Линкълн

• 
• Add new коментар

Филмите на Спилбърг са най-гледаните в историята
на световното кино

• Неговите 20 най-касови заглавия (с приходи над $200 млн) са донесли
  от разпространението си в киносалоните общо $8,4 млрд. 
• През 1998 г. той оглави класацията на най-богатите представители на развлекателната индустрия.
• През 1999 г. бе признат за най-добрият кинорежисьор на XX век.

Едва 12-годишен, той – ученикът от California State College - участва за пръв път в конкурс за любителски филми и печели първата си победа, представяйки 40-минутния си филм за войната „Бягство за никъде“ (Escape to Nowhere, 1960 г.), в който снима родителите и сестрите си с портативна 8-милиметрова кинокамера. А през 1963 г. в едно местно кино се състояла необикновената премиера на двучасовия му филм „Firelight“, заснет с помощта на няколко съученици. В него разказва за похищението на хора от извънземни за техния космически зоопарк. Филмът е финансиран от родителите на Стивън: за проекта са изразходвани около $600 плюс безплатно хранене за снимачния екип, осигурено от майка му и помощта на баща му при строителството на макетите.
Спилбърг на два пъти се опитва безуспешно да влезе в киноучилището към Университета на Южна Калифорния. И в двата случая го отхвърлят, заради „бездарност“. Тогава постъпва в технически колеж и със собствени средства заснема през ваканцията късометражката си „Амблин“, благодарение на която през 1969 г. подписва договор с Universal Pictures за създаването на първия епизод от сериала „Нощна галерия“ (Night Gallery).
По-нататък следва фурорът, предизвикан от игралния му дебют с „Дуел“ и създадения четири години по-късно „Челюсти“. Камионът в първия и гигантската акула във втория филм са феномени, които е трудно да се опишат, защото същественото и в двата случая е, че камерата представя гледната точка на борещите се с тях персонажи.
Изплашеният, произлизащ от средните класи герой от „Дуел“ се нарича Мен, при това Дейвид (Давид). Той трябва да се бори с Голиат в лицето на един камион, който незнайно защо започва да го преследва. Мен отначало се опитва да приеме нещата на шега, но скоро е принуден да разбере, че се намира в смъртна опасност. Не успява да види шофьора и борбата с безликия противник става все по-брутална.
Още тук проличава особеният интерес на Спилбърг към трансцендентната заплаха, по-точно към възможността от обикновените, но поне подлежащи на обяснение явления да се създадат все по-абсурдни, все по-„извънземни“ ужаси.
През 1975 г. в „Челюсти“ той развива тази си способност до съвършенство. Бялата акула е също така непредвидима и безмилостна, както камионът с призрачния шофьор. Дейвид Мен, който стиснал зъби, е принуден да приеме хвърлената ръкавица, дължи до голяма степен спасението си на случайността. В смъртната си уплаха в последния момент той прибягва до един трик и камионът полита в пропастта.
Но докато се стигне до този момент, мирният бизнесмен вече е съсипан от гонитбата, прекършен физически и психически. Неговата победа е по-скоро поражение, защото става ясно, че е неподготвен за срещата с неочаквано нападналата го тъмна сила, че не е „надъхан“ да побеждава. Американският пионер от ранните години на историята на САЩ е заменил коня си с бездушна кола, свалил е пистолета си и ... е станал беззащитен

„Дуел“ е превъзходен филм, но по-пригоден за телевизия. В киното тази тема изисква повече приключения, по-голяма зрелищност. Спилбърг се натъква почти случайно на сценария на „Челюсти“, но след това съзнателно го преработва според своя собствен вкус. Паралелът с „Дуел“ е очевиден, очевидно е също и че „Челюсти“ е адресиран съзнателно и преднамерено към масовата публика. Отново са забъркани най-различни рецепти, донякъде, бих казал, еклектично.

Преди всичко се запознаваме със самотния герой – шерифът на крайбрежния плаж, който трябва да се пребори с градските шефове, за да може да съобщи за опасността от акула, тъй като те се страхуват да не намалее напливът от туристи. (Още в началото на този си филм Спилбърг обединява патентите на киното на ужасите и уестърните.)

Едва след това може да се заеме с организирането на преследването на хищника. Шерифът в същото време страда от хидрофобия, така че в случая просто се ръководи от чувството си за дълг. За начинанието намира двама помощници, единият от които е професионален ловец на акули, който след старо корабокрушение има да разчиства лични сметки с този животински вид. Спилбърг обаче няма високо мнение за професионалистите. В последния голям сблъсък акулата просто поглъща този специалист, докато двамата аутсайдери – океанологът и шерифът – надделяват в последната среща с чудовището.
Един от основните елементи на филма несъмнено е въздействието на ужаса от дебнещата опасност. След гледането на „Челюсти“ човек не гори от желание да влезе дори във вана. Спилбърг е едновременно страшен, патетичен и ироничен в този си филм. Неподходящи всъщност хора, каквито са неговите персонажи, се забъркват в героични дела, в страховити ситуации, намиращи се на границата с комичното ... и удържат победа. Холивуд не може да се освободи от задължителния хепиенд, но затова пък винаги го представя някак „снижен“. Останалите живи не се усмихват, няма какво да празнуват, защото най-добре знаят, че са само оцелели, а не победители.
Спилбърг има особен афинитет към създаването на такива настроения. С „Похитителите на изчезналия кивот“ прави нещо, което рядко има успех – обновява един жанр и едновременно с това си разчиства сметките с него. Снима блестящ приключенски филм, разрешението на всяка отделна част от който предлага досадно познати шаблони и заедно с това - тяхното изумително осмиване.
Невероятният световен успех на „Извънземното“ („Е.T“) може да се обясни пък с гениалното хрумване на Спилбърг да обърне общоприетата формула: вместо мистификация да подложи на демистификация едно извънземно същество. То е също толкова антропоморфизирано, колкото е и Йода от „Междузвездни войни“ на Лукас, обитаващ далечната галактика. А самият филм не е нищо друго освен призив за толерантност към чужденците. Тук, ако се изразим по-директно, става дума за това, че дори и под най-грозната и отблъскваща, необичайна за нас външност, може да се крият чувствително сърце и по-висш от нашия интелект.
Спилбърг постъпва много находчиво, когато за човешки партньори на Е.Т. избира деца. „Чудното същество“ ще стане тяхна тайна  и те, лишените от предразсъдъци чисти сърца, ще пазят своя приятел от възрастните, които изглеждат на екрана като участници в някакъв линч.

Картината на нощната гора и мъжете, преследващи с оръжие в ръце извънземното същество, много наподобява на изобразяваните в различни военни и приключенски филми сцени на лов на хора. Е.Т. е преследван, защото се различава от другите. Спилбърг съживява старата тема, подсилвайки я с включването на научната фантастика. Този режисьорски и писателски похват – възобновяването на общоизвестни теми и мотиви – е един от най-любимите на режисьорите, обновили Холивуд (Спилбърг, Копола, Лукас). Те почти винаги тръгват от готови кройки, след което все пак успяват да префасонират материала „според изискванията на клиента“. И тяхната смелост е в крайна сметка залогът им за успех.
Но независимо от общите им черти, те се различават съществено един от друг. Копола, Лукас и Спилбърг за сравнително кратко време снимат силно различаващи се както в тематично, така и в стилово отношение филми. Тоест характерът на тяхната смелост е съвсем различен.