Мама Рома

• 
• Add new коментар

На 30 октомври 1975 г. - само три дни преди смъртта си - Пиер Паоло Пазолини посещава Стокхолм, за да представи своя, както се оказва, последен филм „Сало, или 120-те дни на Содом“ пред шведските кинокритици. Последвалото обсъждане на филма е записано с намерението да бъде излъчено по радиото. Новината за смъртта на режисьора повлиява по странен начин върху участта на записа, който е задържан, вместо моментално да бъде публикуван, което със сигурност би се случило днес.
Дълго време се е смятало, че записът на този разговор е изчезнал, докато, както пишат Ерик Лоре и Робърт Маджори в „Libération“, шведският преводач на Пазолини, Карл Хенрик Свенстед, не го открива в своя личен архив. През декември миналата година италианският всекидневник „L'espresso“ го публикува на своя сайт.
Тук публикувам превод от руски (с много малки съкращения) на последното интервю на Пазолини, публикувано в сайта Cineticle.

                                                           ------------------------------          

Какво знаете за шведското кино?
- Познавам Бергман, както всеки италиански интелектуалец. Повече никого не знам. Чувал съм няколко имена на други шведски режисьори, но не съм запознат с филмите им.
Никога не сте ги гледали?
- Никога. Рим е ужасен град. Там показват независимо кино, но много рядко.
Дами и господа, господин Пазолини е тук, за да представи своя нов филм, завършен съвсем наскоро. Това е филм за Содом...
- Мисля, че за пръв път заснех филм, замисълът, за който е лично мой. Серджо Сити ми го предложи и аз, както винаги, му помогнах да напише сценария. Но с времето той започна да губи интерес към филма, докато аз все повече и повече се влюбвах в него, особено след като реших да пренеса действието му в 45-та година през последните дни на Републиката Сало. Сити започна да мисли за друг сценарий и се отказа от проекта. И благодарение на любовта, която изпитвах към този проект, успях да го завърша. Този филм е основан върху съчинение на маркиз дьо Сад и неговата тема също ни връща към представянето на секса. Само че, в сравнение с последните ми три филма, които наричам „трилогия на живота“ („Декамерон“, „Кентърбърийски разкази“, „Цветът на хиляда и една нощ“), неговото представяне е променено. В новия ми филм сексът не е повече от алегория на меркантилизацията на тялото от властта. Според мен, потреблението управлява хората и насилва тялото не по-малко, отколкото го прави фашизмът. Моят филм разкрива ужасното сходство между фашизма и консумеризма. Впрочем, не съм уверен, ще разбере ли това публиката...
Защо избрахте 1945 година?
- Исках да покажа края на света. Това бе поетичен избор – събитията можеха да се случат и през 38-а, 39-та или 37-а, но тогава филмът би бил по-малко поетичен.

Кое му е поетичното на този период?
- Декадентството и объркването по същество също са поетични. Ако събитията се развиваха през разцвета на нацизма, то филмът би бил непоносим. Знанието за това, че всичко се е случило в последните дни, че скоро всичко това ще свърши, дава на зрителя чувство на облекчение.
Вие сте поет и режисьор. Какво е общото между тези две специалности?
- Между тях съществува дълбоко единство. По подобен начин аз бих могъл да бъда писател-билингвист.
Защо озаглавихте така новия си филм?
- Казва се „Сало“. Така се нарича градът на брега на езерото Лаго ди Гарда. Той е бил столица на фашистската република, създадена от Мусолини. Названието има нееднозначен смисъл. Пълното заглавие е „Сало, или 120-те дни на Содом“. Но филмът не е историческа реконструкция на онова време: няма да видите нито портретите на Мусолини, нито нацистките поздрави.
По какъв начин финансирате филмите си? Успешни ли са те в комерсиалния смисъл на думата?
- Процесът на финансиране е прост. Имам продуцент.
А срещате ли трудности?
- Не. Само „Кочината“ и „Медея“ нямаха зрителски успех. Всичките ми останали филми нямаха проблем с касовите приходи. „Акатоне“ имаше значителен успех. Разбира се, не може да се каже, че това е бил потресаващ успех, но не беше лош за начало.
Вашата работа не излиза ли извън рамките на установената комерсиална система?
- Не, не излиза.
Означава ли това, че режисьорът може да снима съвсем лично и поетично кино вътре в тази „система“?
- Да, в Италия това е напълно възможно. Аз не съм изключение. Фелини, например, снима по подобен начин.

