Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ОТИДЕ СИ МИКЛОШ ЯНЧО - УНГАРСКИЯТ ГЕНИЙ НА КИНОТО


02.02.2014  Текст:  Красимир Кастелов

кончина

   

На 92-годишна възраст си отиде от този свят легендарният унгарски кинорежисьор Миклош Янчо. Сред многобройните му фeстивални отличия се откроява наградата за режисура, получена на кинофестивала в Кан през 1972 година за филмаНародът още иска(Még kér a nép). Нека да си припомним живота и творчеството му с тази публикация в "Другото кино" по случай неговата 90-годишнина. 

 

Миклош Янчо е роден на 27 септември 1921 г. Учи право, етнография и антропология, но в крайна сметка завършва режисура в унгарската филмова академия през 1951 г. 
В началото снима хроника и научно-популярни филми, предимно свързани с изкуството и етнографията. 
В първия му игрален филм „Камбаните заминаха за Рим“ (A harangok Romaba mentek/The Bells Have Gone to Rome), който излиза през 1958 година, още няма признаци на станалия световно известен след време „стил на Янчо“. Филмът е фокусиран върху антифашистската тема, разгледана в нравствен аспект. Най-ранната творба, за която може да се каже, че съдържа черти на изобретения от Миклош Янчо стил, е „Равръзка и завръзки“ (Oldasss ess Kotes/Cantata,1962), като необикновено дългите кадри, например. Това е и първият му филм, създаден съвместно със сценариста Дюла Хернади, с който прочутият режисьор работи дълги години рамо до рамо. 
Според признанието на самия Янчо, двамата са изгледали най-малко десет пъти „Нощта“ на Антониони, преди да заснемат своя филм, и трябва да се каже, че в техническо отношение великият италиански режисьор несъмнено оказва огромно влияние върху творчеството на Миклош Янчо, който по онова време се опитва да разработи свой собствен стил, който също залага на необичайно продължителните кадри (до 10 минути), на минималния диалог, на постоянно движещата се камера и на хореографията на актьорите, които не спират да се придвижват във всеки план-епизод и не на последно място - на повтарящите се мотиви и жестове. Но ранните филми на Янчо се отличават и със своята чувственост, която с течение на времето отстъпва пред рационалното начало. 
Миклош Янчо безспорно е един от най-необикновените унгарски режисьори в цялата история на киното. Неговите филми са пълни със загадки, метафори и алегории. Те са противоречиви, а понякога изглеждат напълно необясними. Но при по-внимателно вглеждане – в дългите монтажни откъси, в свободното движение на камерата, в множеството общи планове, фиксиращи безкрайни пространства, пресичани от човешки фигури, човек започва да улавя скрития им смисъл, на който намира свои собствени тълкувания…
Киното на Миклош Янчо и драматургията в нейното традиционно разбиране са две несъвместими неща. Още в своя втори игрален филм унгарският режисьор и неговият съсценарист правят нещо като драматургичен експеримент, за който намеква още самото заглавие: „Развръзка и завръзки“, а не обратното, както диктува общоприетата логика на драматургично изграждане.
Символичното поднасяне на повествованието е в основата на филма му „Моят път към дома“ (Igy Jottem/My Way Home, 1964), в който времето и мястото на действието са са само подсказани, а не конкретно обозначени, отделните персонажи почти не са психологически очертани, а за централните взаимоотношения между млад унгарец и руски войник се налага да съдим чрез езика на жестовете и движенията им, отколкото чрез диалога. 
Четвъртият игрален филм на Миклош Янчо „Обречените“ (Szegenylegenyek /The Round-up), излязъл през 1965 година и посрещнат с възторг от международната критика, съдържа всички основополагащи елементи на неговия уникален режисьорски стил, благодарение на който успява да предаде на екрана въздействаща историческа парабола за същността на революцията и контрареволюцията. Именно в този филм Янчо за пръв път насочва своето внимание към разгадаване на сложните механизми на политическо потисничество, подлагащи на сериозно изпитание моралната стойност на човешката личност. И макар че формално разказва за преследването на въстаници, сражавали се за освобождението на Унгария от австрийското владичество, филмът дава основания да бъде интерпретиран като алегория на събитията и последиците от революцията на унгарския народ през 1956 г. 
„Обречените“ поставя началото на своеобразна трилогия, посветена на насилието. 
