американско независимо кино

• 
• Add new коментар

Още през първия ден от петото издание на фестивала на независимото кино So Independent успях да видя в столичния дом на киното два потресаващи филма.
„ЗАВРЪЩАНЕ В ХОМС“ (The Return to Homs) е изключителен по силата на въздействие документален разказ за борбата на шепа бунтовници срещу режима на Хафез Асад в Сирия, който е заснет сред руините на родния им град.
Неговият режисьор Талал Дерки проследява в продължение на две години (от 2011 до 2013) тяхната саможертвена съпротива срещу обсадилите ги правителствени войски. За разлика от повечето документални филми за горещи точки на планетата, „Завръщане в Хомс“ описва ужаса на случващото се от самия епицентър на събитията, запечатвайки отблъскващото всекидневие на гражданската война с нестихващите престрелки и влудяващото очакване да бъдеш застигнат всеки момент от снайперистки куршум.
Разказът е фокусиран върху харизматичен 19-годишен младеж (Абдул Басет Сарут), който от местна футболна знаменитост израства до вдъхновен певец на сирийската революция. В началото неговите песни са просто спонтанен израз на мечтата за сваляне на бруталния режим на Асад с мирни средства, но ходът на събитията бързо го превръща в убеден боец, който е готов да пожертва живота си в името на освобождението. Вторият главен герой е неговият приятел - 24-годишният Осама - медиен активист и миролюбец, използващ камерата си, за да запечата случващото се в родния му град.
Филмът на Талал Дерки спечелва заслужено Голямата награда за най-добър чуждоезичен документален филм от 30-ото издание на „Сънданс“ – най-големият световен фестивал на независимото кино, след което триумфира на още няколко престижни международни форуми, като фестивала в Краков ( „Сребърен рог” за най-добър пълнометражен документален филм), Сан Франциско (Специална награда на журито за най-добър документален филм). Специалистите прогнозират, че най-вероятно ще се нареди и сред претендентите за наградата „Оскар“ за най-добър неанглоезичен филм подобно на палестинския „5 разбити камери“ (5 Broken Cameras), предизвикал фурор миналата година.
„КАМШИЧЕН УДАР“ (Whiplash), макар и игрален, е също толкова въздействащ, благодарение на изключително достоверното пресъздаване на една не по-малко невероятна история. Само че, вместо на борбата за свобода, героите в нея са фанатично отдадени на съвършенството в изкуството.
Андрю Нийман (акт. Майлс Телър) е приет за студент в най-доброто музикално училище на Ню Йорк. Неговата мечта е не просто да си пробие път като музикант, но и да остави следа в историята като своя кумир - легендарният джазбандист Бъди Рич (Buddy Rich). Той е твърдо решен да не повтори съдбата на баща си - неуспял писател, превърнал се в обикновен гимназиален учител. Затова е готов да преследва целта си с неистово упорство, репетирайки по цели нощи. Изтощителното му самоусъвършенстване придобива маниакални мащаби в хода на борбата за себедоказване пред диригента на оркестъра на консерваторията Терънс Флетчър (акт. Дж. К. Симънс). Този прочут със строгостта си музикален преподавател не се спира пред нищо в името на перфекционизма. Той подлага на чудовищни изпитания своите възпитаници, надъхвайки ги с историята за великия саксофонист Чарли Паркър, който се отказал от всичко в името на джаза.
И пътят на младия Андрю преминава буквално през море от пот, кръв и сълзи, преди съдбата да се разпореди по най-невероятния  начин, предоставяйки му възможността да изживее своя звезден миг на сцената на "Карнеги хол". Впрочем, финалната сцена не прилича по нищо на традиционния холивудски хепиенд, а ни оставя със смесени чувства, подтиквайки ни към размисъл върху неимомерната цена, която се налага да заплати за успеха си всеки, който е устремен към съвършенството в изкуството.
