ТАРКОВСКИ И БЕРТОЛУЧИ ДАВАТ ТОН ЗА НАЧАЛОТО НА 30-ата КИНОМАНИЯ 31.10.2016 Текст: Красимир Кастелов Бернардо БертолучиОстават само седем дни до увертюрата от класически удоволствия преди старта на юбилейната 30-та „Киномания“, чието значение ни най-малко не е намаляло в сравнение с годините, през които още я наричахме Световна кинопанорама. С представянето им организаторите от НДК целят не само отдаване на заслужена почит към двама от най-влиятелните режисьори в историята на световното кино, но също и съпоставяне на техните откривателства с търсенията и постиженията на днешното арт кино. Защото точно това, според мен, допринесе за превръщането на рубриката „КЛАСИЧЕСКИ УДОВОЛСТВИЯ” в един от най-важните акценти на последните няколко издания на Киномания. Благодарение на нея по-младата публика получи възможността да отдаде дължимото на Федерико Фелини, запознавайки се с цели 12 заглавия от неговото творчество, както и да види напълно възстановени знакови шедьоври на седмото изкуство, като „Портокал с часовников механизъм” на Стенли Кубрик, „Трамвай-желание” на Елия Казан, „Аз пея под дъжда” на Стенли Донън, „Бони и Клайд” на Артър Пен, „Професия-репортер” на Микеланджело Антониони, „Допир до злото” на Орсън Уелс и др. СЕДЕМТЕ ФИЛМА НА ЧОВЕКА, КОЙТО ВИДЯ... АНГЕЛ Днес всеки, който не гледа на киното като на средство за убиване на свободното време, навярно си спомня с носталгия за гениалните филми на АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ, които новите поколения едва ли познават. Ето защо, ретроспективата на цялото му пълнометражно творчество, която е посветена на 30-ата годишнина от неговата смърт, не е за изпускане именно от по-младите зрители, които тепърва изграждат своите естетически предпочитания. Още повече, че сега ще могат да видят пет от неговите седем филма в техния първоначален вид, благодарение на реставрацията им от Мосфилм. Върху надгробния паметник на Тарковски, направен от скулптора Ернст Неизвестни, е издялан следният надпис: "На човека, който видя ангел". Великият кинорежисьор, починал в Париж на 29 декември 1986 година, е погребан в гробището Сен Женевиев де Боа в околностите на френската столица. Неговата сестра Марина не крие съмненията си относно това дали би му се харесало подобно посвещение, защото за Андрей въпросът за вярата винаги е бил нещо дълбоко лично. Но пък от друга страна, не трябва да се забравя, че в неговите филми винаги се е усещал копнежът му по опознаване на връзката ни с божественото, с отвъдното, с онази мистична духовна реалност, за която малцина имат сетива. В тях той настойчиво размишляваше за човешкото несъвършенство, за необходимостта от покаяние, за изгубената вяра в Бог и въобще в духовните ценности, както и за носталгията по онова състояние на слятост с всичко живо на планетата. Тарковски си отиде на 54 години, успявайки да заснеме едва 7 пълнометражни игрални филма. Но въпреки това, успя да заслужи място в пантеона на седмото изкуство редом до Бергман, Антониони, Фелини, Бунюел, Куросава... А какво ли би било, ако бе осъществил поне половината от онова, за което мечтаеше? За съжаление, повечето от проектите му са отхвърлени от държавната кинематография (Госкино) на бившия Съветски съюз. А той е искал да екранизира „Престъпление и наказание“, „Идиот“ и „Бесове“ на Достоевски, „Обломов“ на Гончаров, „Хамлет“ на Шекспир. Надявал се е да пренесе на екрана „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Години наред обмислял идеите си за филми, посветени на протопоп Авакум и свети Антоний. Но така и не успява да осъществи дори и част от тези грандиозни замисли. При това в неговите предложения до Госкино е нямало нищо дисидентско, нищо антисъветско. Дори и след като се озовава на Запад като невъзвращенец, Тарковски си остава дълбоко руски по дух творец. Съветската социалистическа система обаче никога не го е възприемала като свой. Чиновниците в сферата на културата през онези години (70-те и 80-те на миналия век) не са можели (или не са искали!) да вникнат в дълбочината и многозначността на неговите филми, а неразбирането им ги е карало да мислят, че в тях са закодирани „вредни“ послания. А „вредното“ в кинематографичното творчество на Тарковски от тяхна гледна точка се корени в стремежа му да възроди низвергнатите от социалистическата държава християнски нравствени ценности.
Разбира се, че на такъв като него, не би могло да е лесно в условията на една атеистична държава като бившия Съветски съюз! Но едва ли би му било по-лесно и днес – в условията на ширеща се бездуховност - не само в родната му Русия. Ако отново гледате филмите му, ще се удивите от прозорливостта на този човек, който още през 70-те години на миналия век е предусетил надвисналата духовна катастрофа над неговата страна. Тревожел го е не толкова разпадът на Системата, а деградацията на Човека.
