Последната приятна изненада от 15-ия София Филм Фест е специалната филмова панорама, посветена на великия италиански режисьор Лукино Висконти, която започва от 25 март и продължава до края на месеца в столичния Дом на киното и филмотечното кино „Одеон“.
Роден в началото на ХХ век, Лукино Висконти оставя значима диря в историята на киното и в световното културно наследство. Специалната панорама на 7 негови филма, организирана от Арт Фест/Дома на киното с подкрепата на Италианския културен институт в София и Хемус Филм предоставя чудесна възможност за преоткриване на шедьоври, като „Смърт във Венеция”, „Гепардът”, „Роко и неговите братя” и др.
Лукино Висконти ди Модроне е роден на 2 ноември 1906 г. в старинен аристократичен дом в Милано. Детството му преминава между домашния театър на семейството, уроците по музика, отглеждането на коне и пътешествията из Северна Африка и Европа. Когато навършва 30 години, заминава за Париж и благодарение на близката си приятелка Коко Шанел се среща с Жан Реноар, чийто асистент става малко по-късно (в „Les Bas-fonds” и „Partie de campagne”). По време на фашисткия режим в Италия, се включва в съпротивата срещу Мусолини.
През 1943 г. Лукино Висконти дебютира в игралното кино с „Натрапчивост”, заснет по мотиви от известния роман на американския писател Джеймс Кейн, „Пощальонът звъни винаги два пъти”. Филмът е смятан за един от предтечите на неореализма. Този наситен с психологизъм разказ е фокусиран върху живота на съвсем обикновени хора – нещо, което дотогава се случвало твърде рядко в италианското кино. По този повод Висконти заявява: „В киното ме доведе преди всичко задължението да разказвам историите на обикновените хора. Опитът ме научи най-вече на това, че човешкото същество, с неговата самостойност и външен облик е единственото, което действително може да изпълни кадъра, че обкръжаващата среда се изгражда от него, от живото му присъствие, и от страстите, които го вълнуват.”
За да събере истории от живота, Висконти обикаля Италия, среща се с най-бедните прослойки на обществото и винаги подчертава левите си убеждения, които в младостта му, често се оказват пречка за творческа изява. В резултат на наблюденията му, през 1948 г. се появява полемичният, почти документален филм „Земята трепери” (екранизация по романа на Джовани Верга „Семейство Малаволя”), с прекрасна визия, но заснет на сицилиански диалект, което затруднява възприемането му. По-привлекателен за публиката е „Най-красивата” (1951), по сценарий на Чезаре Дзаватини – изследване „зад кулисите” на филмовия бранш, с великолепното превъплъщение на Ана Маняни, в ролята на майка, вманиачена по медийното бъдеще на малката си дъщеричка.
През 1954 Висконти снима първия си цветен филм „Чувство”, който бележи обрат в кариерата му и критиката го възприема като предателство спрямо традициите на неореализма. От знаменитата тройка бащи на неореализма, която включва още Роберто Роселини и Виторио де Сика, като че ли именно Лукино Висконти най-бързо се отдръпва от придобиващата популярност естетика на бедността и документалната достоверност.
В „Чувство” грандиозната историческа фреска е фон за разгръщането на една лична драма. Отново силно впечатление прави вниманието на режисьора към онделмните детайли - от елементите на декора до цялостната визия. Този филм поставя началото на поредица от сложни, впечатляващи кинотворби, посветени на упадъка на нравите, които критиката и публиката приемат със смесени чувства.
През 1957 г. деликатната любовна история „Бели нощи”, вдъхновена от романа на Достоевски, е удостоена със „Сребърен лъв” за режисура на кинофестивала във Венеция. Главните роли изпълняват Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре. Междувремено Висконти поставя много театрални спектакли, а също и опери.
Той режисира общо 66 театрални спектакъла, 2 балета, 2 опери и 14 филма.
През 1960 г. излиза шедьовърът „Роко и неговите братя” (удостоен със Специалната награда на фестивала във Венеция). Това е вълнуващ разказ за живота на бедно семейство, в който главната роля изпълнява изгряващата по онова време звезда Ален Делон. Сътрудничеството между Висконти и Делон продължава в „Гепардът” (1963), отличен със „Златен лъв” във Венеция и „Златна палма” в Кан. Създаден по едноименния роман на Джузепе ди Лампедуза, филмът се фокусира върху драмата на залязващата аристокрация в лицето на принц Фабрицио ди Салина (Бърт Ланкастър), в годините на борбата за обединението на Италия от края на ХІХ век. Главната женска роля изпълнява Клаудия Кардинале, също както и в следващия филм на Висконти – „Неясните звезди на съзвездието Голяма Мечка”).
Важно място в следващите филми на Висконти заема изследването на човешката душа и критическият анализ на обществената реалност. Големият режисьор се изявява като философ и историк, съумяващ да придаде на киното особен, дълбок познавателен и в същото време поетичен смисъл. За него филмът е пространство за едновременно съществуване на няколко жанра. Голяма част от кинотворбите на Висконти са екранизации по известни произведения на италианската и световната литература. Сред тях са известни заглавия като „Чужденецът” (1967, по Албер Камю) и „Смърт във Венеция” (1971, по Томас Ман).
В творческата му биография след „Гепардът” следават изключителни филми, повлияли на духа на времето.
„Залезът на боговете” (1969) търси корените на упадъка, жестокият и поетичен „Смърт във Венеция” е искрена изповед и интимно изследване на собствения живот на Висконти, а „Семеен портрет в интериор” (1974) – разказ за отчуждението и разпада на съвременното семейство.
Лукино Висконти получава сърдечен удар по време на снимките на филма „Невинният” (1976), по романа на Габриеле Д`Анунцио, в който внушенията за загуба и самота достигат връхната си точка. Малко след като гледа първият монтаж на филма, италианският режисьор приключва земния си път.
Източник: Дом на киното и пресофисът на 15-ия София Филм Фест
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
