Николай Волев

• 
• Add new коментар

Благодарение на електронното издание на в. "Животът днес" имаме възможност да прочетем поредното безпардонно интервю на Николай Волев, в което големият наш кинорежисьор излива отвращението си от "най-уродливата форма на бандитския капитализъм".

Да се представи накратко творец като Николай Волев не е трудно. Защото подписът му стои под любими и неостаряващи филми - „Да обичаш на инат”, „Двойникът”, „Господин за един ден”, „Маргарит и Маргарита” бяха сред културните събития в епохата на презрелия соц, а новите поколения директно ги класираха в категорията „култови”. Много овации и награди събраха и документалните „Грънци”, „Дом №8”, „Бърза помощ”, „Зимна приказка”, в които всичко е прецизно режисирано, но нищо не е измислено. Истински, до крайност болезнено автентични свидетелства за онази част от живота, която наричаме „дъно”. 

- Как попадна в киноучилището в Лондон, в края на 60-те да учиш на Запад беше...

- Избягах от България, но не по политически причини. Непокорен човек съм и това ми е донесло много хубави неща, както и ужасни страдания. Бях се запознал с първата си съпруга, англичанка, която беше тук на почивка. Влюбихме се, решихме да сме заедно. Обаче ми казаха да изчакам за някакво разрешение. Аз пък сметнах, че никой не може да ми дава разрешение за толкова интимно нещо, и единственият начин беше да отида там. Тук учех архитектура и мислех, че ще продължа в Лондон. Но се запознах с хора от киното и като че ли тогава усетих, че то по приляга на моята натура. Издържах изпитите в киноучилището и влязох в класа на Майк Лий.

- Да се върнеш отвъд „желязната завеса” тогава се възприемаше почти като лудост.

- Да, наистина съм изключение като съдба, но то е просто моята особеност. Две са причините да се върна. Точно като завърших и за около 15 години след това английското кино преживя тежка криза, почти не се правеха филми. Тачър каза: „Субсидия няма да има, оправяйте се сами”. И хора като Майк Лий, който много по-късно спечели „Златна палма” в Кан, „Златен лъв” във Венеция и три номинации за „Оскар”, 17 години не можа да направи филм. Оцеляваше с телевизионни постановки. Втората причина бе носталгията. Заболяване, което Тарковски е описал по-точно. Завиждам на хората с по-дебела кожа, с по-устойчива психика за неща като липсата на родина, на близки приятели, на местата от детството.

- Все още ли го чувстваш така?

- Идиотски обрат. Неподозирано за мен, но си казвам - сега ако бях там, по корем да се влача, да страдам, да няма какво да ям, не бих се върнал в България. Но тогава през ум не ми минаваше, че у нас ще дойде най-уродливата форма на бандитския капитализъм.

- С какво си спомняш деня 10 ноември 89-а?

- С огромна надежда, че до няколко години ще бъдем част от цивилизования свят. В Кан през 90-а западните колеги ми казаха с много язвителна насмешка: „Добре дошли в джунглата. Сега наистина ще видите как силният и големият изяжда малкия”. По същото време случайно чух интервю с един японец, който каза, че предвид миналото й, на България ще са нужни поне 15-20 години, за да се приобщи към останалия свят. Направо се срутих, този нещо луд ли е... Сега бих казал - между 50 и 150 години ни трябват още.

- На какво можем да разчитаме?

- На естествена еволюция. Никакви революции, никакви скокове. Както бавно сме изоставали в продължение на векове от Европа, така бавно ще се върнем към нея.

- Каква е гаранцията, че е еволюция, а не деградация?

- В момента минаваме през деградация. Френската революция също е минала през огромна деградация в продължение на много десетки години. Последствията й са отразени от Зола в „Жерминал”, най-вече в морален план. Иначе мнозина у нас живеят материално по-добре, макар че се получи силен контраст между свръхбедни и свръхбогати. Капитализмът на Третия свят - най-зловещият. Съчетан с ориенталската традиция за корупция, не е за приказка! И това не е само плод на годините на комунизма, а на цивилизационната ни изостаналост. Всички световноизвестни българи са се реализирали в чужбина, тук не вирее нищо значимо. Борис Христов и Христо Явашев са избягали от комунизма, но това е било масова тенденция и преди 1944-а. Например модернистът Николай Дюлгеров, единственото ни световно име в изобразителното изкуство освен Кристо, се е реализирал в Италия. Създадена беше една донякъде илюзия, донякъде и реално благоприятна среда по времето на Людмила Живкова благодарение най-вече на нейния маниакален стремеж да създаде име на България в културата. От това изкуството ни реално спечели, преодолявайки с хитрини цензурата. Но сега не може да преодолее простащината и наглостта.

