Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ТОП 10 НА 15-ия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ


23.03.2011  Текст:  Красимир Кастелов

Поезия

   

В навечерието на 15-ия София Филм Фест публикувах личната си класация на най-добрите филми от предишния фестивал. И макар все още впечатленията ми от видяното през последните три седмици да не са се уталожили, бих искал да посоча кои са, според мен, ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ФИЛМА на последния София Филм Фест.

                              
                              ПОЕЗИЯ
(SHI) – реж. Ли Чанг Донг (Южна Корея, 2010)
Поставям този филм начело на класацията, не само защото е сред най-високо оценените в света през миналата година, но и защото успя да ме докосне със своята изстрадана истина и съвършена кинематографична простота.
От всичко видяно на 15-ия София Филм Фест, именно филмът на Ли Чанг Донг (когото съм запомнил с „Оазис“) разкрива най-дълбоко трагедията на днешното време, от което си е отишла красотата, а заедно с нея - добротата и състраданието. При това го прави невероятно деликатно, без какъвто и да е патос или нравоучение, изящно и благородно, с характерните за светоусещането на Изтока стоицизъм и мистична вяра в Поезията.

        ОЩЕ ЕДНА ГОДИНА (ANOTHER YEAR) – реж. Майк Лий (Великобритания, 2010)
Невероятно деликатен и в същото време проникновен разказ за семейството, приятелството и остаряването, преливащ от съчувствие и разбиране към несретниците в живота.
Най-голямото му достойнство е това, че не допуска измислените драматургични конструкции, а залага на естествените, сякаш абсолютно спонтанни разговори, записани със скрита камера. Разбира се, това не е така, но ако човек остава с подобно усещане, то е заради съвършената игра на всички актьори - но най-вече на Лесли Манвил, Джим Броудбент и Рут Шийн.
Това е най-новият филм на знаменития британски режисьор, сред чиито по-ранни творби най-много харесвам "Голи“ и „Тайни и лъжи“  и смятам, че се нареждат сред най-доброто в съвременното европейско кино.

               ЧЕТИРИ ПЪТИ (LE QUATRO VOLTE) – реж. Микеланджело Фрамартино
                                         (Италия-Германия-Швейцария, 2010)
Този филм те връща към изконната същност на киното, залагайки на чистото кинематографично наблюдение, лишено от думи и изкуствени драматургични конструкции. Героите му са стар козар, фанатично вярващ в целебната сила на праха от църквата в малко калабрийско село, стадо кози и козленце, чийто кратък живот трогва до сълзи, а също вековно дърво, превръщащо се накрая в дървени въглища, чийто дим излиза през комините на къщите.
„Може ли киното да се освободи от своята догма, поставяща човешките същества в центъра на всичко? „Четири пъти“ предлага да освободим съзнанието си от заложените правила и да потърсим невидимата връзка, която вдъхва живот на всичко около нас. В Калабрия природата няма йерархична структура. Всички живи същества и растения имат душа. Трябва само да се вгледате в очите на някое животно и ще я видите. Или да се заслушате в звука, който издават дървените въглища – те сякаш пеят някаква своя песен“.
(Микеланджело Фрамартино, режисьор на филма)

                                 У ДОМА ЗА КОЛЕДА (HJEM TIL JUL) – реж. Бент Хамер
                                               (Норвегия-Швеция-Германия, 2010)
Новият филм на норвежкия режисьор Бент Хамер, когото обикнах още след „Кухненски истории“ (2003), отново ме зареди с положителна енергия. Странно е как това типично северно кино може да стопли така душата, зажадняла за неподправени чувства.
„Чрез умело променяне на фокуса през целия филм, Хамер ни помага да не изпускаме от поглед нито една от историите и насища филма си с типичните за него емоционално и смислово заредени съзерцания и сдържана и ненатрапчива духовитост. В повечето животи, с които се срещаме, има усещане за тъга и разочарование, но преобладава добронамереността към хората.
Финалът на фона на блещукащите цветове на Северното сияние ще изпълни с топлина и мекота всички, освен най-коравосърдечните“. (Алън Хънтър, Screen Daily)

                 ДОНЯКЪДЕ НЕЖЕН (EN GANSKE SNILL MANN) – реж. Ханс П. Моланд 
                                                         (Норвегия, 2010).
Още един скандинавски филм, който респектира с майсторството на неговите създатели, които си служат превъзходно с езика на киното, за да внушат житейски истини, изискващи отваряне на сърцата ни, за да бъдат почувствани и разбрани.
Известният шведски актьор Стелан Скарсгард ("Порейки вълните", "Абърдийн", "Призраците на Гоя" и др.) се превъплъщава превъзходно в ролята на застаряващ мъж, който излиза от затвора след 12-годишна присъда за убийство. Семейството му не иска и да чуе за него, но затова пък „приятелите“ от бандата са готови да му помогнат с работа и подслон. Големият въпрос е как Улрик ще разчисти сметките си с миналото?
Отговорът, който дава филмът, режисиран майсторски от Ханс Петер Моланд, е неочакван и нестандартен. Заслужава си да се види, заради талантливото разчупване на каноните на този тип кино.

