психоанализа и кино

• 
• Add new коментар

Вчера в Дома на киното проф. Андреас Хамбургер, член на международния психоаналитичен институт в Берлин, изнесе интересна лекция на тема психоанализа и кино, озаглавена достатъчно красноречиво „Въведение в психоанализата на кинематографичното преживяване“.
Тя е организирана в рамките на София Филм Фест със съдействието на групата „Психоанализа и кино“, създадена през януари 2010г. по примера на Мюнхенската филмова група на Вивиан Праматарова и Андреас Хамбургер. Един от нейните членове Светлозар Василев, психоаналитик и преподавател към Нов български университет, представи проф. Хамбургер на аудиторията.
Неговата лекция е инспирирана от факта, че през последното десетилетие психоаналитичните изследвания на киното са се увеличили значително.
Какво всъщност търсят психоаналитиците в киното?
Най-напред както всички други – развлечение. Но те също така се посвещават и на психоаналитичното тълкуване на филми.
В своята лекция германският психоаналитик се опита да разясни методологичните основи на това нелеко начинание.
В началото той акцентира върху това, че Зигмунд Фройд е публикувал своя труд „Изследване на истерията“, който поставя началото на психоанализата, през 1895-а – годината, в която се ражда и киното. Но съюзът между кино и психоанализа не се осъществява благодарение на Фройд, който не оценявал киното като изкуство и не му обръщал никакво внимание. За това говори най-красноречиво фактът, че през 1925 г. отказва хонорар от $100 000, предложен му от холивудския продуцент Самюъл Голдуин, за да сътрудничи  при заснемането на филм.
Любопитно е наблюдението върху ролята на продуцента в създаването на филма като произведение на изкуството. Проф. Хамбургер цитира известната кинотворба на Годар „Презрението“ („Le mepris“) и по-специално сцената, в която продуцентът (акт. Джак Паланс) отхвърля претенциите за култура на представилия му се режисьор (в изпълнението на знаменития режисьор Фриц Ланг) с думите: „Когато чуя думата „култура“ се хващам за чековата си книжка“ – което емигрантът Ланг веднага асоциира с прочутата фраза на Гьобелс: „Чуя ли да се говори за култура се хващам за кобура“ (вижте откъс от филма).
Едва ли има смисъл да се изследва филмът откъм страната на неговото продуциране. За целта би трябвало да се изяснят несъзнаваните мотиви на всички важни участници в този процес. Подобна работа би отнела десетилетия, задълбавайки се в многобройни житейски истории и на практика отдалечавайки се от основния въпрос – този за Филма.
Друго съществено нещо в лекцията на проф. Хамбургер бе акцентирането върху извода, че като произведение на изкуството филмите са независими от своите автори. Още през 60-те години, - посочва той – теорията на интерпретациите стигна до заключението, че бихме направили погрешен извод, ако се опитаме да определим смисловото съдържание на едно произведение на изкуството чрез намеренията на неговите създатели. Автори като Умберто Еко и Мишел Фуко наблегнаха върху това; а в своята статия „Смъртта на автора“ (Le mort d’auteur, 1968) Ролан Барт отбеляза много уместно, че едва „смъртта на автора“ прави възможно „раждането на читателя“.
След като се е появило и вече е било възприето произведението на изкуството не може повече да служи като израз на личната психика на своя създател. То вече преминава в общественото пространство. Ето защо авторите далеч не са най-добрите интерпретатори на собствените си творби. От Годар до Ханеке ние се подчиняваме на правилото, че филмът винаги е нещо повече от сбора на идеите, заложени в него.
Психоанализата се занимава с отношенията – психоанализата на филми се занимава с възприемането на филма от зрителите.
Може би психоанализата на филми не е нищо друго, освен това да преведем следите, които филмът е оставил в нас, на нашия език, за да ги направим част от себе си, казва проф. Хамбургер.
Една от най-важните констатации, направени от него бе, че „филмът – освен ако не иска да се превърне в калкулирана машина за ефекти, която с установени честоти задоволява една безсмислено възбудена публика, а иска да предаде нещо като смисъл – копнее за поглед, обгръщащ го с любов и желание.“
Психоаналитичната интерпретация на киното датира от началото на 70-те години на миналия век. През 1975 г. излиза прочутият труд на Кристиан Мец „Въображаемото означаващо“, който е сред първите опити да се приложи психоаналитическия подход в изследването на киното. „Изследвайки природата на възприятието на филма, Мец прави интересни палалели между киното, фетишизма и воайорството, открива тъждественост във „функционирането на филма“ и „процесът на сънуване“, пише Олег Аронсон в своя предговор към най-новото руско издание на книгата на Кристиан Мец.
Но очакванията за бъдеща инвазия на този метод като че не се оправдаха. Трябва да се признае, че обсегът на въздействие на психоанализата в теорията на филма не е толкова широк, какъвто е случаят със структурализма и семиотиката. При това психоанализата буди значително по-дълбоки съпротива, предубеждения и противоречия, отколкото който и да е друг метод.
От друга страна не може да се отрече, че взаимоотношението между психоанализата и киното е много интересна тема. Подхождайки към някои филми от психоаналитична гледна точка, бихме могли много по-дълбоко да разберем замисъла на режисьора в контекста на неговата биография и на това, което му е повлияло. В същото време не са малко големите режисьори, които в своите филми се докосват до тази тема. Достатъчно е да споменем за Хичкок и Годар или за Уди Алън и Михаел Ханеке днес.
Източник: Лекцията на проф. Андреас Хамбургер, изнесена на 5 март в Дома на киното в София.
                                                                                                                                                                          Снимки: авторът