- И няма смисъл „да се бориш на инат”?

- Човек или е роден с нагласата да се бори, или не е. Не е до това дали има, или няма смисъл. По стара традиция у нас хората, които не се предават, гинат. Пак повтарям, ако нещичко сме постигнали, макар и много скромно, то е от хора, които са извън България, и то не само сега. Авторът на статуята на Леонардо да Винчи на римското летище „Фиумичино” е българин - и през ум не му е минавало, че може да се реализира тук. Защото, каквото и да говорят политиканстващите бърборковци, проблемът опира до манталитет, култура.

- А все говорим за липса на пари.

- Казано е - прост, необучен народ не може да произведе блага, които да донесат пари. Парите са и всичко, и не са. Първо, зависи какви пари, защото има пари, спечелени от производството на мерцедеси, но има и наркопари, има пари откраднати, има пари от проституция... Или пък от диаманти и петрол. Парите за съжаление са единственият измерим критерий. С всичките му ужасни последици. Има две изначално определящи неща - пари и здраве. Но и здравето зависи все повече и повече от парите. Само любовта като че ли не зависи от тях.

- Надсмиваш ли се над заблудите си?

- Не, ядосвам се, защото очевидно дълбоко в себе си съм романтик. Вярвам в доброто, но то е ужасно малко. У всеки първо търся доброто и затуй шамарът е страшен след това. Като деца се сбихме с едно приятелче. Разкървавихме се, уморихме се, но никой не можа да надделее. И негласно някак се получи споразумение, че няма победител, и си тръгнахме. След две-три крачки усетих жестока болка в тила и паднах. Той просто хвърли камък. В гърба ми.

- От филмите и от публичните ти изяви не личи да си взел „поука” как се побеждава по втория начин.

- Никога. Понесъл съм много удари. Завиждам на хората, които нямат тази чувствителност и най-вече на всички, които изобщо не осъзнават колко сме изостанали. Безнадеждно – на опашката на Европа - зад сърби, румънци, гърци, турци. Включително и в нашата област, в киното. Кустурица с двете си „Златни палми” е известен на цял свят, македонец има „Златен лъв”, босненец – „Оскар”, румънец също има „Златна палма”. Ние имаме нула, една кръгла нула във всички тези области. В литературата нямаме един световен автор. Имаме няколко изпълнители. Райна Кабаиванска, Гена Димитрова и Борис Христов в изкуството, Стефка Костадинова, Топалов, Стоичков и щангистите в спорта. Но нямаме нито един световен писател, композитор или художник с изключение на Кристо, който отдавна не е българин. Българите в чужбина не са българи. Докато сърбинът Джокович или босненецът Иво Андрич са се реализирали в собствената си среда. Нобелистът Орхан Памук не е емигрант, той е истанбулецът Памук.

- „Мама му стара и живот!” беше мотото на документалната ти панорама преди няколко години. Има тъга, огорчение в тези думи, дори примирение.

- Няма примирение. Това беше заглавие, взето в много конкретния смисъл. Документалните ми филми, като се почне с „Дом №8” и се мине през „Бърза помощ” и „Зимна приказка”, са за хората на дъното, подложени на най-страшното страдание, които въпреки всичко живеят, борят се. Да, не мога да избягам от заключението, че ние наистина сме едни от най-нещастните хора на планетата. Това е обективно, факт.

Какво ме крепи тогава? Най-любящата и красива съпруга, това, че децата ми са добри, крепи ме чувството, че все пак съм направил трайни неща, които ще останат. Аз съм трезв и много самокритичен, но когато 27 години след създаването му един мой филм има върху млади хора потресаващо въздействие, това е красиво… Говоря за „Да обичаш на инат”, след прожекцията му преди месец в Лондон публиката беше като вцепенена, преди да изрази възхищението си. Така че не съм живял напразно.

- Какво сега държи любопитството ти нащрек?

- Надеждата, че нещо ще изскочи, ще ме накара неистово да пожелая отново да направя филм. Защото аз имам и другото нещастие - да съзнавам какво трябва да направя, за да не се срамувам от себе си.

- Защо да е нещастие?

- Защото в среда на крайно нравствено падение, при липсата на каквато и да е обществена, социална, съдебна справедливост е невъзможно да вирее нещо ценно. Всичко у нас е болно. И надеждата ми е, че най-сетне ще почне оздравяване. Има вече леко, бавно, но това е полъх, полъх. Затова съм скептичен колко път още ще трябва да изминем.

Източник: сайтът на в. "Животът днес"