
„АРИРАНГ“ (ARIRANG)
Поставям това заглавие извън класацията си, не защото не заслужава да е там, а защото съм го гледал още преди фестивалната му прожекция, но го препоръчвам горещо на всички. Неговият създател – прочутият корейски режисьор Ким Ки Дук, дори и когато се самосъжалява, е страхотно оригинален - безспорен майстор на киното.
10. „АЛОИС НЕБЕЛ“ (ALOIS NEBEL)
Безперспективна история, представена под формата на черно-бяла анимация. Историческите периоди, в които се развива действието на филма, са показани само като фон (коментари за случващото се по радиото и телевизията) и уж са непряко обвързани със сюжета и чувствата на главните герои. Но конфликтът протича само вътре в душите на всички – някои му дават реален отпор, псувайки и възползвайки се от променящата се историческа ситуация, други просто мълчат и на пръв поглед преминават през живота, таящи стара и уж отминала болка, която се възражда отново.
9. „ДОМ НА УДОВОЛСТВИЯТА“ (HOUSE OF TOLERANCE)
Псевдощастие и сълзи от сперма, фасадна красота и сифилис отвътре, неясно бъдеще и живот в затворените пространства на клетката.
Дали не сме започнали да се самоубиваме още в началото на 20-ти век?
8. „АВЕ“
Както каза една моя преподавателка по отношение на Константин Божанов и неговия филм: „Като го гледаш, си личи, че у него я има свободата на човека, живеещ извън България“. Въпреки наличието на неправдоподобности в сюжета и прекалената театралност в играта на някои наши актьори (сцената в селото на мъртвото момче), свободата през цялото време лъха от екрана. За разлика от доста български кинематографисти, Константин Божанов доказва, че умее да гради структура, която изглежда цялостна, а не фрагментарна и това не само придава събраност на творбата му, но и помага на зрителя да възприеме посланията в цялата им пълнота. Но най-впечатляващото нещо в „Аве“, според мен, е любовната сцена. Толкова красива любовна сцена не бях гледал от години. В нея са вплетени по чудесен начин и младежката невинност, и неловкостта, и красотата на взаимоотношенията между момиче и момче – нещо, което, показано така на екрана, създава усещане за преминаване отвъд повърхността и навлизане в дълбочина при онези изконни човешки неща, върху които се градят истинските ценности в живота ни. И накрая ще кажа само едно: харесвам филми, заснети с непрофесионални актьори като Анжела Недялкова, особено когато непрофесионалистите играят по-добре от някои професионалисти… както е в случая.
7. „АКАЦИИТЕ“ (LAS ACACIAS)
Интересно е как в страни, които са известни със „сапунените си опери“ (Турция и Латинска Америка) хората, занимаващи се с игрално кино, целенасочено се стремят да избягат от масовите изразни средства.
В този сорт кино се натъкваме на айсбергови конфликти, представени чрез пределно опростени, но въздействащи истории, което идва да докаже за сетен път, че най-простите неща са и най-ценни.
6. „РАЗДЯЛА“ (A SEPARATION)
Когато пуснах този ирански филм на майка си, я попитах: „Е, не е ли страхотен?“, а тя ми отвърна: „Не, това просто Е кино, то просто Е филм, всичко останало НЕ Е кино“. Коментарите, според мен са излишни.
5. „ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА“ (ONCE UPON A TIME IN ANATOLIA)
Най-трудно ми е да пиша за този филм. Като човек, завършил кинорежисура, ми е ясно, че когато един автор е избрал определени изразни средства (без значение дали това са средствата на словото или средствата на визията), за да изрази идеите си, то тогава не са му необходими съпътстващи и различни от избраните от него начини, за да достигне до реципиентите си. Това, което ни гложди отвътре, винаги остава в нас и неспособността да го споделиш понякога е обвързана с факта, че не желаеш да признаеш пред другите и пред себе си, че се чувстваш виновен и че в опита си да твориш добро, всъщност сееш зло.
4. „ИСТОРИИТЕ СА ЖИВИ, КОГАТО СЕ ПОМНЯТ“ (STORIES ONLY EXIST WHEN REMEMBERED)
Истината винаги е в простите неща, защото именно те са непосредствени и не поставят под въпрос природните закони. Този филм е история не само за нарушената комуникация между поколенията, а за нарушената комуникация въобще. Усложняването на живота представлява затулване на свещената простота, с която всички сме закърмени. Наличието на фотографката във филма предполага преминаване от опосредстваността на взаимоотношенията към изконната непосредственост, към свързването на хората в едно синкретично цяло и хармонизирането на отношенията между тях. Ценностите са просто ценности и те се обаждат у нас при определени обстоятелства, без значение на промяната на културния код, без значение на глобализацията. Обаждат се, защото са възникнали изначално, преди всички други цивилизационни натрупвания, които уж трябва да улесняват връзката помежду ни, а де факто създават прегради и привидно неразбиране.
3. „ВЪЛШЕБНАТА ДОЛИНА“ (MAGIC VALLEY)
Превъзходен филм за кризата на човешките ценности и невъзможността за комуникация между хората. Гледайки го, някак осъзнаваш, че ориентирите и стремежите на всички ни, приоритетите ни, са объркани. Стремим се към щастие, а изведнъж установяваме, че това, което сме вярвали, че е идеята за щастието, ни прави нещастни. Филмът оставя усещане за осъзнатост на факта, че критериите ни за добро и зло са в криза и че стремейки се към живота, де факто докосваме смъртта, защото това, което ни е представено като най-светъл идеал, като мечта, обвита в ореол, не е щастието, а именно смъртта, приличаща на красив труп на живот, който е бил заровен жив.
2. „ТОРИНСКИЯТ КОН“ (THE TURIN HORSE)
Това е филм, идващ да покаже, че доброто и злото са само имагинерни представи, продукт на нашето съзнание, без да са реално отражение на взаимоотношенията в природата. Животът не може да бъде красив или грозен, нито добър или лош, той може просто ДА БЪДЕ и просто Е. Ориентирите ги градим ние. И именно тези ориентири за добро и зло винаги са били основата на човешкото съществуване. Без тях сме изправени пред пропастта на нещо, много по-страшно от най-ужасното зло, което някога сме си представяли – нищото. Ами ако добро и зло наистина не съществуват, а има само нищо?
1. „БЪДЕЩЕТО Е ЗАВИНАГИ“ (FUTURE LASTS FOREVER)
Поставям втората пълнометражна творба на Йозджан Алпер на първо място, не защото е по-добра от „Имало едно време в Анадола“, а защото правя този списък, ръководейки се от емоционални, а не от рационални импулси. На по-високи позиции поставям именно филмите, които са ми се сторили по-прочувствени.
След финала на „Бъдещето е завинаги“ ми стана лошо, толкова силно бе въздействието му върху мен. Имах чувството, че от последните няколко кадъра се излъчваше енергия, резонираща с честотата на всяка моя клетка. Има нещо изконно в тази творба, нещо, съществувало преди нас; нещо, което наследяваме по генетичен път и което се обажда в слънчевия ни сплит по време на прожекцията, протича до всички крайници и кара ръцете да треперят. Не искам да се ангажирам с анализи на сюжета на филма и напластените в него подсмисли (а сигурно не съм и достоен!). В заключение просто ще кажа, че това е филм, който ТРЯБВА да бъде гледан… колкото и да не обичам думата „трябва“.