Дейвид Лийн

• 
• Add new коментар

На 2 август Питър О’Тул навърши 80г. Но малко преди да отпразнува тази годишнина той обяви официално, че слага край на актьорската си кариера. За разлика от други легендарни британски актьори, като Лорънс Оливие и Джон Гилгуд, Питър О’Тул е смятан за „хроничен неудачник“, защото така и не успява да получи „Оскар“, независимо че е осем пъти номиниран за най-престижната награда. Но и без да е официално коронован, той се нарежда сред малцината истински крале на сцената и екрана, чиято кариера, според неговото собствено признание, му е донесла „обществена подкрепа, емоционално задоволство и материален комфорт“ и го е събрала „с приятни хора, добри другари“, с които споделя „неизбежната участ на всички актьори: неудачните спектакли и успехите“.

Оповестявайки новината за своето оттегляне, актьорът отбелязва още, че „всеки трябва да реши за себе си кога е време да спре - без сълзи и с дълбока благодарност...“
Любопитно е, че когато през 2003 г. го обявяват за носител на специалния „Оскар“ за цялостно творчество, Питър О’Тул първоначално възнамерява да откаже наградата, възприемайки я като сигнал, че трябва да сложи край на кариерата си. Затова в специално писмо до членовете на Американската академия за киноизкуство той им напомня, че „все още е в играта“.
И наистина през следващите няколко години се появява в още няколко значими филма: „Троя“ (2004), „Казанова“ (2005), „Венера“ (2006), „Дийн Спeнли“ (2008) и др. А последните две продукции с негово участие („Екатерина Александрийска“ и „Мария, майка на Христос“) предстои да излязат по екраните догодина.

В актьорството О’Тул се влюбва още като дете, а първата си роля играе едва 6-годишен в домашен спектакъл. Заради войната и евакуацията, прекъсва училище до 11-ата си година. През 1945 г. е изпратен в католически пансион, откъдето скоро избягва, отвратен от униженията, на които го подлагат възпитателките-монахини, наричащи и най-малките му провинения „грях“.
И едва 13-годишен започва сам да си изкарва прехраната, работейки като товарач, ретушьор във фотоателие, куриер във вестник. А през свободното си време играе в любителски актьорски трупи.