                                  ТРОЙКА (DREI) – реж. Том Тиквер (Германия, 2010)
Новият филм от създателя на „Бягай Лола“, „Небеса“, „Парфюмът“ и др. предложи най-откровената провокация към зрителите на 15-ия София Филм Фест. И преди него, разбира се, сме гледали филми за тройки, но май за пръв път виждаме как един мъж става любовник едновременно и на двамата партньори от една хетеросексуална двойка. Естествено, не бих включил филма в тази класация, ако в него нямаше истинско кино и тревога за бъдещето на човешките отношения.
„Тройка“ може да се възприеме и като манифест, който оповестява открито нещо, което отдавна е явно за всички – а именно, че за модерния сложно устроен индивид от презадоволените общества на потреблението, явно не е достатъчен само един партньор (дори и когато го обича истински) и това няма нищо общо със сексуалната разюзданост.
На дискусията след прожекцията бяха изказани твърдения, че филмът предлагал хепиенд. Ще си позволя да цитирам един от нейните водещи (Светльо Василев), който не е съгласен с това. Според него, „Тройката в интрасубективен план не е съвършено решение, но може да предложи спасение от тревожността породена от смъртта, безплодието и загубата на потентност. Филмът ни призовава да не маргинализираме различието и собствените си неприемливи желания, а да търсим креативни решения. В постмодерният свят, когато вече няма едно единствено правилно решение, всеки има правото да избира как да се справя с вътрешните си конфликти“.

                          ЧИЧО БУУНМЕ СИ СПОМНЯ СВОИТЕ НЯКОЛКО ЖИВОТА
                   (LOONG BOONMEE RALEUK CHAT) – реж. Апичатпонг Верасетакул
               (Тайланд-Великобритания-Франция-Германия-Испания-Холандия, 2010)
Още преди година и половина експерти от различни страни наредиха този тайландски режисьор в авангарда на киното на 21 век. Ако не беше това признание, „Златната палма“ в Кан за новия му филм щеше да бъде истинска сензация.
Все пак у мнозина този тип кино продължава да буди недоумение. Признавам, че и аз съм един от тях, въпреки неосъзнатата си възхита от филма, чиято своеобразна поетика трудно разбирам. Но след повторно гледане установих, че тя не е толкова непонятна, колкото изглежда на пръв поглед. Не случайно, мултимедийният проект, по мотиви от който е заснета тази необикновена кинотворба, се нарича „Примитив“.
Може би са прави онези, според които „Чичо Буунме...“ трябва да се възприема като вълшебна приказка за смъртта и преражданията на човешките души или просто като друга форма на битието, по думите на самия режисьор. Така или иначе това е филм, който респектира и за който тепърва предстои да разговаряме.

                               ЩАСТИЕ МОЕ (СЧАСТИЕ МОЕ) – реж. Сергей Лозница
                                         (Германия-Украйна-Франция-Холандия, 2010)
Тази страшна приказка за дълбоката руска провинция е дебют в игралното кино на прочутия руски кинодокументалист Сергей Лозница.
„Щастие мое“ е съставен от няколко новели, всяка от които по някакъв начин е свързан с главния герой – шофьорът на товарен камион Георгий, който се изгубва дълбоко в руската провинция. Това, което му су случва е по-страшно и от най-развинтената фантазия, но в същото време е и поразително реално. Този гротесков парад на уроди, който Лозница представя на екрана, има за цел да проследи генеалогията на злото, триумфиращо ненаказано в съвременна Русия. Но изводът, който се налага от само себе си е, че онези, които не му се противопоставят, са обречени да му се подчинят.

                 „КОПАКАБАНА“ (COPACABANA) – реж. Марк Фитуси (Франция, 2010)
Това е сред малкото филми на този фестивал, които казват сериозни неща по забавен начин. Учудващото е, че e постигнато благодарение на Изабел Юпер – която познаваме като превъзходна изпълнителка на драматични роли.
Но образът, който изгражда под режисурата на Марк Фитуси, е пресъздаден от нея толкова нестандартно и увлекателно, че поддържа буден интереса от първата до последната минута.
Бабу е жена над 50-те, която трудно може да мине за образцова майка на порасналата си дъщеря, изпитваща неудобство от нейната разкрепостеност, дързост и безразсъдна щедрост. Есмералда (Лолита Шама) се опитва да води разумен живот, следвайки примера на мнозинството, а не този на майка си, която е аутсайдер и не желае да се вгради в света на нормалните.
Режисьорът Фитуси споделя, че е искал да изрази възхищението си от онези възрастни, които умеят да превръщат живота в игра, в която няма място за униние.

    НЕЛЕГАЛНИ (ILLÉGAL) – реж. Оливие Масе-Депас (Белгия-Люксембург-Франция, 2010
Този белгийски филм се откроява на фона на няколкото социално-политически ангажирани, но схематично конструирани творби, представени на този фестивал.
Гледайки го, на мен ми стана неудобно и дори изпитах чувство на срам, че принадлежа към народите, населяващи Европейския съюз. Повечето от нас наивно вярват, че отдавна Стената е съборена, но не осъзнават, че вече сме изградили друга, която ни разделя от Третия свят или от Русия, Беларус, Украйна и други държави, чиито жители възприемаме като потенциална заплаха.
Филмът разказва ужасяващата история на нелегална руска емигрантка, живееща с малкия си син в Белгия. Те вече са се вписали в новата си родина, но са подложени на постоянен страх, че ще бъдат прогонени някой ден. И след като той действително настъпва, героинята попада в лагер за нелегални емигранти, където започва ужасът...



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание