ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

За музиката в киното не разговаряме толкова често, макар че в повечето от нас едва ли някога ще отзвучат любимите рефрени от старите български филми.
За тях ни припомня в своето есе БОРИСЛАВ КЛИМЕНТОВ, студент в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" (екранни изследвания и журналистика), самоопределящ се като инженер лесовъд, сменил уазката с писалката, интернет поет, тв сценарист и най-вече мечтател.  

За много български киномани последните месеци от годината са много специални. Така беше и този път. И причината не бе само поредната „Киномания”, но и грандиозният филмово-музикален спектакъл „Кръстникът LIVE in Concert“. Отдавна се знае, че за успеха на един филм, освен драматургията и режисурата, е много важна и музиката към него, а създадената от италианския композитор Нино Рота е наистина изключителна.
Тия дни кино-меломаните имаха нов повод за радост, припомняйки си обявената за най-популярна филмова музика за всички времена - класиката на композитора Джон Уилямс от сагата Междузвездни войни...

Да, наистина милиони хора по света се прекланят пред музикалните шедьоври, написани специално за големия екран. Но аз, както и цялото мое поколение си тананикаме и едни други рефрени ... от български филми. А те... те са различни! Някои са по-запомнящи се, други не толкова, но са си нашите родни любими мелодии. Те също са покорявали сърцата ни, а текстовете им сме изричали с трепет... Те са такива, каквито са. И затова продължаваме да ги свързваме с любимите български екранни герои, с чиито възторзи и тревоги сме пораснали. Следвайки техните примери, ние децата поемахме живота на плещите си...

И днес носталгията ни дърпа за ръката... към един съвсем различен свят, към улицата изпълнена с дечурлига. Пакостниците, които имаха свой свят – свят отминал и затрупан с прах, в някой стар сандък...
Спомням си, сякаш беше вчера... как порязвахме палци с приятелите си, за да станем кръвни братя. Как ни е хрумнало ли – ами, видели сме го от някъде. От филмите! И от героите! Но това няма значение. Има значение приятелството и това, дали мислите и думите в главите ни са звучали толкова силно, като някаква древна клетва...
Но не, това романтично приятелство сякаш се изплъзна. Остана невъзможно и неизживяно. Светът ни се промени, смениха се ценностите ни. Появиха се предателите и… плакахме. Плакахме, макар моето поколение да знаехме, че ще е трудно. Като на героите от филмите... Някак си лятото ни се изплъзна из пръстите и изведнъж дойде есен. Опитахме се да останем, там на брега... но останахме ли?...
Дори морето, колкото и весело да беше, се промени. Прокраднаха се тъмни сенки, петна мазут и медузите станаха по-стряскащи. Светлата съдба явно беше някъде другаде и ние си тръгнахме с героите – момичетата и момчетата си отиваха...
Поколението ни тръгна, но накъде, наистина?! Преходът бе дълъг, изискваше прекалено много сили, а ако си сам – как да продължиш?! И героите от филмите го знаят... Винаги е по-лесно, ако не си сам...
Но повечето май вървяха сами. Или поне гордите и етични хора, които не търсеха изгодата на конформизма. Затова сякаш някои бяха тръгнали на война... а всъщност вървяха към себе си... като героите от филмите...
Да, не е лесно. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото може и да се сбъдне. Вече сме наясно, не със себе си, но поне с това, че моретата не са до колене... Дори на героите. А уж мечтаехме да сме големи и сами...
Но дали, защото всеки има свой път в живота, дори да намерехме сродна душа, щастието пак се изплъзваше от пръстите ни... като на героите.
И отново не успяваме... Пак носталгията ни примамва, замъглява съзнанието ни, и ни повежда нанякъде. Към времето, когато филията с пипер бе по-сладка от всичко. Ето, да... Опитваме се да обърнем света... като героите...
И се чувстваме виновни, а защо? Кой ни вмени тази вина? Каква е тя? Явно, както при героите... младостта е виновна за всичко...
Затова понякога се чувстваме като кукли на конци, като пушечно месо и преследвани животинки... подгонени от какафонията, която е навсякъде в този измислен нов свят. Свят на задкулисие и подменени ценности, свят на лакеи и на персонажи, а не на герои... Свят на забравени рефрени...