Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

СЕРДЖО ЛЕОНЕ - ИТАЛИАНСКИЯТ КРАЛ НА КИНОТО


03.01.2016  Текст:  Красимир Кастелов

годишнина

   

 

Италианското кино е подарило на света плеяда блестящи режисьори, сред които Серджо Леоне заема водещо място и със сигурност е сред най-обичаните от широката публика. Неговото влияние и значимост продължават да изглеждат очевидни дори в днешното време, в което толкова бързо се сменят кумирите.
Не мога да се въздържа да не използвам чудесното сравнение на моя приятел от Ловеч Цветан С. Тодоров, който още през 1987 година написа статия за италианския майстор в сп. „Киноизкуство“, озаглавена „СЕРДЖО ЛЕОНЕ, ИЛИ ВКУСЪТ НА КИНОТО“. Защото, наистина са много малко гениите като него, които са ни накарали да почувстваме истинския вкус на седмото изкуство. И макар че, филмите му са от т.нар. развлекателен жанр, аз бих ги наредил до тези на Фелини, Антониони и Бертолучи от великите неговите сънародници.

Серджо Леоне е роден на 3 януари 1929 г. в Рим. Отива си от този свят едва 60-годишен на 30 април 1989 г. без да успее да реализира грандиозния си проект за киноепопея, посветена на Ленинградската обсада с Робърт Де Ниро в главната роля.

На младини Леоне дълго време чиракува при знаменити италиански режисьори, сред които е и Виторио де Сика, преди да дебютира с „Родоският колос” (1961).
Този филм не впечатлява особено нито зрителите, нито критиците, поради което успехът на излезлият три години по-късно „За шепа долари” е посрещнат с огромна изненада. Леоне пренася в дивия Запад историята, разказана от Акира Куросава във филма му „Телохранител”. За главната роля избира американеца Клинт Истууд, който вече се е прославил в САЩ с участието си в многосериен телевизионен уестърн. Но под неговата режисура  разгръща таланта си, превъплъщавайки се великолепно в образа на „човека без име”, подвизаващ се в малък град, раздиран от кървавата вражда между местните кланове. Работейки ту за едните, ту за другите, циничният каубой в изпълнението на Истууд преследва единствено собствените си цели. Откровеният цинизъм на главния персонаж е нещо ново и непознато за жанра до момента. И независимо, че уестърните по италиански са наричани презрително „спагети уестърни“, тези с марката Серджо Леоне определено революционизират съществуващите представи за този жанр.

За шепа долари” става много популярен в Европа, но до Америка славата на Леоне така и не достига. Филмът не е разпространяван там, заради проблем с авторските права – на Куросава не се харесва фактът, че самурайският сюжет е превърнат в уестърн.
Парадоксално е, че противопоставяйки се на прекалената психологичност на киното по онова време, Леоне създава филм, който е изграден изцяло върху психологичното напрежение и късащото нервите мъчително очакване, взривяващо се накрая в кървава развръзка. Черният хумор, натурализмът и епичността се харесват много повече на изкушените от киното зрители, отколкото на по-неподготвената публика.
След време Клинт Истууд споделя полу- на шега, полусериозно, че въпреки успеха на филма, е спечелил едва $15 000 от своето изпълнение.
Но благодарение именно на Леоне, младият актьор получава неоценима възможност да подскаже за неподозирано широкия си актьорски диапазон, което едва ли би успял да стори в родината си през онези години.

След последвалите две продължения: „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966) неговият герой придобива истински култов статут, а трилогията се нарежда на едно от челните места в класацията на най-великите уестърни в историята на киното.

Още в „За шепа долари” Серджо Леоне използва оригиналните си режисьорски похвати, благодарение на които е толкова висок ценен от своите колеги – режисьори. Първото, което се набива в очи са операторската работа и монтажът, превъзходното редуване на едри и общи планове. А другото е музикалният съпровод на действието, който е изключително въздействащ. Музиката, не само за този, но и за всички следващи филми на Леоне, е създадена от Енио Мориконе – един от най-ярките композитори на филмова музика, чиято блестяща кариера дължи много на киното на Леоне.
Разбира се, не на последно място в този и в следващите филми на Серджо Леоне се открояват остроумните диалози, частично заложени още в сценариите, но немалко от тях измисляни направо на снимачната площадка, а други се появяват по време на английския дублаж. Много от кратките фрази, процеждани през зъби от циничния герой на Истууд, стават изключително популярни сред киноманите. Не случайно сп „Тайм” пише: „Най-сетне един филм, създаващ традиция и превръщащ се в класика на жанра. Такъв беше „Дилижансът”, такъв беше „Точно по пладне”, а тази година по-различният филм е „За шепа долари”.

Филмите, създадени от Серджо Леоне получават прозвището „спагети уестърн” – т.е. уестърни, произведени в Италия, но този термин впоследствие е използван, за да обозначи и немалко италиански филми, опитващи се да експлоатират модата, наложена от „За шепа долари”.

След грандиозния успех на трилогията си, Леоне е поканен в Холивуд. Съгласява се, но при условие, че няма да му се бъркат в работата. И благодарение на относителната свобода, която си издейства, успява да създаде уникален за Холивуд филм: „Имало едно време на Запад” (1968). Той е определян от мнозина авторитетни киноисторици за един от най-великите филми в историята на киното, а не само в историята на уестърна. И това е самата истина - този филм е много повече от уестърн – това е истинска визуална симфония за живота и смъртта, за любовта и унижението и за всички проявления на многостранната и противоречива човешка природа.