Този невероятен филм поставя и дискусионния  въпрос за същината на перфекционизма. Защото, както е известно, този термин придобива негативна окраска в случаите, когато преследването на съвършенството се превърне в натрапчива идея, тотална обсебеност, пълна зависимост. Понякога е много сложно - твърдят психолозите - да се забележи моментът, в който нормалният стремеж да бъдеш най--добрият в дадена сфера се изражда в невротична, болезнена обсебеност, граничеща с патологията. Такъв човек се обръща изцяло към себе си, престава да се интересува от другите и даже е готов да жертва потребността си от любов. Може дори да се докара до състояние, в което възприема неадекватно каквато и да е критика от страна на своето обкръжение. А всеки разговор по темата за неговата обсебеност може да завърши със скандал и нараняване на най-близките хора. Подобен човек изпитва постоянна неудовлетвореност от самия себе си. Дори и резултатите от дейността му да са високи, той пак е склонен да се обвинява в несъстоятелност, нищожност и бездарност. А подобен автонегативизъм може лесно да се задълбочи в комплекс за непълноценност, който нерядко може да стане дори и причина за самоубийство. Докъде може да доведе обсебеността от стремежа към перфекционизъм бе показано по великолепен начин в друг независим американски филм - "Черният лебед" на режисьора Дарън Аронофски.
Творбата на 29-годишния Деймиън Чазел също се докосва до мрачната страна на маниакалното преследване на съвършенството, но финалът му прозвучава по-скоро като апотеоз на творческото пробуждане на героя под влияние на предизвикателството на неговия учител, който противно на разпространената вяра в поощрението с думи, не мисли, че повтарянето на фрази като "Good job!" биха могли да разпалят тлеещите искри на гениалността.
"Камшичен удар" е доказателство, че не е толкова просто да победиш на фестивал като "Сънданс", а трябва наистина филмът ти да притежава изключителни качества, за да получи едновременно Голямата награда на журито и Наградата на публиката. Неговият режисьор и сценарист Деймиън Чазел ("Гай и Меделин на пейка в парка", 2009) не успява дълго време да намери пари за своя проект, поради което се принуждава да го реализира най-напред като късометражка, с която се явява на "Сънданс" през 2013 г. Едва след спечелването на приза за най-добър късометражен  филм  му се удава да си осигури необходимото финансиране ($3,3 млн.) за заснемане и на мечтания пълнометражен филм, с който триумфира година по-късно в главния конкурс на същия фестивал. Дж. К. Симънс - превъзходен в ролята на фанатично преследващ перфекционизма диригент на оркестър, играе и в двете версии.
Пълнометражната версия на "Камшичен удар" е заснета само за 19 дни в Санта-Клара, щата Калифорния, а цялото производство на филма отнема 10 седмици. Той е и в голяма степен автобиографичен, защото самият режисьор също посвещава много години на музиката, опитвайки се да достигне до съвършенството като джазбандист. "Мечтаех да се прочуя като Чарли Паркър", - разказва той в интервюта за американски медии.
Вдъхновявал се от своя диригент, който успял да превърне неизвестен училищен оркестър от Ню-Джърси в най-добрия в страната. Барабаните обсебили задълго живота и на Деймиън Чазел подобно на героя от неговия филм. Но страхът от провала му попречил да продължи развитието си като музикант. И до днес си спомня за нощните кошмари, свързани с музиката, която уж би трябвало да му носи само радост и свобода. И не престава да се чуди - как на финала на музикалната си кариера, все пак успява да получи национални награди и премии.
Изпълнителят на главната роля във филма Майлс Телър ("Проектът X", "The Spectacular Now", "Дивергенти"), който също е свирил на барабани цели 15 години, по време на снимките бил толкова отдаден на ролята си, че получил мазоли по ръцете, в резултат на което кръвта му опръсквала палките и самите барабани. В редица моменти режисьорът не смеел да даде команда "Стоп!", поради което Телър продължавал с импровизацията си до пълно изтощение. Почти в 70 на сто от сцените във филма той бие барабаните сам, а в останалите e заменян от дубльор - неговият личен инструктор от подготвителния период за снимките. 
"Камшичен удар" е спряган за сигурен фаворит в предстоящите номинации за "Оскар" в няколко от категориите - най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър актьор в главна  и поддържаща роля. И мисля, че заслужава да победи поне в една от тях. Но дори и да не успее, пак ще си остане една от малкото истински вълнуващи драми за неимоверно трудния път към съвършенството в изкуството. За обсебеността от музиката, но и от амбицията да се прославиш на всяка цена.