Във втората й част „Звезди и войници“ (1967) става въпрос за белия терор по време на гражданската война в Русия, а в третата „Тишина и вик“ (1968) – за терора, на който е подложена Унгария след разгрома на съветската република през 1919 г.
И в следващите си филми Миклош Янчо продължава да изследва природата на потисничеството, макар че стилистиката им започва да става все по-абстрактна. 
Когато е на върха на своята слава, снима паралелно в родината си и в чужбина - Франция, Италия, Германия, Югославия филмите: „Сироко” (1969), „Сияйни ветрове” (1969), „Агнец Божий” (1971), „Пацифистката” (1971), „Техника и ритуал” (1972), „Рим иска цезаря” (1973). 
През 70-те години се насочва към символиката, идваща от народната и революционна поезия, чрез които се опитва да представи масовите народни движения във филми, като „Народът още иска/Червеният псалм“ (Még kér a nép, награда за режисура в Кан през 1972 г.), „Любов моя, Електра“ (1974), „Частни пороци, публични добродетели“ (1976), „Унгарска рапсодия“ (1979), „Allegro Barbaro“, (1979, специална награда в Кан). 
През 80-те години излизат „Сърцето на тирана, или Бокачо в Италия” (A zsarnok szíve, avagy Boccaccio Magyarországon, 1981), „Сезонът на чудовищата“ (Szörnyek évadja, 1987) „Хороскопът на Иисус Христос” (Jézus Krisztus horoszkópja, 1989) и други филми, в които се фокусира върху измамническата и донякъде мистична природа на политиката.
После отново се насочва към по-актуални сюжети, свързани с конкретни исторически събития - „Син дунавски валс” (Kék Duna keringö, 1991), „Последната вечеря” (Utolsó vacsora az Arabs Szürkénél, 2000). Но продължава все така да не отдава значение на традиционни елементи на кинематографичната структура, като причинно-следствената връзка, „линейната“ фабула, диалога, жанровата характеристика на персонажите. В същото време пространството и ритъмът в неговите филми винаги са заредени с напрегнат вътрешен драматизъм. 
В много от тях се прокрадват религиозни мотиви. Героите на Янчо често цитират Библията и няма значение дали са свещеници или комунисти – всеки я тълкува по своему. Впрочем необикновеният стил на този режисьор напомня за иконопис, което обяснява отсъствието на психологическа обрисовка на персонажите, за което често е упрекван. Но иконата не е портрет, тя няма за цел да проникне в психологията на изобразяваната личност, защото се опитва да разкрие не душата, а духа. Невидимото, което не можем да назовем с думи. 
Веднъж Янчо споделя, че библейските алюзии в неговото творчество не означават, че самият той е религиозен човек. Би могло да се каже, че филмите му са икони без Бог. Светът, който е представен в тях, следва собствена логика на развитие, която е загубила своето божествено основание. И може би поради това изглежда толкова абсурден и уродлив. 
През 90-те години Миклош Янчо работи над цикъл от документални филми за еврейските общини. От 1986 до 1991 година оглавява Съюза на унгарските филмови дейци. Преподава във Висшата школа за театър и кино в Будапеща. 
Миклош Янчо е двукратен носител на престижната унгарска награда „Кошут”, а също така и на наградата „Бела Балаж” (връчвана на изтъкнати представители на унгарската кинематография) и на награди от кинофестивалите в Кан и Венеция за цялостно творчество.
В рамките на проведения това лято във Варна 19-ти кинофестивал „Любовта е лудост“ бе представен последният (засега!) игрален филм на големия унгарски майстор, озаглавен „Ода за справедливост“ (Oda az igazság, 2010) с участието на Дьорд Черхалми, Даниел Олбрихски, Корнел Мундруцо и др. Действието се развива през 15 век, когато Унгария е европейска сила с армия, способна да спре настъплението на Отоманската империя, и кръг унгарски богаташи трябва да избере нов крал на страната. За изненада на мнозина изборът им пада върху млад благородник, който отказва да управлява с терор и се стреми към икономически просперитет, за което разчита тъкмо на онези, които го издигат на власт.

Миклош Янчо е сред малцината режисьори, успели да почувстват същината на киното в неговата връзка с вечността.
Не случайно сравнява филмите с консерви, подобно на Тарковски, който смяташе, че киното е „запечатано време“

Творчеството на Янчо е алегория на най-тъмните времена в човешката история.
В него витае застиналият дух на средновековието. Но се прокрадва и предчувствие за предстоящо възраждане...

 

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание