Италианското кино е подарило на света плеяда блестящи режисьори, сред които Серджо Леоне, според мен, заема видно място. Неговото влияние и значимост продължават да изглеждат очевидни дори в днешното време, в което толкова бързо се сменят кумирите. 
Не мога да се въздържа да не използвам чудесното сравнение на моя приятел от Ловеч Цветан С. Тодоров, който още през 1987 година написа статия за италианския майстор в сп. „Киноизкуство“, озаглавена „СЕРДЖО ЛЕОНЕ, ИЛИ ВКУСЪТ НА КИНОТО“. Защото, наистина са много малко гениите като него, които са ни накарали да почувстваме истинския вкус на седмото изкуство. И макар че, филмите му са от т.нар. развлекателен жанр, аз бих го наредил до Фелини, Антониони и Бертолучи от неговите сънародници. 
Серджо Леоне е роден на 3 януари 1929 г. в Рим. Отиде си от този свят едва 60-годишен на 30 април 1989 г. без да успее да реализира грандиозния си проект за филм, посветен на Ленинградската обсада с Робърт Де Ниро в главната роля. 
На младини Леоне дълго време чиракува при знаменити италиански режисьори, сред които е и Виторио де Сика, преди да дебютира с „Родоският колос” (1961). 
Тази епична драма не впечатлява особено нито зрителите, нито критиците, поради което успехът на излезлият три години по-късно „За шепа долари” е посрещнат с огромна изненада. Леоне пренася в дивия Запад историята, разказана от Акира Куросава във филма му „Телохранител”. За главната роля избира американеца Клинт Истууд, който вече се е прославил в САЩ с участието си в многосериен телевизионен уестърн. Под режисурата на обаче разгръща таланта си, превъплъщавайки се великолепно в образа на „човека без име”, подвизаващ се в малък град, раздиран от кървавата вражда между местните кланове. Работейки ту за едните, ту за другите, циничният каубой в изпълнението на Истууд преследва единствено собствените си цели. Откровеният цинизъм на главния персонаж е нещо ново и непознато за жанра до момента. И независимо, че уестърните по италиански са наричани презрително „спагети уестърни“, тези с марката Серджо Леоне определено революционизират съществуващите представи за филмовите уестърни. 
„За шепа долари” става много популярен в Европа, но до Америка славата на Леоне така и не стига. Филмът не е разпространяван там, заради проблем с авторските права – на Куросава не се харесва фактът, че самурайският му сюжет е превърнат в уестърн.
Парадоксално е, че противопоставяйки се на прекалената психологичност на киното по онова време, Леоне създава филм, който е изграден изцяло върху психологичното напрежение и късащото нервите мъчително очакване, взривяващо се накрая в кървава развръзка. Черният хумор, натурализмът и епичността се харесват много повече на изкушените от киното зрители, отколкото на по-неподготвената публика. 
След време Клинт Истууд споделя полу на шега, полусериозно, че въпреки успеха на филма, е получил едва $15 000 за своето изпълнение. 
Но благодарение именно на Леоне, младият актьор получава неоценима възможност да подскаже за неподозирано широкия си актьорски диапазон, което едва ли би успял да стори в родината си през онези години. В последвалите две продължения: „За няколко долара повече” (1965) и „Добрият, лошият и злият” (1966) неговият герой придобива истински култов статут, а трилогията се нарежда на едно от челните места в класацията на най-великите уестърни в историята на киното.
Още в „За шепа долари” Серджо Леоне използва оригиналните си режисьорски похвати, благодарение на които е толкова висок ценен от своите колеги – режисьори. Първото, което се набива в очи, разбира се, са операторската работа и монтажът, превъзходното редуване на едри и общи планове. А другото е музикалният съпровод на действието, който е изключително въздействащ. Музиката, не само за този, но и за всички следващи филми на Леоне, е създадена от Енио Мориконе – един от най-ярките композитори на филмова музика, чиято блестяща кариера дължи много на киното на Леоне. 
Разбира се, не на последно място в този и в следващите филми на Серджо Леоне се открояват остроумните диалози, частично заложени още в сценариите, но немалко от тях измисляни направо на снимачната площадка, а други дължат се появяват в процеса на английския дублаж. Много от кратките фрази, процеждани през зъби от циничния герой на Истууд, стават изключително популярни сред киноманите. Не случайно сп „Тайм” пише: „Най-сетне един филм, създаващ традиция и превръщащ се в класика на жанра. Такъв беше „Дилижансът”, такъв беше „Точно по пладне”, а тази година по-различният филм е „За шепа долари”. 
Уестърнът, създаден от Серджо Леоне получава прозвището „спагети уестърн” – т.е. уестърн, произведен в Италия и този термин впоследствие е използван, за да обозначи немалко италиански филми, опитващи се да експлоатират модата, наложена от „За шепа долари”. 
След грандиозния успех на трилогията си, Леоне е поканен в Холивуд. Съгласява се, но при условие, че няма да му се бъркат в работата. И благодарение на относителната свобода, която си издейства, успява да създаде уникален за Холивуд филм. „Имало едно време на Запад” (1968) е определян от мнозина авторитетни киноисторици за един от най-великите филми в историята на киното, не само в историята на уестърна. И това е самата истина - този филм е много повече от уестърн – това е истинска визуална симфония за живота и смъртта, за любовта и унижението и за всички проявления на многостранната и противоречива човешка природа.