След като отбива военната си служба във флота, Питър О'Тул се отправя за Стратфорд на Ейвън, надявайки се да гледа на живо знаменития Шекспиров мемориален театър. С последните пари си купува билет за „Крал Лир“, за да види на живо легендарния Майкъл Редгрейв в главната роля. Спектакълът го разтърсва толкова силно, че още на следващата сутрин потегля пеша за Лондон, за да постъпи в Кралската академия по драматично изкуство.
След завършването й, играе три години в бристолския театър „Олд Вик“, успявайки да изпълни над 70 роли, сред които и тази на Джими Портър от нашумялата пиеса на Джон Озбърн „Обърни се с гняв назад“. Пак на същата сцена се превъплъщава блестящо и в Хамлет – роля, която го превръща в кумир за цяло поколение британци.
Следват нови успешни изпълнения вече на сцената на „Роял корт“ в Лондон, където получава заслужено признание не само от зрителите, но и от най-прочутите режисьори и продуценти, които му предлагат щатно място в Шекспировия мемориален театър. Скоро и там е обсипан с възторжени оценки за нестандартната си интерпретация на Шейлок от „Венецианския търговец“.
Но независимо от огромния си успех на сцената, Питър О’Тул прекъсва изгодния договор, за да може да се снима във филма на Дейвид Лийн за Лорънс Арабски – легендарният британски разузнавач, който по време на Първата световна война вдига арабите на въстание против Турция.
Получавайки първата си голяма роля в киното (предишните му три екранни превъплъщения са незначителни), О’Тул се посвещава с фанатична отдаденост на подготовката си за нея. Изучава задълбочено мемоарите на своя герой, прочита и десетки книги за него, издадени в Англия. Посещава дори родното му място (и той подобно на О’Тул е по произход ирландец), за да разговаря с хора, които все още го помнят. Но и това му се струва недостатъчно. Затова заминава далеч преди другите (още през януари 1961г.) за Йордания, където изучава арабския език и ездата на камили. И когато след няколко месеца пристига снимачният екип на филма, той го посреща като човек, който е напълно привикнал с обстановката. Ходи в дрехи на бедуин, а арабите го наричат със същото име, с което и техните бащи се обръщали към истинския Лорънс: Ел-Орънс.
Известният с перфекционизма си режисьор Дейвид Лийн не харесва носа му и О’Тул се съгласява на малка пластична корекция. След което му изрусяват силно и цвета на косата. А самият Питър добавя в сценария редица измислени от самия него епизоди, които придирчивият Лийн приема, виждайки че са продиктувани от интуицията на актьора, стремящ се към пълно сливане с образа. Истината е, че той не се опитва да играе, а да бъде самият Лорънс Арабски.
Действието във филма се развива сред нажежената пустиня – на 150 мили от най-близкия оазис. Наоколо гъмжи от змии и скорпиони. Условията на живот са непоносимо тежки, а снимките – много по-опасни, отколкото са очаквали. Но в крайна сметка „Лорънс Арабски“ се оказва истински шедьовър, посрещнат с огромен интерес навсякъде по света. Всички се възхищават на превъплъщението на О’Тул, който е неотразим както в строгия си английски мундир, така и в екзотичните одежди на арабски шейх. Бурен възторг предизвикват баталните сцени, в които неговият безстрашен герой се носи като вихър върху гърба на своята камила…
Филмът заслужено печели 7 награди „Оскар“ включително и за най-добра режисура в лицето на Дейвид Лийн, но Питър О’Тул не получава престижното отличие, въпреки че е номиниран за най-добро изпълнение на главна роля. Статуетката връчват на Грегъри Пек за участието му във филма „Да убиеш присмехулник“.
Но разочарованието не трае дълго, защото в Лондон отваря врати новият Национален театър с художествен ръководител Лорънс Оливие, който решава да постави „Хамлет“ с О’Тул в главната роля. Участието на прославения актьор допринася за огромния зрителски интерес, въпреки че като цяло спектакълът не се получава. Питър О’Тул играе по начина, донесъл му успех на сцената в Бристол, но това се оказва недостатъчно. Времената вече са други…
Междувременно решава да разнообрази своето амплоа, насочвайки се към участия в кинокомедии, в които дава воля на огромната си фантазия. Играе например в „Какво ново, маце?“ по сценарий на Уди Алън заедно с прочутия комик Питър Селърс. После пък си партнира с Одри Хепбърн в „Как да откраднем милион?“ (1966).

Виртуозното владеене на техниката - както на външното представление, така и на вътрешното превъплъщение - му помага да изгради убедителни образи на напълно различни от самия него персонажи предимно във вече отминали епохи. Например като лорд Джим в едноименната приключенска драма на Ричард Брукс, Дон Кихот в „Човекът от Ла Манча“ на Артър Хилър и Робинзон Крузо в екранизацията по романа на Даниел Дефо „Петкан“.

Но върховите му постижения са в костюмни исторически филми, в които пресъздава крале и държавници. Изиграл е двама крале, двама императори, един принц, един президент и няколко лорда.

