На 76 години почина прочутият японски кинорежисьор Коджи Уакамацу. Пет дни по-рано той е бил блъснат от такси в центъра на Токио, след което изпада в кома, съобщиха световните информационни агенции. Злополучният инцидент е станал на 12 октомври. Любопитно е, че в началото на годината по сходен начин си отиде от този свят един друг мохикан на различното кино – Тео Ангелопулос (Theo Angelopoulos). Той също бе на 76-годишна възраст и почина, след като бе блъснат от мотоциклет при пресичането на улица в района, в който снимал най-новия си филм „Друго море“ - близо до пристанищния град Пирея, южното предградие на гръцката столица Атина.
Уакамацу бе един от най-плодовитите азиатски режисьори. Заснел е общо 105 филма. Само преди две седмици бе признат за режисьор на годината на международния кинофестивал в Пусан, Южна Корея. Престижната награда му бе връчена с аргументацията, че той е кинотворец, който „олицетворява независимото кино, заради бунтарския си дух и неизчерпаемата страст към кинематографията“.
Въпреки напредналата си възраст японският режисьор се намираше напоследък в творчески подем и през последното десетилетие успя да привлече вниманието на най-големите фестивали и изкушените от киното зрители към своето творчество. Само през тази година той засне три забележителни филма.
Премиерата на филма му "Мишима" (11•25 jiketsu no hi: Mishima Yukio to wakamono-tachi), посветен на известния писател Юкио Мишима, бе по време на тазгодишния кинофестивал в Кан, а „Хилядолетно възхищение“ (Sennen no yuraku) бе представен на Венецианския кинофестивал в началото на септември. Уви, това заглавие се оказа последно в изключително богатата филмография на Уакамацу.
Уакамацу е роден на 1 април 1936 г. в Мияджи - малък град в северната част на Япония. Заминава за Токио след като го изключват от училище. Поради липса на средства и образование, започва да припечелва като асистент по време на снимки на филми. Част от задълженията му като такъв е било даването на подкупи на ганстерите от якудза, за да разрешат снимането върху териториите, контролирани от тях. Именно затова попада в затвора. По време на 6-месечното си пребиваване зад решетките се сблъсква с жестока несправедливост и излиза на свобода силно озлобен и готов на крайни действия. Той самият разказва за този период от живота си в своето последно интервю, дадено на американското издание The Hollywood Reporter: „Когато излязох от затвора, имах огромно желание да продължа да действам срещу властите, но бързо проумях, че ако поема по пътя на насилието, много скоро ще се озова отново зад решетките. Ето защо реших да се възползвам от друго оръжие – филмите.
Прибягвайки към жестокост в киното, все пак го правиш в един въображаем свят, поради което е трудно да ти вменят като вина някое наказуемо криминално деяние“.
Уакамацу дебютира като режисьор в знаменитата студия „Никацу“ в началото на 1960-те години, заснемайки за две години близо двайсет филма, специализирайки се в японския еротичен жанр „пинку ейга“. Макар че, никога не се е смятал за порнографски режисьор, твърдейки, че просто следва определени жанрови правил, насищайки своето кино с политически и социален подтекст.
Първият си независим филм „Тайният лов на ембриона“ (Taiji ga mitsuryô suru toki) заснема през 1966 г. практически без никакъв бюджет. Жестокостта във филмите на Уакамацу действително е прекалена, дори и спрямо японските критерии. Впрочем за нея може да се съди от самите им заглавия: „Ангели на екстаза“ (Okasareta hakui, 1967), „Наложници“ (Kinpeibai, 1969), „Жестоката девственица“ (Gewalt! Gewalt: shojo geba-geba, 1969), „Насилие без причина“ (Gendai sei hanzai zekkyo hen: riyu naki boko, 1969), „Времето на терора“ (Gendai kosyokuden: teroru no kisetsu, 1969), „Секс терор“ (Seizoku, 1970) и др.
Епохата на левичарското политическо кино в Япония започва с шедьовъра на Нагиса Ошима „Нощ и мъгла в Япония“ (Nihon no yoru to kiri, 1960), заснет след масовите студентски демонстрации в страната срещу скандалното японско-американско споразумение за сътрудничество и сигурност.
Уакамацу и Ошима се движат по това време в едни и същи кръгове на радикално настроени режисьори-активисти. Впоследствие Уакамацу продуцира знаменития филм на Нагиса Ошима „Империя на чувствата“ (Ai no korîda, 1976).
Двамата режисьори си сътрудничат с Масао Адати, който в началото на 70-те години се озовава в Ливан, където става активен член на борещата се за освобождение на Палестина терористична организация „Червената армия на Япония“. Уакамацу посещава своя приятел, за да снима документален филм за въпросната организация, което го превръща в персона нон-грата в редица страни като сподвижник на терористите.
Именно личният си опит от този период той използва за може би най-известния си филм от последните години „Обединена Червена армия“ (Jitsuroku Rengo Sekigun: Asama sanso e no michi, 2007), който е посветен на историята на радикалните леви движения в Япония.
В него Уакамацу, който 40 години по-рано създава много революционни филми, се завръща към добре познатите му събития, опитвайки се да преосмисли някои от най-болезнените моменти в историята на Япония през XX век.
През 2010 г. излиза изключително жестокият му филм „Гъсеница“ (Kyatapirâ) – разказващ за войник, участвал във Втората световна война, който остава без ръце, крака и разум.
И най-накрая във филма си, посветен на Юкио Мишива, той описва живота на прочутия писател-консерватор, извършил ритуално самоубийство в знак на протест срещу търпимостта към революционните настроения сред японската младеж. На 25.11.1970 г. заедно с четирима свои последователи от „Обществото на щита“, въоръжени с мечове, той влиза в щаб квартирата на Националната отбрана в Токио и се опитва да подтикне към бунт военните срещу „твърде мирната конституция“. Мишима произнася едночасова реч пред тях, но след като осъзнава, че планът му се е провалил, се самоубива, извършвайки сепуку.
Но в своя филм за тези събития Уакамацу се опитва много благородно да даде думата на своя идеен противник. Това е истинско политическо кино, посветено на сблъсъка на идеи, заснето не от страничен наблюдател, а от пряк участник в тези събития.
Коджи Уакамацу е от тези режисьори, които през цялото време се опитват да отговорят вечния годаровски въпрос за това – какво означава да се снима политическо кино по политически начин.
Още с първия си независим филм „Тайният лов на ембриона“ доказва, че може да се снима истинско кино дори и без пари – всичко на всичко с двама актьори, разговарящи в една стая. В нетов съавтор се превръща актьорът и дизайнер Арата, участвал в повечето от по-късните филми на Уакамацу.
През последните години този интересен японски режисьор продължава да работи извън системата на киното на мейнстрийма, опитвайки се да пренесе на екрана най-амбициозните си замисли с минимум средства.
Филмите с логото на неговата независима компания Wakamatsu Production – стиснат юмрук на червен фон – са като глътка свеж въздух на всички кинофестивали, където се показвани. За съжаление, нови заглавия повече няма да видим, но затова пък бихме могли да наваксаме пропуснатото.
„Моето мислене никога не се е променяло. Някои хора казват, че филмите ми са трудни, но такава е моята личност, не мога да бъда друг“, казва Уакамацу.
Източник: svobodanews.ru