Потресаващата музика на Мориконе придава на всеки кадър от тричасовата лента епично и носталгично звучене, издигайки филма до висотата на оперното изкуство. Снимайки „Имало едно време на Запад”, Леоне прибягва до неочакван похват – използва съчинените предварително от Мориконе музикални теми за характеризиране на основните персонажи. Той ги пуска да звучат, докато камерата работи, за да могат изпълнителите да се движат в унисон с мелодията. Всичко това, плюс увлекателния сюжет, блестящата игра на Хенри Фонда, Клаудия Кардинале, Чарлз Бронсън и Джейсън Робърдс, допринасят за превръщането на филма в хит, а неговият създадел - в кумир за милиони зрители. 
Междувременно Леоне е готов с идеята за следващия си шедьовър, поради което отказва предложението да снима „Кръстникът”. Желанието му да заснеме епична сага за живота на американските гангстери се пробужда още в края на 60-те години, когато прочита спомените на Хари Грей „The Hood”. Зад увлекателно разказание истории за бандитски нападения и престрелки, режисьорът съзира трагичната история на изгубената човешка душа. Но търсенето на средства за осъществяване на замисъла му се проточва няколко години и в един момент Леоне се опитва да забрави за този си проект. Междувременно прави още един уестърн, но с мексикански сюжет. Това е чудесният, макар и по-малко известен негов филм със заглавие „За шепа динамит” (1971). В него откриваме всички характерни елементи на киното на Леоне – превъзходната музика, великолепната актьорска игра (Род Стайгър и Джеймс Кобърн), впечатляващата операторска работа, въздействащият монтаж. Навремето обаче този филм не е оценен по достойнство, но след години някои (основно френски) критици откриват в него проникновени алюзии за неуспялата младежка революция от 1968 година. Показателно е, че филмът е разпространяван във Франция под заглавието „Имало едно време една революция”. 
След това в творчеството на Леоне настъпва дълга пауза. В продължение на цели 13 години той се изявява предимно като продуцент и сценарист, допринесъл за създаването на 7 филма, сред които са „Един гений, двама съдружници и един глупак" (1975) на Дамяно Дамяни, „Кой уби котката?" (1978) на Луиджи Коменчини и „Опасна игра” (1979) на Джулиано Монталдо. За „Моето име е Никой” (1973, реж. Тонино Валери) дори сам режисира някои сцени, допринесли за култовия статут на тази остроумна парабола за края на уестърна с участието на Хенри Фонда (Джак Бийъргард) и Терънс Хил (Никой), знакови актьори от филмите в този жанр.

Знаейки за отдавнашната мечта на Леоне да снима филм за мафията, от Холивуд му предлагат да екранизира романа „Кръстникът“ на Марио Пузо. Той отказва и впоследствие съжалява до края на живота си. Днес можем само да гадаем какъв би бил филмът, ако бе създаден от италианеца, а не от Френсис Копола.

Едва в началото на 80-те години Леоне намира сили в себе си, за да възобнови подготовката си за мечтания ганстерски филм, посветен на Америка. Получава съгласието на Робърт де Ниро и Джеймс Уудс за главните роли, а Мориконе написва предварително музиката. И през 1984-та мечтата се превръща в реалност - „Имало едно време в Америка” излиза по екраните. Но възникват проблеми, свързани с голямата му продължителност (повече от 4 часа). Продуцентите са категорични, че толкова дълъг филм е обречен на провал, поради което настояват за неговото съкращаване. След няколкомесечи спорове с тях, Леоне се съгласява да монтира съкратена версия. И досега „Имало едно време в Америка” съществува в две версии – пълната, която е приета възторжено от Европа и от кинофестивала в Кан и съкратената (американската!), която се проваля при разпространението си в САЩ.
Серджо Леоне решава да използва книгата на известния американски журналист Харисън Солсбъри „900 дни. Блокадата на Ленинград” (1986) за основа на следващия си филм. Историята за страданията на ленинградчани през Втората световна война разтърсва силно знаменития режисьор, който решава да я пренесе на екрана с руско съдействие. Започва поредното ходене по мъките – този път, защото шефовете на тогавашната съветска киноиндустрия не харесват книгата на Солсбъри: твърде крайна била оценката към грешките на руското военно командване. Но към началото на 1989-та всички организационно-финансови въпроси са уредени. Разпространена е дори информация, че Мориконе също е готов с музиката за грандиозната епопея. Започва и кастингът на актьорите, но на 30 април 1989 г. Серджо Леоне скоропостижно умира в собствения си дом от сърдечен пристъп. 
И отново не ни остава нищо друго освен да гадаем каква би била лебедовата песен на легендарния режисьор – дали нямаше да видим на екрана най-великата военна епопея, снимана някога?!
Но и това, което успява да направи приживе Леоне – макар и малко като количество (само 9 самостоятелни филма) - е толкова значимо като качество, че е нужно много време, за да бъде осмислено. Неговите филми притежават чудното свойство да ни въздействат дори и тогава, когато ги гледаме за втори, трети или десети път. Защото в тях се усеща, пак ще повторя, истинският вкус на киното.