Вие и Фелини сте известни режисьори. А 25-годишните също ли имат подобни възможности?
- На младите е по-тежко, но това не зависи от професията. Младият лекар, например, се сблъсква също с подобни трудности. В повечето случаи, режисьорите като мен помагат на младите да започнат, както аз помогнах на Бернардо Бертолучи. Навярно и Бергман, ако вярва в някого от младите режисьори, също може да му помогне да заснеме филм.
Снимайки филми в „системата“, как си избирате темите за тях? Чувствате ли се така свободен, както се чувствате, докато пишете поезия, или ви се налага да мислите за публиката? Това поражда ли някакви трудности?
- С това нямам нито морални, нито политически, нито практически трудности, а само една - естетическа, която е свързана с размера и конструкцията на филма, и съответно на свой ред влияе върху неговата понятност и „простота“.  Ще поясня: нека да разгледаме екстремалния вариант с авангарден филм, „трудносмилаем“, както би се изразил Филип Солерс и литературен текст от подобен характер. От тези две творби формата на филма би била по лесна за разбиране.
Съществува ли в Италия възможност да се снима кино при условие, че режисьорът няма зрителски успех?
- Въпреки провала в комерсиално отношение, вие, разбира се, можете да продължите да снимате кино. Но само ако поражението е от чисто финансов характер, а филмът все пак притежава високо качество.
Завинаги ли се простихте с реализма след първия си филм?
- Съвсем не. С 15 години закъснение в Италия, най-накрая, показаха „Акатоне“ по телевизията. И разбрахме, че това не е реалистичен филм. Това е сън.
Но беше възприет като реалистично кино?
- Да, но това беше лъжливо виждане. Когато го снимах, разбирах, че това ще бъде много лиричен филм, не филм-сън, но дълбоко лиричен. Имаше причини, поради които избрах саундтрака и снимах по определен начин. Впоследствие реалният свят, който ме вдъхновяваше при снимането на „Акатоне“, просто изчезна, повече го нямаше. Остана само сънят за този свят.

„Мама Рома“ е релистичен филм...
- Може би „Мама Рома“ е по-реалистичен, в сравнение с „Акатоне“. Той не е толкова сложен и красив и затова по-малко прилича на сън.
Как усъвършенствате своите кинематографични умения?
- Имам си метод. Много съм се упражнявал, гледайки филми. Чарли Чаплин и Кендзо Мидзогучи – двама режисьори, по чиито филми бях много силно увлечен. Това са два полюса, между които се намира всичко, което се случва в моите филми. А те са смесване на онова, което наричат „комично“ и „възвишено“. Даже в „Едип цар“, който е смятан за много художествен и възвишен, проблесва комичното. Винаги съм възприемал реализма в киното като елемент на комичното. Но ние сме длъжни да бъдем акуратни и да не опростяваме термина „комичен“.
Вие сте били и оставате писател. Как започнахте да снимате филми?
- Това е дълга история. Когато бях на 18 или 19 години по някое време исках да ставам режисьор. После започна войната и всички надежди и възможности за това рухнаха. Публикувах първата си повест „Момчета на живота”, която имаше успех в Италия, и впоследствие ме поканиха да работя като сценарист. Докато снимах „Акатоне“, за пръв се докосвах до камера. Преди това нито веднъж не съм снимал даже с фотоапарат. Аз и досега не умея да го правя.
Как виждате своето бъдеще? С какво ще бъде повече свързано: с киното или литературата?
- Сега си мисля да заснема още два филма, след което възнамерявам да се посветя изцяло на литературата.
Наистина ли?
- Да, в момента наистина мисля така.