Потресаващата музика на Мориконе придава на всеки кадър от тричасовата лента епично и носталгично звучене, издигайки филма до висотата на оперното изкуство. Снимайки „Имало едно време на Запад”, Леоне прибягва до неочакван похват – използва съчинените предварително от Мориконе музикални теми за характеризиране на основните персонажи. Той ги пуска да звучат, докато камерата работи, за да могат изпълнителите да се движат в унисон с мелодията. Всичко това, плюс увлекателния сюжет, блестящата игра на Хенри Фонда, Клаудия Кардинале, Чарлз Бронсън и Джейсън Робърдс, допринасят за превръщането на филма в хит, а неговият създател - в кумир за милиони зрители по целия свят.
Междувременно у Леоне узрява идеята за следващ шедьовър и това е причината, поради която отказва предложението да снима „Кръстникът”. Желанието му да заснеме епична сага за живота на американските гангстери се пробужда още в края на 60-те години, когато прочита спомените на Хари Грей „The Hood”. Зад увлекателно разказаните истории за бандитски нападения и престрелки, режисьорът съзира трагичната история на една изгубена човешка душа. Но търсенето на средства за осъществяване на замисъла му се проточва няколко години и в един момент Леоне се опитва дори да забрави за този си проект.

Междувременно прави още един уестърн, но с мексикански сюжет. Това е чудесният, макар и по-малко известен негов филм със заглавие „За шепа динамит” (1971). В него откриваме всички характерни елементи на неговата естетика – превъзходната музика, великолепната актьорска игра (Род Стайгър и Джеймс Кобърн), впечатляващата операторска работа, въздействащият монтаж. Навремето обаче този филм не е оценен по достойнство, но след години някои (основно френски) критици откриват в него проникновени алюзии за неуспялата младежка революция от 1968 г. Показателно е и това, че е разпространяван във Франция под заглавието „Имало едно време една революция”.

Впоследствие в творчеството на Леоне настъпва дълга пауза. Цели 13 години той се изявява предимно като продуцент и сценарист, допринесъл за създаването на 7 филма, сред които са „Един гений, двама съдружници и един глупак" (1975) на Дамяно Дамяни, „Кой уби котката?" (1978) на Луиджи Коменчини и „Опасна игра” (1979) на Джулиано Монталдо. За „Моето име е Никой” (1973, реж. Тонино Валери) дори сам режисира някои сцени, допринесли за култовия статут на тази остроумна парабола за края на уестърна с участието на Хенри Фонда (Джак Бийъргард) и Терънс Хил (Никой), знакови актьори от филмите в този жанр.
Спомняйки си за отдавнашната мечта на Леоне да снима филм за мафията, от Холивуд му предлагат да екранизира романа „Кръстникът“ на Марио Пузо. Той отказва и впоследствие съжалява до края на живота си. Днес можем само да гадаем какъв би бил този велик филм, ако го бе създал Серджо Леоне, а не Френсис Копола.

Едва в началото на 80-те години Леоне намира сили и време да възобнови подготовката си за мечтания ганстерски филм, посветен на Америка. Получава съгласието на Робърт де Ниро и Джеймс Уудс за главните роли, а Мориконе написва предварително музиката. И през 1984-та мечтата се превръща в реалност - „Имало едно време в Америка” излиза по екраните. Но възникват проблеми, свързани с голямата му продължителност (повече от 4 часа). Продуцентите са категорични, че толкова дълъг филм е обречен на провал, поради което настояват за неговото съкращаване. След няколкомесечни спорове с тях, Леоне се съгласява да монтира съкратена версия. И досега „Имало едно време в Америка” съществува в два варианта – пълният, който е приет възторжено от Европа и от кинофестивала в Кан и съкратеният (американският!), който се проваля при разпространението си в САЩ.

Скоро след това Серджо Леоне решава да използва книгата на известния американски журналист Харисън Солсбъри „900 дни. Блокадата на Ленинград” (1986) за основа на новия си филм. Историята за страданията на ленинградчани през Втората световна война разтърсва силно знаменития режисьор, който решава да я пренесе на екрана с руско съдействие. Започва поредното ходене по мъките – този път, защото шефовете на тогавашната съветска киноиндустрия не харесват книгата на Солсбъри: твърде крайна била оценката й на грешките на руското военно командване. Но към началото на 1989-та всички организационно-финансови въпроси се уреждат. Разпространена е дори информация, че Мориконе също е готов с музиката за грандиозната епопея. Започва и кастингът на актьорите, но на 30 април 1989 г. Серджо Леоне скоропостижно умира в собствения си дом от сърдечен пристъп.
И отново не ни остава нищо друго освен да гадаем каква би била лебедовата песен на легендарния режисьор – дали нямаше да видим на екрана най-великата военна епопея, създавана някога?!

Но и това, което успява да направи приживе Леоне – макар и малко като количество (само 9 самостоятелни филма) - е толкова значимо като качество, че е нужно много време, за да бъде осмислено. Неговите филми притежават чудното свойство да ни въздействат дори и тогава, когато ги гледаме за втори, трети или десети път. Защото в тях се усеща, пак ще го повторя, истинският вкус на киното.



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации