Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ПЕСНИ ОТ ВТОРИЯ ЕТАЖ


31.03.2013  Текст:  Николай Здравков

НОВИНИ

   

Днес големият шведски режисьор Рой Андерсън навършва 70 години. Изминаха повече от 5 години от излизането на последния му игрален филм „Вие, живите“. Сред най-известните заглавия в неговата филмография е „Песни от втория етаж“, отличен с наградата на журито на кинофестивала в Кан през 2000 г. Нека да си припомним този забележителен филм чрез рецензията на един от редовните читатели на „Другото кино“.

Скандинавският филм „Песни от втория етаж“ (Songs from the Second Floor) на Рой Андерсон представя причудливия хумор зад поезията на перуанския поет Сезар Валехо. “Блажени са тези, които сядат” излиза от устата на почти всеки един персонаж в тази забавна, но едновременно и пределно сериозна социална сатира, осмиваща в най-общи линии всекидневния живот на обществото. Белязан с вдъхновението на Бунюел, филмът е абстрактно, безсюжетно послание за нещата, които не заслужават внимание, но винаги го получават от съсипани, апатични хора, затънали в еднообразието на дните си.

Поръсени с пудра и пепел, тъжните физиономии на героите се носят из улиците на зомбирания от протести град, където има само непрестанни задръствания с неразкрит произход. Търсещ храна из боклуците бездомник доверява на новия си събеседник своята обречена на провал философия. Възрастен, изхабен маг претърпява неуспех в номера с разрязването на тялото и праща доброволец в болницата на мълчанието, където пациентите споделят гротескна визуална прилика, а периодичните им комични стенания ги обединяват в някаква нечовешка глутница, смачкана от натиска на системата. Мини-статуи на Исус са обект на неуспешна бизнес сделка, а метрото е потискащ подземен дом на песните от втория етаж, с чийто текст не е запознат току-що загубилият бизнеса си в пожар дебел мъж на средна възраст, продължаващ да държи под ръка своето куфарче. Неговият полу-мъртъв син безжизнено обитава кафенето, в което трябва да се срещнат, а за фон случайни минувачи все още търсят причината за задръстванията.

Както ясно личи, отделните сегменти, свързани единствено от имената на героите, оформят сюрреалистичен пейзаж на човешката мъка, понякога успешно шеговит с невинната експлоатация на глобалния проблем, друг път изненадващо мрачен с тълкуването на нерешими въпроси за смъртта. Такъв е случаят с призрака на младия руснак, който търси сестра си, но езиковата бариера прави невъзможна комуникацията с дебелия чичко с куфарчето, който почти чувства вина, че не може да му помогне, но същевременно усеща облеклечие от неучастието си в тази лична трагедия. Някъде там е и поетът, загубил разсъдък покрай своите стихове и, вече напълно неадекватен, е затворен в лудница, където често е посещаван по задължение от семейството си. Това е навярно най-директната, макар изпълнена с мрачно чувство за хумор, препратка към Валехо, чието творчество е вдъхновило идеята за филма.

“Блажени са тези, които сядат” са единствените думи, които всички чуват и в които сякаш всички се вслушват, за да открият себе си в тях. Те са находката на издигащия се от пепелта човешки дух. Андерсън не предлага надежда, но загатва за нейното съществуване в загубения диалог. Може би всеки трябва сам да намери своя път, защото винаги ще има езикови бариери и песни от втория етаж, които заглушават рационалните мисли и потискат поезията на личността, измила пудрата от лицето си, надскочила себе си и избягала от общото, за да посрещне края на деня като свободен човек. Блажен е успехът на този, който е преоткрил себе си и е видял смисъла в малките, но красиви съставки на живота. 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)