Снимането на кино навярно е изтощително? Все пак изглежда, че в Италия това е по-приятно. Италианците като че ли умеят по-весело да прекарват времето си?
- Аз изпитвам огромно удоволствие, когато снимам кино. Това е чудесна игра. Много е уморително, разбира се, но все пак носи голямо удоволствие.
Как изглежда вашият снимачен екип? Доста хора ли сте?
- Не, минимален брой.
Винаги ли снимате с 35-милиметров обектив?
- Да, винаги.
Предпочитате работата с непрофесионални актьори. Как работите? Отначало избирате мястото на действието, а после подбирате актьорите?
- Не, не е точно така. Ако събитията във филма се развиват сред работническата класа, то аз избирам обикновени мъже и жени, непрофесионални актьори, тъй като съм уверен, че за актьора от средната класа е невъзможно да се прави на бедняк или на фабричен работник. Това ще изглежда непоносимо фалшиво. Ако снимам филм за буржуазните среди, тогава подбирам професионални актьори, тъй като не мога да помоля някой юрист или инженер да играят за мен. Говоря за физическо различие; в Италия съществува външна отлика между средната и работническата класа, както между белите и черните хора.
В последния ви филм няма религиозни елементи, нали?
- Не съм уверен, че няма. Религиозната атмосфера пронизва целия филм. Но в него няма нищо, което да се отнася към каквото и да е вероизповедание, никаква определена религиозна тема, само мистична и нелогична ситуация.
Участвали ли сте в диалога между марксистите и католиците в Италия?
- В Италия вече няма нито марксисти, нито католици.

Не бихте ли могли да ни разясните ситуацията?
- Ако дойдете в Рим, вече не бихте срещнали по улиците семинаристи. На последните избори мнозинството гласували не принадлежаха към църквата. Марксистите също значително се промениха след потребителската революция. Вече живеят различно, стилът им на живот се промени, имат друг културен модел, изменя се идеологията им.
Те са едновременно и марксисти, и потребители, така ли?
- Съществува някакво противоречие: този, които се смята за марксист или комунист, е в същото време и потребител. Даже италианската комунистическа партия прие тази промяна.
Да бъдеш марксист - означава да имаш отношение към комунистическата партия или към някакви други фракции?
- Може би всичко, което можете да си представите. Комунисти, социалисти, хардлайнери. Италианският хардлайнер може да заложи бомба, а вечерта да гледа телевизор.
Съществува ли все още класовото разделение?
- Класите и до сега съществуват, но има една особеност: класовата борба се води само на икономическо равнище, а не и на културно.
Какво ще кажете за неофашистското движение?
- Краят на фашизма настъпи, тъй като той се осланяше на Бога, семейството, родината и армията, а тези думи сега нищо не означават. Повече няма италианци, които да чувстват нещо, гледайки националния флаг.

Италианското общество изживява в момента упадък, така ли?
- Според мен, консумеризмът е по-лош от фашизма, тъй като последният не видоизмени италианците. Той не проникна вътре в тях. Това беше тоталитарен режим, но не тотализиращ. Ще приведа пример: двайсет години фашизмът се опитваше да унищожи диалектите и претърпя неуспех. Консумеризмът, който уж се обявява в тяхна защита, на практика ги разрушава.
Как мислите, съществува ли между тези две сили равновесие?
- Съществува някакво хаотично равновесие.
Кой е източникът на този хаос?
- Това е италианската „възрастова“ криза. Италия бързо се превърна от слаборазвита страна в развита. Всичко това се случи за пет, шест или седем години. Това е все едно да превърнете някое бедно семейство в семейство на милионери. То ще загуби своята идентичност. Италианците все повече губят своята идентичност.
Бъдете Тирезий и предскажете дали има някаква надежда за бъдещето?
- По-скоро Касандра, отколкото Тирезий. Попитах двама шведи, с които разговарях днес, към коя от цивилизациите чувстват по-голяма близост: хуманистичната или технологичната. Отговориха ми, че се чувстват като първото поколение (след трийсет преди тях), което се отличава във всичко от тези, които са живели преди тях. Но всичко, което ви казах днес, отразява моята лична гледна точка. Ако поговорите с италианци, те ще ви кажат: „О, този побъркан човек, Пазолини“.
Източник: cineticle.com