Дейвид Лийн

• 
• Add new коментар

На 2 август се навършиха 84 години от рождението на ПИТЪР О'ТУЛ - некоронованият крал на киното, който бе незаслужено пренебрегван от Американската киноакадемия. Но и без да е официално коронован за конкретна своя роля, този гениален ирландец се нарежда сред малцината истински крале на екрана с невероятната си актьорска кариера, която според неговото собствено признание, му е донесла „обществена подкрепа, емоционално задоволство и материален комфорт“ и освен това го среща с добри хора, добри партньори, с които дели общата актьорска съдба: и възходите, и паденията.

Малко преди да отпразнува своята 80-годишнина (роден е на 2 август 1932 г.) Питър О’Тул обявява официално, че прекратява актьорската си кариера. За разлика от други легендарни британски актьори като Лорънс Оливие и Джон Гилгуд, той е смятан за „хроничен неудачник“, защото държи рекорд по броя на номинациите си за „Оскар“ (общо 8!), които не са му донесли престижното отличие, въпреки че го е заслужавал много повече от други. 

Оповестявайки новината за своето оттегляне, актьорът отбелязва още, че „всеки трябва да реши за себе си кога е време да спре - без сълзи и с дълбока благодарност...“ 
Любопитно е, че когато през 2003 г. го обявяват за носител на специалния „Оскар“ за цялостно творчество, Питър О’Тул първоначално възнамерявал да откаже наградата, възприемайки я като подканване да сложи край на кариерата си. Затова пише писмо до членовете на Американската академия за киноизкуство, за да им напомни, че е още рано да бъде отписван, защото е все още в играта. 
И наистина през следващите няколко години се появява в още няколко филма: „Троя“ (Troy, 2004), „Венера“ (Venus, 2006), "Една нощ с краля" (One Night with the King, 2006), "Звезден прах" (Stardust, 2007), „Дийн Спeнли“ (2008) и в три телевизионни сериала - „Казанова“ (2005), "Династията на Тюдорите" (2008) и "Железният път".  И дори след смъртта му излизат още два филма с негово участие: "Екатерина Александрийска" (Katherine of Alexandria, 2014) и "Целият свят е в краката ни (The Whole World at Our Feet, 2016).

             * * *            

В актьорството О’Тул се влюбва още като дете, а първата си роля играе едва 6-годишен в домашен спектакъл. Заради войната и евакуацията, прекъсва училище още преди 11-ата си година. През 1945 г. е изпратен в католически пансион, откъдето скоро избягва, отвратен от униженията, на които го подлагали възпитателките-монахини, наричащи и най-малките му провинения „грях“. И едва 13-годишен започва сам да си изкарва прехраната, работейки като товарач, ретушьор във фотоателие, куриер във вестник. А през свободното си време играе в любителски актьорски трупи.