Опитва се да предупреждава за това чрез изкуството си, да бие камбаната за надвисналата опасност и по тази причина всеки следващ негов филм е по-песимистичен от предходния. Тарковски не е можел, а и не се е опитвал, да се приспособява и да играе по правилата. Винаги се е стремял да живее свободно в условията на една стопроцентово тоталитарна държава. А това никому не се прощаваше. Ето защо неговите предложения за екранизации и дори готови сценарии в повечете случаи са категорично отхвърляни, а спрямо филмите, които въпреки всичко успява да заснеме, цензурата се отнасяла убийствено жестоко. Налагало му се да води трудна борба, за да извоюва допускането им до екран. „Иваново детство“, „Андрей Рубльов“, „Огледалото“, „Соларис“ и „Сталкер“ предизвикват фурор по международните фестивали, а в родината си техният създател си остава почти аутсайдер. Системата бавно и методично го изтласква извън пределите си, така както преди него прогонва Солженицин, Ростропович, Бродски и др. Великият режисьор обаче не се е чувствал щастлив нито в Италия, където снима „Носталгия“, Той е истински руски творец и по тази причина преживява мъчително тежко принудителната откъснатост от родната почва. Едва ли е случайно, че в последните му филми все по-отчетливо зазвучава мотивът на саможертвата. Впрочем с преждевременната си смърт Тарковски се превърна именно в изкупителна жертва на безумния стремеж на тоталитарната комунистическа държава да задушава свободата на твореца. Той изгаря като свещ (спомнете си една от най-силните сцени на филма му „Носталгия“), за да продължи чрез филмите си да осветява пътя на поколенията след него, които са готови да служат на изкуството честно, стоически, безкомпромисно! В дневника си, наречен от самия него „Мартиролог“, който е издаден от сестра му през 2008 г., той пише: „Никога не съм желал да ми се прекланят (бих се срамувал да изпадна в ролята на идол). Винаги съм мечтал за това – да бъда нужен“. 10 ФИЛМА НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА-БУДИСТ БЕРНАРДО БЕРТОЛУЧИ Знаменитият италиански кинорежисьор БЕРНАРДО БЕРТОЛУЧИ, който е роден преди 75 години в Парма, също като Тарковски е син на известен поет - Атилио Бертолучи. Под влияние на баща си още от малък пише стихове, а през ученическите си години се увлича по киното и дори снима две късометражки. В края на 50-те години следва литература в Римския университет. По това време публикува и първия си сборник с поезия, озаглавен „В търсене на загадката”, за който е удостоен с национална литературна награда. В рамките на предстоящата ретроспектива ще бъдат представени "КОНФОРМИСТЪТ" (Il Conformista, 1970) е първият филм на Бертолучи, който му носи международна слава и е признат от критиката за шедьовър на световното кино. Недолюбваният дотогава от публиката режисьор става още по-популярен след излизането на двата най-скандални филма в неговата кариера, а именно: "ПОСЛЕДНО ТАНГО В ПАРИЖ" (Ultimo tango a Parigi, 1972) и "ТРАГЕДИЯТА НА ЕДИН СМЕШЕН ЧОВЕК" "ПОСЛЕДНИЯТ ИМПЕРАТОР" (The Last Emperor, 1987) буквално взривява шестгодишното затишие около името на прочутия режисьор. Този филм, който е създаден въз основа на факти от китайската история, е и най-успешният в цялата кариера на Бертолучи. Удостоен е с девет награди „Оскар“, в това число за най-добър филм. "ЧАЙ В ПУСТИНЯТА" (The Sheltering Sky, 1990) и "ОТКРАДНАТА КРАСОТА" (Stealing Beauty, 1996) с Лив Тайлър в главната роля, но и с участието на легенди на световното киното като Жан Маре, Джеръми Айрънс, Стефания Сандрели, Джоузеф Файнс и още много други звезди, е първият филм, който Бертолучи снима отново "ОБСАДЕНИ" (L'assedio, 1998), който е нещо като своеобразна парафраза на легендарния "Последно танго в Париж" с неразрешимата тема за противоборството между двата пола, ще бъде прожектиран за първи път у нас именно в рамките на тази ретроспектива на Бертолучи. "МЕЧТАТЕЛИ" (The Dreamers, 2003) е най-открояващият се филм от късното творчество на големия италиански режисьор. Бернардо Бертолучи е участвал в създаването на повече от 50 филма, на част от които е само сценарист или съавтор на сценариите (например на филма на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”), а на някои пък е дори продуцент. Удостояван е с много престижни отличия. Първият международен приз му връчват още през 1970 година на Берлинския кинофестивал за „Конформистът”. Впоследствие получава два оскара - за режисура и за адаптиран сценарий (заедно с Марк Пеплоу) за „Последният оператор” - а през 2011-а година е награден за цялостен принос в киноизкуството с почетна "Златна палма" от фестивала в Кан. Немалко спорове е предизвиквало в членството на Бертолучи в комунистическата партия на Италия. Той е сред студентите, които през 60-те години се бунтуват по улиците на големите европейски градове. Не случайно по-късно на темата за младежкото бунтарство посвещава филма си „Мечтатели” (2003). Любопитното е, че независимо от марксистките си убеждения, Бертолучи не е признаван в комунистическите държави в онези години. Филмите му много трудно достигат до екраните на Съветския съюз и другите страни от т.нар. социалистически лагер, сред които бе и България, главно заради често срещаните фройдистки мотиви в тях. Според Бертолучи, именно сексуалната революция, а не социалните, е допринесла най-много за коренната промяна в човешките отношения. Не случайно, когато го питат „Кое е най-великото събитие през ХХ век?”, той винаги отговаря предизвикателно, че това е била именно сексуалната революция. Още за възгледите на големия режисьор може да научите от неговата статия, предизвикана от италианската политическа реалност през 2007 г., която звучи удивително актуално и днес в навечерието на нашите избори.
Коментари (0)
Други
Подобни публикации |
ФИЛМИ НА ФОКУС |
© 2009-2010
|