ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

Преди около два месеца започнах рубриката, посветена на социалното кино, която има за цел да фокусира вниманието към филмите, които противостоят на холивудския развлекателен потоп. Най-напред представих френския документален филм „ИГРА НА СМЪРТ“ (Le jeu de la mort, 2010), после „ВИДЕОКРАЦИЯ“, сега ми се иска горещо да препоръчам документалния филм на известния аржентински режисьор Фернандо Соланас „ДНЕВНИКЪТ НА ПЛЯЧКОСВАНЕТО“ (Memoria del Saqueo).

Този мой избор е продиктуван и от конкретен информационен повод, свързан с Международния ден на ООН за борба с бедността. През 1993 г. Организацията на обединените нации обявява 17 октомври за Международен ден за изкореняване на бедността. София също се присъединява към инициативите по света, посветени на тази кауза. В тази връзка на 22 октомври, събота, от 11.00 ч. на лятната сцена в Борисовата градина се организира специално мероприятие под надслов „Борбата с бедността е и мой ангажимент”.
Но да се върнем към темата за социалното кино, за което контактът с болезнените точки от реалността е по-важен от експериментите с кинематографичната форма. Това е кино, което се занимава със злободневни, съвременни проблеми, осъществявайки връзка с конкретна среда, събития, реалии. Стреми се към директно съприкосновение със социалната реалност, за да проумее по-добре нейното устройство.
Известни са различни кинематографични школи, които си поставят за цел да развиват социалното кино, сред които се откроява британската с ярките си представители Кен Лоуч, Майк Лий и др.
Какво можем да кажем за нашето кино? Може би най-вече това, че се страхува да бъде открито социално ангажирано. Тоест избягва да предлага ясно определени авторски позиции в тази връзка. Режисьорите и в частност продуцентите, от които в момента зависи производството на филми у нас, са крайно предпазливи в това отношение. Прикривайки се зад лозунга, че искат да върнат публиката в залите, те се стремят да усвояват безотказно действащите холивудски жанрови формули. Онези, които се опитват да отстояват някакви социални ценности или да бъдат критични спрямо обществената ситуация в момента са катастрофично малко, а техните филми, макар и да получават фестивално признание, се разминават със зрителите. Това се случи дори и с най-стойностните български филми напоследък.
„Източни пиеси“ на Камен Калев и „Подслон“ на Драгомир Шолев са най-награждаваните български заглавия през последните две години, което в голяма степен се дължи на факта, че в съвременната палитра на европейското кино социалната насоченост се цени много високо. Но каква е ползата от това, че светът научава за нас и нашите проблеми, след като българските зрители не обръщат внимание на подобни филми?
„Източни пиеси“ бе гледан едва от трийсетина хиляди зрители, а „Подслон“ не успя да събере дори и толкова.
В интерес на истината през последните две години се засили интересът към българското кино. Но само към развлекателното! „Мисия Лондон“ постави рекорд по зрителска посещаемост на български филм със своите 358 511 зрители и €1.3 млн. приходи, а неотдавна до този успех се приближи и „Love. Net“ – със 206 520 зрители и 1 373 717 лв. приходи. Сега е редът на „Операция – Шменти капели“, който е само от две седмици на екран, а вече е гледан от близо 43 хиляди зрители, които са оставили в касите на кината 308 439 лв.
Неотдавна в интервю за в. „Аргументи и факти“ големият руски кинорежисьор Александър Сокуров, който спечели „Златен лъв“ във Венеция с най-новия си филм „Фауст“, заяви, че не властта, а народът в наши дни е главният противник на сериозните творци. Защото в голямото си мнозинство хората искат хляб и зрелища – при това все по-жестоки и примитивни зрелища. Рейтингите на сериалите, реалити програмите и различните ток-шоута изтласкват от телевизиите добрите и разумни идеи. Тези рейтинги, според Сокуров, са отражение на потребностите на масовата публика. Нейните вкусове отдавна са станали несъпоставимо по-примитивни от тези по съветско време, констатира той с горчивина.
Ситуацията у нас не е по-различна. И тук най-големият враг на мислещата част от зрителите са холивудските развлекателни филми и телевизионните сериали.
Но хората, които все още вярват, че киното може да служи за промяна на обществото към по-добро, намират филмите, от които се нуждаят, в Интернет. Например в сайта за документално кино на социална тематика, където могат да гледат онлайн с бг субтитри превъзходни филми, като „Игра на смърт“, „Видеокрация“ и „Дневникът на плячкосването“ (Memoria del Saqueo), към който ми се иска сега да насоча вашето внимание.
Негов създател е ФЕРНАНДО СОЛАНАС, който е един от най-големите майстори на музикални филми. Достатъчно е да си припомним най-награждаваните - „Танга – изгнанието на Гардел“ и „Юг“. Този уникален кинематографист, който е вече на 75 години, от доста време снима само документални социални филми, което му прави чест. Колко са признатите режисьори в днешно време, които доброволно загърбват славата и се насочват към проблемите на своето време. Соланас е един от малцината в съвременното кино, които дават пример със своята ангажираност на по-младите филмови творци.
С филма си „Дневникът на плячкосването“ (Memoria del Saqueo, 2004), който в Русия е разпространяван под заглавието „Социален геноцид“, той разкрива по убедителен начин какво се случва с държава (в конкретния случай Анжентина), когато управляващата й върхушка задейства механизма на реформите, препоръчвани от Международния валутен фонд. Но всеки, който види този филм, ще открие и много аналогии с това, което се случи (и още се случва!) у нас през т.нар. години на прехода.
Крайно време е да започнем да гледаме такова документално кино. Защото само то няма нищо общо с пуканковите филми, които ни заливат отвсякъде. Само то се опитва да ни показва живота без розови илюзии, прониквайки дълбоко в ума и сърцето, провокира към размисъл и ни кара да се възмущаваме от неправдите, което е първата стъпка към гражданското неподчинение.
Линк към филма: „ДНЕВНИКЪТ НА ПЛЯЧКОСВАНЕТО“ (Memoria del Saqueo)