В разпространявания с голям успех и у нас „Томас Бекет“ (1964) например играе крал Хенри II, показвайки изключително въздействащо как първоначалната му човечност се изпарява в хода на действието. О’Тул съумява да внуши по неподражаем начин тоталното саморазрушение на тази историческа личност. Четири години по-късно пак влиза в кожата на Хенри II в друг исторически филм, озаглавен „Лъвът през зимата“ (1968), който също е показван навремето в България. Кралят в неговото изпълнение изглежда първоначално силен и безстрашен, като истински лъв, но с времето започва да деградира под влияние на надвисналата старост, сравнена във филма с образа на зимата.
Великолепна и равностойна партньорка на големия актьор в „Лъвът през зимата“ е Катрин Хепбърн. Човешката близост, възникнала между двамата по време на снимките, се усеща на екрана. О’Тул e истинско олицетворение на рицарското и честта, а Хепбърн - на женствеността и нежността. Най-хубавото е, че двамата проявяват необходимото чувство за хумор и спасителна ирония, предпазващи филма от рисковете на мелодрамата. Удивителното съчетание на тяхната физическата красота с духовната им възвишеност превръща този актьорски дует в един от най-запомнящите се в историята на киното.
Двете награди „Златен глобус“ увенчават заслужено усилията на Питър О’Тул в тази своеобразна дилогия за Хенри II, но не по-малко биха му прилягали и двата „Оскар“-а, които, за съжаление, така и не получава.
Скоро след тези забележителни превъплъщения, Питър О’Тул пресъздава на екрана психически травмиран млад войник, обсебен от мисълта за възмездие за извършените злодеяния от нацистите в приключенския филм „Войната на Мърфи“ (1971), също разпространяван с голям успех по нашите екрани.

Един от най-добрите филми с негово участие обаче е „Каскадьорът“ (1980), преминал по нашите екрани под заглавието „Живот на карта“. В него О’Тул създава изключително интересния образ на фанатичен кинорежисьор, опитващ се да заснеме зрелищна творба за Втората световна война. На снимачната площадка попада укриващият се от полицията Камерън (акт. Стив Рейлсбък), който благодарение на отличната си реакция и физическа подготовка се оказва способен да замени загиналия каскадьор. Постепенно в ефектните трикови сцени започва да изчезва границата между реалност и фантазия и на човек му става все по-трудно да разбере дали гледа филм във филма или моменти от истински сражения.
Тежки здравословни проблеми, причинени от системна злоупотреба с алкохола, сериозно заплашват не само кариерата, но и живота на знаменития актьор през 70-те години на миналия век. Той обаче се оправя след серията сложни операции, прекратява пиенето и се завръща на екрана и сцената, макар и доста състарен. 

Превъзходната историческа драма на Бернардо Бертолучи „Последният император“ (1987) бележи началото на нов възход в кариерата на Питър О’Тул след трудния период, продължил няколко години. За съжаление, въпреки че филмът е буквално отрупан с „Оскар“-и (общо 9 на брой!), големият актьор за пореден път се разминава със заслуженото отличие. Но именно тази роля ознаменува триумфалното му завръщане в голямото кино.
Засипан с нови примамливи предложения, той избира да се снима под режисурата на асове, като Нийл Джордан („Височайши духове“,1988) и Лина Вертмюлер („В лунната нощ“, 1989).

60-годишнината си отбелязва по време на снимките на 40-ия си филм. Разнообразната галерия от въздействащи човешки образи, създавана от О’Тул в продължение на дълги години, се попълва от поредния патологичен безумец — „изтънчен“ садист-убиец, обсебен от маниакалната идея да се сдобие с легендарната монета на Цар Ирод (оттук е и заглавието на филма „Седмата монета“).
Междувременно започва да пише и мемоарите си. Първият им том („Целенасочено блуждаене“) е лирично възпоменание за началото на актьорската му кариера. В продължението повдига завесата за преживените удари на съдбата, както и за сложните си взаимоотношения с жените.
„Никога нищо не съм искал да променям в себе си и затова заявявам: „Аз съм аз“. Приемайте ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира“, — повтаря често актьорът, който напоследък предпочита да живее в пълно усамотение. От време навреме го навестяват дъщерите му Кейт и Патриша, които са също актриси. (О’Тул е женен в продължение на 20 години - до 1979-та - за актрисата Шаян Филипс (Siân Phillips), която е родом от Уелс). Освен това има и син Лоркан (днес също актьор) от бившата манекенка Карен Самърфилд, с която не поддържа никакви отношения.
Източник: моята публикация за Питър О'Тул във в. "ТВ Сага" от 06.09.2012 г.