РЕЦЕНЗИЯ

• 
• Add new коментар

Нашумелият унгарски режисьор Дьорд Палфи ("Хълцане", "Таксидермия") спечели това лято в Карлови Вари с най-новия си филм ("Свободно падане") две престижни отличия - специалната награда и приза за режисура. Но предишният му филм заслужава не по-малко внимание и Цветан С. Тодоров го доказва с тази своя рецензия.

Не филм, а филмище! Гигантска симулация, рециклиране на световни шедьоври, „чисто“ кино, ready-made кино, единственият възможен днес филм, постмодернистичен пастиш, меланж от герои и локации. Цитатничество, където вместо автор имаме архивар. Творба, на границата между гениалността и дилетантството. Дали пък това не е отмъщението на монтажиста, след като лудите са превзели болницата?
А може би е прецизно нареден пъзел от кадри из 800 филма (450 според други). Използваните филми са изписани във финалните надписи, който иска - да брои.
Тези и други определения може да има „Финална версия, дами и господа“ (Final Cut: Hölgyeim és uraim , 2012) на унгареца Дьорд Палфи. Дали киното е все още живо след всичко това? Сигурно, но вече е друго…
Гледал съм с възхита свръхчувствения филм на Дьорд Палфи „Хълцане“ (2002), както и умопомрачителния кинотранс „Таксидермия“ (2005). Малко „по-студен“ ми дойде "I Am Not Your Friend" (2009), но пък дочаканият „Финална версия, дами и господа“ силно привлече интереса ми. Макар че мнозина рецензенти, според достъпни в интернет ревюта, се надсмяха над филма.
„Финална версия“ започва с кадър от „Аватар“ (2009) на Джеймс Камеран. Според мен именно с този филм започна края на киното като изкуство. На „движещите се картинки“ им трябваха 20 години (от Люмиер през 1895 до Грифит през 2015) за да станат изкуство. Дали ще стигнат други 20 години (например от 2009 до 2029) или още по-рязко ще се върне към първичните си характеристики на панаирджийско зрелище за тълпата?
Не че „Аватар“ е лош филм, но точно със „сините“ си герои се превърна в предсказание за все по-отдалечаващата се от човешкото („твърде човешкото“) тенденция. Защото човешкият облик във фантастиката бе сигурен знак за добродетел („Зведни войни“). Вече има смяна на „аватарите“.
А последният кадър във „Финална версия“ е от вампирския филм „Дракула на Брам Стокър“ на Ф. Ф. Копола, с кървавата целувка. Там Гари Олдман е вампир и отхапва от вкусната Уинона Райдър.
За мен е ясно посланието – киното вече не е същото, то не се интересува толкова от човешките проблеми, свят, мечти и крушения. Но между първия и последния кадър на „финалния филм“ ще си припомним с избрани кадри целия блясък на седмото изкуство, неговата вълнуваща епопея. Каква възхитителна история?!
Дьорд Палфи е избрал най-доброто чрез избрани кадри, знак за най-емблематичното, чувствено кино. Това са и най-страстните пориви, целувки и горещи срещи. Най-динамичните батални сцени, юмручни схватки и дуели. Най-пронизващите погледи, походки, пристигания и раздели. Всичко, което се сетиш. Дори анимация.
Но това не е каталог на избрани кадри, а сюжетен филм, с един „вечен“ сюжет. Разказва се за една Жена и двама Мъже. Сюжетът е единствено възможният – срещата между двата пола и каквто може да следва от това.
Да си припомним някои важни метанаративи на киното - влюбването между мъж и жена, сватбата, съмненията, любовният триъгълник, изневярата, кризата на личността, преследването на целта, войската и войната, победата, смъртта и надеждата. Какво повече има в живота на филмовия герой?
В случая забавното е, че не може от пръв поглед да сме сигурни кого и какво виждаме. Мъжът в различните кадри е Ален Делон, Алексей Баталов, Жан Габен, Тоширо Мифуне, Чарли Чаплин, Чарлз Бронсън, Александър Кайдановски, Шон Конъри, Итън Хоук, Джеф Бриджис, Харисън Форд, Жан Пол Белмондо, Уди Алън… нямат край.
Жената е Грета Гарбо, София Лорен, Бриджит Бардо, Катрин Деньов, Жана Моро, Жана Самойлова, Анджелина Джоли, Пепеляшка… Говорят на 6-7 езика. Ту са черно-бели, ту цветни, ту цифрови, а понякога и рисувани.
Ако трябва да видим разстрела на героя, тръгват емблематични кадри от „Матрицата“, „Професионалистът“, „Кръстникът“, „Взвод“, „Бони и Клайд“, „До последен дъх“ …
И така за всяка постъпка на героите.
Това е първият филм, от когото не можеш да извадиш рекламен кадър. Той винаги ще е от друг филм. Това явно е и последният такъв филм, следващият ще е чисто епигонство. Дори не можеш да „цитираш“ негов епизод, защото в крайна сметка не е „негов“.
За да следиш сюжета, трябва да се абстрахираш от постоянната смяна на изпълнителя, а това е почти невъзможно. Точно по тази причина не можеш и да съпреживяваш с Героя, тъй като липсва процесът на идентификацията с обекта от екрана. Затова няма Герой.
Казано с езика на семиологията (Сосюр) – означаващото (картинката, иконата, аватарът) се сменя с всеки кадър, а означаемото понякога трябва остава едно и също – защото трябва да разбираме конкретни съдържателни неща за конкретен човек. Но сливането на означаващо и означаемо в знак (образ) е затруднено, „замърсено“. В крайна сметка това води до отказ да се търси самостоятелен смисъл. Навярно затова се хванах, че гледам филма така, както котка гледа телевизия – без да разбирам какво ми съобщават.
Изглежда Палфи е решил стария проблем на буржоазното кино с неговото фалшиво съпреживяване и стоково потребление, срещу което се бореше Жан Люк Годар. Вече няма чувствена манипулация и филмът е свободно достъпен в интернет.
След „смъртта на автора“ с автоматизма на писането/снимането, след „смъртта на героя“ с филмите за анти-герои и след „смъртта на актьора“ с филми от рода на „Симон“ – най-после зрителят е свободен. Тези всички (автори, герои, актьори) са изхвърлени през прозореца, това е впечатляваща дефенестрация в едно вече старомодно изкуство.
"Ние тръгнаме от торент и се върнахме обратно към торент." Така Палфи обяснява пътя, по който се е сдобил с повечето кадри (чрез споделяне на файлове между партньори) и после е предоставил филма на обществеността пак чрез торенти. Но всъщност ни казва друго, нещо много по-важно и то се отнася за утрешния ден на киното.
Казват, че когато човек умира, целият му живот минавал пред очите му като филмова лента. Изглежда като че ли киното е на смъртния си одър (екран) и виждаме историята му в бърз каданс. Да, киното е само 1 (един) филм, казва ни Дьорд Палфи, и аз ви го показвам. Този филм не е сложен – просто един сърцат разказ за човеците. И кино ще има дотогава, докато този филм има зрители.