот.
„Този филм е за страха от смъртта. Той ме освободи от собствения ми страх.” (Ингмар Бергман)
„Седмият печат“ е отличен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1957 г.
„ПОЛЯНАТА С ДИВИТЕ ЯГОДИ“ (Smulttronstället, 1957) - реж. Ингмар Бергман.
В навечерието на смъртта престарелият професор Исак Борг си припомня преживяния живот, опитвайки се да получи изкупление. И макар че няма вече шанс да започне всичко отначало, именно чрез това „бленуване по миналото“ опознава своето истинско „аз“.
Невероятно впечатляващи са образите на смъртта в съня му: опустелият град, тишината, минувачът без лице, часовникът без стрелки и катафалката, в която лежи самият Борг.
„Поляната с дивите ягоди" е размишление върху живота и смъртта или по-скоро върху сгромолясването на времето, водещо до смъртта. Професор Борг чувства, че е близо до края си и съзерцава миналото сякаш от гледна точка на смъртта.“ (Франсис Д. Гийон и Жан Беранже)
Филмът е удостоен с много международни награди, сред които „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм, „Златна мечка“ и награда на критиката (FIPRESCI) от Берлинале през 1958 г.
„ВИКОВЕ И ШЕПОТ“ (Viskningar och Rop, 1972) – реж. Ингмар Бергман.
Какво се случва в едно семейство, когато тежкоболен негов член умира от рак? Как близките му помагат или как на самите тях трябва да се помага?
„Викове и шепот“ е много страшен и потискащ филм, в който Равнодушието, Студенината и Безразличието подобно на трите конника на Апокалипсиса господстват на екрана.
Но въпреки това човек не е в състояние да откъсне очи от непоносимо тежкото зрелище.
Награда „Оскар“ за най-добра операторска работа на Свен Нюквист през 1973 г.
„ДА СЕ ЖИВЕЕ“ (Ikiru, 1952) –реж. Акира Куросава
Един от най-съкровените филми на великия японски режисьор, за който самият той се е изказал най-точно: „Направих „Да се живее”, защото винаги ме е интересувало какво чувства човек при близостта на смъртта. Дребният чиновник в моя филм е човек, завъртян от машината на бюрокрацията, който след като разбира, че му остава да живее само няколко месеца, посвещава всичките си сили на това да направи детска площадка на мястото на една кална улица. Като влага присъщото си умение, смелост и възможности да извърши онова, което за другите е било само неясна идея, той достига величието на героизма.“
„МЪЛНИЯ НАД ВОДАТА“ (Lightning Over Water, 1980).
Уникалният документален филм на Вим Вендерс, известен и под заглавието „Филмът на Ник“, е запечатал самият процес на умиране на болния от рак американски кинорежисьор Никълъс Рей – близък приятел на младия по онова време Вендерс.
Горе-долу оттогава той е буквално обсебен от темата за смъртта, на която посвещава и своя предпоследен (засега!) филм "Снимки в Палермо".
„СМЪРТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ“ (Morte a Venezia, 1971) – реж. Лукино Висконти.
Психологически тънка и деликатна със своето настроение и чувства, но и дълбоко философска с посланията, които носи, едноименната новела на великия германски писател Томас Ман като че ли е невъзможна за екранизиране.
Но невъзможното става възможно, когато с непосилната задача се заеме режисьор като Лукино Висконти.
И той успява да създаде една от най-възвишените творби на киното, посветени на изчезващата красота. Тъгата по неосъществимата мечта, а не само смъртоносната болест терзае душата на болния интелектуалец Ашенбах. Любовта към ангелски красивото създание, сякаш слязло от небесата, се бори с непоносимата мъка, засилваща се с приближаването на смъртта.
„Смърт във Венеция“ е отличен с юбилейната награда, учредена специално за 25-годишнината на фестивала в Кан, но отстъпва в съревнованието за „Златната палма“ на английския филм „Посредникът“ на Джоузеф Лоузи.
„21 ГРАМА“ (21 Grams, 2003) – реж. Алехандро Гонсалес Иняриту.
Вторият игрален филм на мексиканския режисьор е история за надеждата и човечността, жизнелюбието и оцеляването. Независимо от това – дали се боим от смъртта или не, тя неизбежно идва - и в този момент нашето тяло олеква с 21 грама. Може би именно толкова тежи човешката душа? Но се случва и да се разрасне толкова много, че може да смаже под тежестта си всеки, който не може да си прости собствената вина.
Колко загадъчна и необяснима може да бъде съдбата?! Понякога поднася ситуации, в които еднакво съчувстваш и на убиеца, и на жертвата. Филмът показва един от редките случаи, в които убиецът на един, може да се превърне в спасител на друг, дирейки изкупление за стореното.
Една от най-силните роли на Шон Пен, без когото просто не мога да си представя „21 грама“.
И в най-новия си филм „Бютифул“ Иняриту се занимава с темата за смъртта. Великолепният Хавиер Бардем, отличен с наградата за най-добър актьор на кинофестивала в Кан миналата година споделя за героя от филма следното: „Това е персонаж с трагична съдба. Той е неизлечимо болен баща на две деца, който се подготвя за смъртта. В оставащото му малко време се опитва да ги научи да прощават, да обичат, да разбират. Животът на Уксбал е твърде сложен. Той даже не може да умре спокойно. Мисли за своите деца, опитва се да помага на нелегални имигранти. Той е човек от улицата, с разбито сърце, който обича децата, но не винаги е търпелив с тях. Всички зависят от него. Но и той зависи от всички – този прост, донякъде примитивен, скромен, но с много дълбок вътрешен свят човек. Беше ми интересно да го пресъздам на екрана. Това е достойна роля, която си струва усилията и изстраданите емоции по време на снимките.“
„АХ, ТОЗИ ДЖАЗ“ (All That Jazz, 1979) – реж. Боб Фос.
Един от най-възхитителните мюзикъли в историята на киното, в който гениалният режисьор и хореограф Боб Фос разказва за отдадеността си до смърт на изкуството, жените, живота... Егоцентричен трудохолик, който се докарва до инфаркт и умира щастлив, правейки до последно това, за което се чувства призван. Смъртта в този филм е представена като прелестна красавица, облечена в бяло, за чиито обятия всеки истински човек на изкуството бленува във фееричните си сънища...
За „Ах, този джаз“ Боб Фос е удостоен със „Златна палма“ в Кан през 1980 г.
„ПОСЛЕДНО СБОГОМ” (Okuribito, 2008).
Преди три години този японски химн в прослава на всички онези, които си отиват завинаги, спечели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. Най-общо казано филмът се занимава с отношението ни към смъртта и към мъртвите, което не винаги е на подобаваща висота.
Но какво всъщност е смъртта? Според работника от крематориума, където се развива голяма част от действието, тя е врата към един друг, по-добър свят.