СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Може и да не е за вярване, но е факт - 85 години навърши днес РОБЪРТ РЕДФОРД !

"Актьор, режисьор, красавец, мислител: Робърт Редфорд е може би най-великият жив американски кинотворец с мисия" – така започва статията "Последният мохикан" на Ивайло (Нойзи) Цветков, публикувана в сп. "InSpiro" по случай 77-ата годишнина на големия актьор и режисьор. В нея е коментиран излезлия тогава филм "Всичко е изгубено", за ролята си в който Редфорд не получи подобаващо признание за превъзходното си актьорско изпълнение. 
Макар и да е една от най-ярките холивудски звезди с общо 83 участия във филми зад гърба си, Робърт Редфорд не само че никога не е удостояван с "Оскар" като актьор, но и е бил номиниран само веднъж – за ролята си в "Ужилването" (The Sting, 1973). Затова пък още с дебюта си като режисьор спечелва престижното отличие за филма си "Обикновени хора" (Ordinary People, 1980). В крайна сметка Американската филмова академия му отдаде заслуженото едва през 2002 година, връчвайки му почетния "Оскар" за неговия принос като актьор, режисьор, продуцент и създател на института и фестивала "Сънданс", превърнали се във вдъхновение за независими и иновативни режисьори навсякъде по света.

Ивайло Цветков определя много точно Редфорд като един от последните оцелели от своето поколение в киното, представител на изчезваща порода таланти от времена, когато нещата са се правили по различен начин. А знаци, че времето му изтича, не липсват. През 2008 г. умира неговият “брат по оръжие” и най-близък приятел в киното – Пол Нюман. Четири месеца по-рано Редфорд е загубил и друг близък приятел – Сидни Полак, с когото се познават от 50 години и са работили заедно върху поне седем филма. През 2002 си отива Джордж Рой Хил – режисьорът на преломния за кариерата на Редфорд „Бъч Касиди и Сънданс Кид” (1969). Отиват си дори враговете – през 2001 умира Полин Кейл, влиятелната филмова критичка на „New Yorker”, чиито негативни рецензии за филмите на Редфорд го следват през цялата му кариера. „Всички сме се запътили към една и съща последна спирка”, казва Редфорд. „Има един прекрасен цитат от Т. С. Елиът – "Достатъчно е само да се опитваме. Другото не е наша работа."

В легендарния филм „Бъч Касиди и Сънданс Кид” (1969) Пол Нюман първо е трябвало да играе ролята на разбойникd Кид, но след като се запознава с Редфорд, толкова го харесва, че се съгласява да се разменят. Това е началото на приятелство за цял живот. А приходите от филма – изумителните за тогава 100 млн. долара – са началото на свръхуспешна кариера. 

В статията си за него Ивайло Цветков припомня знаменателни думи на Редфорд: „Нашата вяра в Америка е надупчена като от куршуми – от всички скандали, които се случиха”, обяснява той. „Дали от Уотъргейт, дали от нагласените награди в шоутата през 50-те, или от аферата Иран-Контра на Роналд Рейгън… А аз съм израсъл в епоха, когато вярата и ценностите бяха основата на всичко. Затова започнах да анализирам своята страна много сериозно. И осъзнах, че под всичката пропаганда, която е на повърхността, има една сива зона, за която никой не говори. Реших да я превърна в тема на моите филми.” 

И наистина, от тези негови размишления идва може би най-съществената тематична нишка, която може да се проследи в творчеството на Редфорд, плод на която са филми като „Кандидатът”, „Цялото президентско войнство”, „Телевизионна викторина” (1994), „Офицери и пешки” (2007) и „Хората, на които държиш” (2012). Никой друг актьор, режисьор или продуцент не е задълбавал с такива детайли във въпроса за американското задкулисие, – обобщава Ивайло Цветков.  


Отрицанието на мейнстрийма в киното е по-малката битка на Редфорд. Роден в пролуката между Голямата депресия и Втората световна война, той наблюдава как с всяко следващо десетилетие Америка губи творческия си облик.

И Редфорд приема за своя мисия да съхрани своята страна и нейната природа във вида, в който ги познава и обича.

Дали ще е като изкупува парцели в Юта, за да сложи прът в колелата на безразсъдното градско развитие (нещо, което започва да прави още от преди „Бъч Касиди и Сънданс Кид” и големите пари), или ще събере американски и съветски учени, за да говорят за глобалното затопляне (още през 80-те, т.е. Студената война, когато, освен всичко, това далеч не е популярна тема) – той определено не бездейства. А първото, в което се вглежда, е самата душа на Америка.

На този фон „Всичко е изгубено” изглежда като прост разказ за мълчалив и самотен корабокрушенец, своеобразен Робинзон Крузо на XXI-и век. Редфорд обаче вижда във филма друго, много по-важно послание. „Става дума за ролята на технологиите в съвременния свят. Наблюдавам как хората започват да комуникират по-бързо и все по-често да говорят едновременно. Това вдигане на оборотите ме заинтригува. Зададох си въпроса: ‘Колко още можем да продължим така?’ Защото рано или късно нещо ще се случи, и това ще гръмне”, обяснява той. „Този филм е за това какво става, когато тези неща изчезнат. В него няма нищо освен природни стихии, един самотен човек и неговата лодка – ярък контраст на всичкия технологичен шум, който според мен обърква хората.”
Източник: inspiro-bg.com