След като отбива военната си служба във флота, Питър О'Тул се отправя за Стратфорд на Ейвън, надявайки се да гледа на живо знаменития Шекспиров мемориален театър. С последните пари си купува билет за „Крал Лир“, за да види изпълнението на легендарния Майкъл Редгрейв в главната роля. Спектакълът го разтърсва толкова силно, че още на следващата сутрин заминава за Лондон, за да постъпи в Кралската академия по драматично изкуство.
След завършването й, играе три години в бристолския театър „Олд Вик“, успявайки да изпълни над 70 роли, сред които и тази на Джими Портър от нашумялата пиеса на Джон Озбърн „Обърни се с гняв назад“. Пак на същата сцена се превъплъщава блестящо и в Хамлет – роля, която го превръща в кумир за цяло поколение британци. 
Следват нови успешни изпълнения вече на сцената на „Роял корт“ в Лондон, където получава заслужено признание не само от зрителите, но и от най-прочутите режисьори и продуценти, които му предлагат щатно място в Шекспировия мемориален театър. Скоро и там е обсипан с възторжени оценки за нестандартната си интерпретация на Шейлок от „Венецианския търговец“. 
Но независимо от огромния си успех на сцената, Питър О’Тул прекъсва изгодния договор, за да може да се снима във филма на Дейвид Лийн, посветен на Лорънс Арабски – легендарният британски разузнавач, който по време на Първата световна война вдига арабите на въстание против Турция.
Получавайки първата си голяма роля в киното (предишните му три екранни превъплъщения са незначителни), О’Тул се отдава фанатично на подготовката си за нея.
Изучава много задълбочено мемоарите на своя герой, прочита и десетки книги за него, издадени в Англия. Посещава дори родното му място (и той подобно на О’Тул е по произход ирландец!), за да разговаря с хора, които все още го помнят. Но и това му се струва недостатъчно. Затова заминава далеч преди другите (още през януари 1961г.) за Йордания, където изучава арабския език и ездата на камили. И когато след няколко месеца там пристига снимачният екип на филма, той го посреща като човек, който вече е напълно привикнал с обстановката. Ходел в дрехи на бедуин, а арабите го наричали със същото име, с което и техните бащи се обръщали към истинския Лорънс - Ел-Орънс.
Известният с перфекционизма си режисьор Дейвид Лийн не харесва носа му и О’Тул се съгласява на малка пластична корекция. След което му изрусяват силно и цвета на косата. А самият Питър издейства добавянето в сценария на редица измислени от самия него епизоди, които придирчивият Лийн приема, виждайки че са продиктувани от интуицията на актьора, стремящ се към пълно сливане с образа. Истината е, че той не се е  опитвал да играе, а да бъде самият Лорънс Арабски.
Действието във филма се развива сред нажежената пустиня – на 150 мили от най-близкия оазис. Наоколо гъмжало от змии и скорпиони. Условията на живот били непоносимо тежки, а снимките – много по-опасни, отколкото са очаквали.
Но в крайна сметка „Лорънс Арабски“ (Lawrence of Arabia, 1962) се оказва истински шедьовър, който е посрещнат с огромен интерес навсякъде по света, където е показван. Всички се възхищават на превъплъщението на О’Тул, който е неотразим както в строгия си английски мундир, така и в екзотичните одежди на арабски шейх. Бурен възторг предизвикват и днес баталните сцени, в които неговият безстрашен герой се носи като вихър върху гърба на своята камила…
Филмът заслужено печели 7 награди „Оскар“ включително и за най-добра режисура в лицето на Дейвид Лийн, но Питър О’Тул не получава нищо, въпреки че е номиниран в категорията за най-добро изпълнение на главна роля. Статуетката тогава печели Грегъри Пек за участието си във филма „Да убиеш присмехулник“. 
Разочарованието обаче не трае дълго, защото в Лондон точно по това време отваря врати новият Национален театър с художествен ръководител Лорънс Оливие, който решава да постави „Хамлет“ с О’Тул в главната роля. Превъзходната игра на прославения актьор допринася за огромния зрителски интерес, въпреки че като цяло спектакълът не се получава. Питър О’Тул всъщност не показва нещо по-различно от онова, което му носи огромен успех на сцената в Бристол, но сега то се оказва недостатъчно. Времената вече са други…
Междувременно той решава да разнообрази своето амплоа, насочвайки се към участия в кинокомедии, в които дава воля на огромната си фантазия. Играе например в „Какво ново, котенце?“ (What's New Pussycat, 1965) по сценарий на Уди Алън заедно с прочутия комик Питър Селърс. После пък са чудесна двойка с Одри Хепбърн в „Обир в музея“ (How to Steal a Million, 1966) на прочутия американски режисьор Уилям Уайлър.

Виртуозното владеене на техниката - както на външното представление, така и на вътрешното превъплъщение - му помага да изгради убедителни образи на напълно различни от самия него персонажи, живяли във вече отминали епохи. Например такива като лорд Джим в едноименната приключенска драма на Ричард Брукс (Lord Jim, 1965), Дон Кихот от "Човекът от Ла Манча“ (Man of La Mancha, 1972) на Артър Хилър или Робинзон Крузо от „Петкан“ (Man Friday, 1975) - една от най-интересните екранизации на знаменития роман на Даниел Дефо.

Върховите му постижения са в костюмни исторически филми, в които най-често пресъздава крале и държавници. Превъплъщавал се е в двама крале, двама императори, един принц, един президент и няколко лорда.

В разпространявания с голям успех и по кината у нас „Томас Бекет“ (Becket, 1964) играе крал Хенри II, показвайки по изключително въздействащ начин как неговата първоначална човечност се буквално се изпарява в хода на действието. О’Тул съумява да разкрие тоталното саморазрушение на тази историческа личност. Четири години по-късно пак влиза в кожата на Хенри II в друг исторически филм, озаглавен „Лъвът през зимата“ (The Lion in Winter, 1968), който също е показван навремето в България. Кралят в неговото изпълнение изглежда първоначално силен и безстрашен като истински лъв, но с времето започва да деградира под влияние на надвисналата старост, която във филма е сравнена с образа на зимата.
Великолепна и равностойна партньорка на големия актьор в „Лъвът през зимата“ е Катрин Хепбърн. Човешката близост, възникнала между двамата по време на снимките, се усеща на екрана. О’Тул e истинско олицетворение на рицарското и честта, а Хепбърн - на женствеността и нежността. Най-хубавото е, че двамата проявяват необходимото чувство за хумор и спасителна ирония, което предпазва филма от залитане към мелодрамата. Удивителното съчетание на тяхната физическата красота с духовната им възвишеност превръща този актьорски дует в един от най-запомнящите се в историята на киното. 

