Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ПОСЛЕДНИЯТ ОЦЕЛЯЛ КИНОМАН


04.01.2011  Текст:  Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

Големият български киноман Георги Ангелов, чиято луда любов към филмите контрастира все повече на фона на днешното враждебно на културата време, е известен сред хората от киносредите като човек, който е гледал може би най-много кино в България.
„От една публикация в Интернет излезе, че съм бил гледал само хиляда филма през живота си, но всъщност истината е, че успявам да видя почти толкова на година. Не претендирам обаче да съм най-големият киноман. Знам, че има хора, които теглят като луди филми от Мрежата и навярно успяват да гледат повече от мен. Но те едва ли са посветили целия си живот на киното. И все пак не количеството гледани филми е основното за мен, макар че дори по времето, когато бях ангажиран и с работа, и грижи за болните си родители, успявах да гледам почти, колкото и сега. Чудя се как съм успявал и дали заради това напрежение не съм си докарал инсулта преди няколко години”, разказва Георги Ангелов.
КАКВО ЛИ НЕ СЪМ ИЗТЪРПЯЛ В ИМЕТО НА КИНОТО!
– възкликва той преди да започне невероятната си изповед.
„Силното земетресение през 1977-а ме завари да гледам филм в БИАД. Екранът се разклати и аз си помислих, че може прожекционистът да е пиян. Обърнах се и с изумление открих, че съм останал сам-самичък в салона."
Анекдотичен е случаят, когато бяга от болницата по халат и чехли, за да гледа японския филм „Голият остров”, който обаче междувременно бил спрян, заради слабия зрителски интерес.
„Много съм признателен на Тодор Андрейков, че го показа впоследствие във филмотечния кинотеатър „Айзенщайн”, който се помещаваше в тогавашното кино „Влайкова”, припомня си моят събеседник.

Кадри от документалния филм на Петър Одажиев "Един киноман в началото на века" (2007)
„Веднъж ходихме до Пловдив с един приятел, за да гледаме българската кинокомедия „Кит”, която много бързо бе свалена от екраните. Беше зима и пътувахме на автостоп с камион. На мен се падна да бъда отзад. Премръзнах, но не съжалявам, защото успях да видя филма в пълния му вариант.”
През 1982-а посещава кинофеста в Белград, след което цяла година връща взетите в заем пари. Но следващите му опити да отиде пак удрят на камък, вероятно защото проявява неблагоразумието да споделя наляво и надясно възторга си от гледаните там западни филми. Именно по време на Белградския фест поставя и рекорда си от 9 прожекции за един ден!
„Както повечето хора и аз обикнах киното още съвсем малък – разказва Жоро. – роден съм през 1947-а и от 1963-та си водя статистика на видяното. Първата ми класация се оглавява от „Троянската война”. Спомням си какво беше учудването ми, когато в едно списание прочетох съсипваща критика за тази суперпродукция."
НЕ СЪЖАЛЯВА ЛИ, ЧЕ Е ПРОПУСНАЛ ДА СИ УРЕДИ ЖИВОТА И СЕГА МУ СЕ НАЛАГА ДА ЖИВЕЕ С ПО-МАЛКО ОТ 200 ЛЕВА МЕСЕЧНО?
„Винаги съм казвал, че киното е за мен всичко – и бог, и дявол, и професия, и мечта. Най-важното в живота ми са били преживяванията, свързани с гледането на филми. Очакването на тези мигове ме е крепяло през годините. Те са били моят наркотик, който не само ме е стимулирал, но и ме е зареждал с желание за живот.
Иначе съм толкова смачкан и затънал до гуша в битови проблеми, че без тези преживявания едва ли бих оцелял. Затова продължавам, въпреки разклатеното си здраве, да тичам от прожекция на прожекция и да се зареждам отново и отново с вярата, че киното още е живо.
Но ако човек гледа само разпространяваните в моловете холивудски продукции, действително може да се отчае. Добре че има фестивали като София Филм Фест, които предоставят възможност да се види по-различно и по-истинско кино.”
НЕ Е ЛИ ИЗПИТВАЛ МОМЕНТИ НА СТРАХ, ЧЕ ЩЕ ИЗГУБИ СЕБЕ СИ В ТОВА ЛУДЕШКО ПРЕПУСКАНЕ СЛЕД ФИЛМИТЕ?
Отговаря простичко в смисъл, че може пък по някакъв парадоксален начин именно така да е успял да намери истинското си „аз”. Съжалява, разбира се, че не е могъл да създаде семейство. Но смята, че едва ли би могъл да му се посвети пълноценно. Припомня си как негови приятелки са го ревнували от киното. Не крие, че се страхува да не би да се разболее, защото няма кой да се грижи за него. Останал е съвсем сам – без нито един близък човек. Родителите му починали, няма нито брат, нито сестра. И когато му се случи да плаче от обида за лошите неща, които го сполетяват, отива в киното и … забравя за всичко. Там също често рони сълзи, но не от сантименталност, а от силно вълнение, предизвикано от възхита пред филмовата магия. Точно тези моменти го зареждат със сила и вяра в доброто.


През 2007-а филмът на Петър Одажиев „Един киноман в началото на века”, разказващ за Георги Ангелов, спечели наградата за „най-добър чуждоезичен документален филм” на международния фестивал на независимото кино в Ню Йорк. Така бе продължен успехът на Андрей Паунов, който през 2004-а получи най-голямата световна награда за документално кино „Сребърен вълк” на фестивала в Амстердам за филма си „Георги и пеперудите”. Едва ли е случайно, че тези два филма са посветени на житейските съдби на съвременни чудаци, зад чиято привидна вятърничавост се крие неимоверна отдаденост на една страст, което по парадоксален начин им помага да надмогнат абсурда и бездушието на заобикалящата ги действителност.

(Вижте откъса, посветен на Георги Ангелов и излъчен като част от предаването "Другото кино през октомври 2009-а по VTV).



Коментари (1)


     

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)