американско кино

• 
• Add new коментар

 Робърт Де Ниро днес навършва 73, а Шон Пен - 56 години. Удивително е, че двама от най-любимите ми съвременни киноактьори са родени на една и съща дата - 17 август, но с разлика от 17 години!

РОБЪРТ ДЕ НИРО, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори не само на нашето време, си спечели напълно заслужено своя звезден статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изигра най-силните си роли във филми като „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987) и др.

Неговият баща, който също се казвал Робърт Де Ниро, бил поет, скулптор и художник-експресионист (повече за него може да научите от тук). Майка му също се е занимавала с живопис. Двамата се разделили две години след раждането на Робърт, който израснал в Ню Йорк, попивайки уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът "Боби Млякото". 
От малък Де Ниро обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по "Магьосникът от Оз". Следващата му поява на сцена е на 16 годишна възраст, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.

Робърт Де Ниро усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод по начина, по който са го разбирали и преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото "Актърс студио" в Ню Йорк. Професионалната актьорска кариера на техния талантлив ученик започва с изпълнения по сцените на малки театри извън Бродуей и с малки роли в късометражни рекламни филмчета.
В игралното кино дебютира през 1963 година, но първият му филм "The Wedding Party" излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друга лента с негово участие - "Greetings" (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години Де Ниро се снима активно във филми, които  не са особено популярни и името му остава все още слабо известно.
Успехът идва през 1973-а с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година излиза и прекрасният филм на Мартин Скорсезе „Жестоки улици” (Mean Streets), в който изпълнява една от главните роли и така започва знаменитото партньорство между двамата, продължило цели две десетилетия, през които Де Ниро се снима осем пъти под режисурата на гениалния режисьор.
Междувременно се превъплъщава блестящо в образа на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът 2” (1974) на Френсис Форд Копола, за което получава своя първи „Оскар” за „най-добър поддържащ актьор”. От този филм пък датира съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” - Ал Пачино, пресъздал образа на централния персонаж от мафиотската трилогия на Копола. След години Де Ниро и Пачино премерват сили в култовата кримка “Жега” (1995) на Майкъл Ман. През 2008-а отново се снимат заедно в един не толкова силен криминален филм, озаглавен „Праведно убийство” (Righteous Kill).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-а е направо неотразим в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходната  му изява в „Ловецът на елени” (1977) на Майкъл Чимино, но за нито едно от тези незабравими изпълнения не получава заслужения „Оскар” за най-добра главна роля.

Най-накрая и това се случва през 1981 година, когато просто отвява другите четирима номинирани за престижната награда (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалната си роля в „Разяреният бик” (Raging Bull, 1980) отново под режисурата на Скорсезе.
Дори и след този връх актьорската кариера на Де Ниро продължава шеметното си възходящо  развитие, но той така и не е удостен с трети „Оскар”, въпреки че ролите му в „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984) и „Недосегаемите” (1987), както и в „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995) и „Да разлаем кучетата” (1997) също са на изключително равнище.

Робърт Де Ниро и Шон Пен в комедията "Ние не сме ангели" (1989) на режисьора Нийл Джордан

Този невероятен актьор-хамелеон се чувства не по-малко комфортно и в комедии от типа на „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва още от участието в криминалната комедия на Мартин Брест „Среднощно препускане” (1988), но, за съжаление, през последното десетилетие се случва все по-често да гледаме Де Ниро в недотам ярки роли от второразредни продукции, в които като че ли започва да се повтаря, пресъздавайки поомръзнали ни еднотипови персонажи. Единственото му изпълнение, заслужаващо внимание през тези години, бе, според мен, във филма на Дейвид О. Ръсел "Наръчник на оптимиста" (Silver Linings Playbook, 2012), за което напълно заслужено бе номиниран отново за "Оскар" за най-добра поддържаща роля.  
Любопитно е, че за гениалната си роля в „Шофьор на такси” Де Ниро получил едва $35 000, докато за лековатите си превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му надхвърлят $20 млн. 
На по-млада възраст гениалният актьор често привличал вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 до 1988 година живее с Даян Абът, от която има две деца Дрена и Рафаел, които също се занимават с актьорство. На 17 юни 1997-а се жени за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 16 годишен син, наречен Елиът и дъщеря, родена през 2011, на име Хелън Грейс.

Де Ниро с втората си съпруга Грейс Хайтауър

              * * *

ШОН ПЕН, който днес става на 56 години, вече е успял да се снима в 61 филма – при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни.

Според мен, именно той е сред най-ярките последователи на Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

След повторния си триумф през 2009-а на церемонията по връчване на наградите на Американската киноакадемия Шон Пен се нареди сред осемте американци, печелили два пъти „Оскар” за главна роля. Първият път е през 2004-а за ролята в чудесния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а вторият - за изпълнението в "Милк” (2008) на Гас ван Сант, в който пресъздава образа на Харви Милк - известният политик-гей от Сан Франциско, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978 година.
Любопитно е, че Пен надделява в надпреварата за втория си „Оскар” в съревнование с Брад Пит, с когото си партнира във филма на Терънс Малик „Дървото на живота”. В края на 2008 г. той получава и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. 

„Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, едновременно провокират и вдъхновяват зрителите от цял свят” - заявява Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис, по време на церемонията по награждаването на Пен.
Вероятно 2003-та година е най-силната в досегашната кариера на този актьор. През нея се снима не само във филма, донесъл му първия "Оскар", но също и в "21 грама" (21 Grams) под режисурата на Алехандро Гонсалес Иняриту, в който пресъздава един от най-интересните си и силни образи. 

Вероятно малцина знаят, че Шон Пен е не само превъзходен, когато играе, но и когато режисира. Така например той е обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма му „Сред дивата природа” (Into the Wild, 2007). Тази творба е отличена и с наградата „Готам” за независимо кино като най-добър филм на 2007-а.
Аз също много харесвам този филм и вярвам, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен може да спечели и „Оскар” за режисура. Преди няколко години той бе председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време пресъздаде на екрана самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008), в който имаше сцена с премиера на измислен филм с негово участие, представен именно на кинофестивала в Кан.
Шон Пен е добре известен и с активната си гражданска позиция, проявена срещу управлението на бившия американски президент Джордж Буш, когото призоваваше многократно да спре войната в Ирак, критикувайки го за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори заявява публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На кинофестивала в Кан през 2010-а е представен филмът „Fair Game” с негово участие, който се занимава именно с щекотливата тема за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне "на чисто" войната в Ирак.
Много силно актьорско изпълнение Пен демонстрира и във филма „Това трябва да е мястото” (This Must Be the Place, 2011) на италианския режисьор Паоло Сорентино, разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ. Преди три години го гледахме в екшъна „Ганстерски отдел” (Gangster Squad), който донякъде разочарова, защото не се вписва в линията, следвана досега от Пен, който за разлика от Робърт Де Ниро подбира много внимателно филмите, в които играе, опитвайки се да отстоява активната си гражданска позиция и чрез творчеството си. Но миналата година се появи в "Стрелецът" (The Gunman), който бе сериозна отстъпка от високия художествен стандарт на продукциите с негово участие.  
На последния кинофестивал в Кан през май тази година участва в основния конкурс с новия си филм като режисьор "The Last Face" и според оценките на международната критика се е провалил тотално. 
Би било жалко, ако и Шон Пен тръгне по стъпките на Де Ниро и продължи да прави недопустичи компромиси при избора на филмите, в които играе или сам снима.
Но какво да се прави - това е Холивуд!