След време Питър О'Тул ще напише прочувствени думи в своите автобиографични бележки за работата си с великата американска актриса: „Катрин Хепбърн – ето това се нарича потресаваща жена! С никой друг не ми е харесвало да работя така, както с нея. Дори с Ричард Бъртън. Тя не се оплака нито веднъж. Чувате ли ме – нито веднъж!“ 

Двете награди „Златен глобус“, получени за изпълненията му в "Томас Бекет" и "Лъвът през зимата" увенчават заслужено приноса на Питър О’Тул за успеха на тази своеобразна дилогия за Хенри II, но не по-малко биха му прилягали и двата „Оскар“-а, които, за съжаление, не получава за тях. Сред номинираните за ролята си във филма за Бекет е и Ричард Бъртън, който също остава с празни ръце. Впрочем през 1965-а Американската филмова академия пренебрегва още двама гиганти - Антъни Куин и Питър Селърс, направили може би своите най-силни превъплъщения съответно в "Зорба гъркът" и "Доктор Стрейнджлав", удостоявайки в крайна сметка с "Оскар"-а за най-добър актьор в главна роля Рекс Харисън за участието му във филма на Джордж Кюкър "Моята прекрасна лейди". 
През 1969-а Питър О'Тул не получава заслуженото отличие и за играта си в "Лъвът през зимата", защото Академията награждава с "Оскар" Клиф Робъртсън за ролята му във филма "Чарли" на Ралф Нелсън.

Скоро след тези две незабравими роли, Питър О’Тул пресъздава на екрана психически травмиран млад войник, който е обсебен от мисълта да накаже нацистите за извършените от тях злодеяния, в приключенския филм „Войната на Мърфи“ (Murphy's War, 1971), който също е разпространяван с голям успех по нашите екрани през 70-те.

Един от най-добрите филми с негово участие, според мен, е „Каскадьорът“ (The Stunt Man, 1980) на Ричард Раш, преминал у нас под заглавието „Живот на карта“. В него О’Тул представя изключително интересен и сложен образ на фанатичен кинорежисьор, опитващ се да заснеме зрелищна творба за Втората световна война. На снимачната площадка попада укриващият се от полицията Камерън (акт. Стив Рейлсбък), който благодарение на отличната си реакция и физическа подготовка се оказва способен да замени загинал каскадьор. Постепенно в ефектните трикови сцени започва да изчезва границата между реалност и фантазия и на човек му става все по-трудно да разбере дали гледа филм във филма или моменти от истински сражения.

Тежки здравословни проблеми, причинени от системна злоупотреба с алкохола, сериозно заплашват не само кариерата, но и живота на знаменития актьор през 70-те години на миналия век. Той обаче се оправя след серия сложни операции, прекратява пиенето и се завръща на екрана и сцената, макар и доста състарен. 

Превъзходната историческа драма на Бернардо Бертолучи „Последният император“ (The Last Emperor, 1987) бележи началото на нов възход в кариерата на Питър О’Тул след трудния период, продължил няколко години. За съжаление, въпреки че филмът е буквално отрупан с „Оскар“-и (общо 9 на брой!), големият актьор за пореден път се разминава със заслуженото отличие. Но именно тази роля ознаменува триумфалното му завръщане в голямото кино.
Засипан с нови примамливи предложения, той избира да се снима под режисурата на асове като Нийл Джордан и Лина Вертмюлер във филми като „Не викайте духове“ (High Spirits1988) и „В лунната нощ“ (In una notte di chiaro di luna, 1989).

60-годишнината си отбелязва по време на снимките на 40-ия си филм. Разнообразната галерия от въздействащи човешки образи, създавана от О’Тул в продължение на дълги години, се попълва от поредния патологичен безумец — „изтънчен“ садист-убиец, обсебен от маниакалната идея да се сдобие с легендарната монета на Цар Ирод - оттук е и заглавието на филма „Седмата монета“ (The Seventh Coin, 1993).

През 2012-а прекратява окончателно своята кариера. Междувременно продължава да пише мемоарите си. Първият им том („Целенасочено блуждаене“) е лирично възпоменание за началото на актьорската му кариера. В продължението повдига завесата за преживените удари на съдбата, както и за сложните си взаимоотношения с жените.
„Никога нищо не съм искал да променям в себе си и затова заявявам: „Аз съм аз“. Приемайте ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира“, — повтаря често актьорът, който през последните години ог живота си предпочита да живее в пълно усамотение. Отвреме навреме е навестяван от дъщерите си Кейт и Патриша, които са също актриси. (О’Тул е женен в продължение на 20 години - от 1959-а до 1979-а - за актрисата Шаян Филипс (Siân Phillips), която е родом от Уелс). Освен това има и син Лоркан (днес също актьор) от бившата манекенка Карен Самърфилд.

Питър О'Тул умира в Лондон на 14 декември 2013-а на 81-годишна възраст. По този повод ирландският президент Майкъл Хигинс заявява: "Ирландия и светът загубиха един от гигантите на киното и театъра."