кончина

• 
• Add new коментар

На 76 години си отиде кинорежисьорът Владислав Икономов, създател на повече от 30 пълнометражни игрални и документални филма за киното и телевизията. По-известните сред тях са: "Гибелта на Александър Велики", "24 часа дъжд", "Среща на силите", "Денят на владетелите", телевизионният сериал „Фильо и Макензен” и др. 
В едно от последните си интервюта, дадено за в. "Шоу", той споделя: „Аз имах щастието в моя живот да попадам на големи личности. И Анджей Вайда, и Роман Полански още от студентските ми години в Полша, и много от останалите ми колеги, както и от компанията, в която движехме там, направиха страхотни световни кариери. След Полша се върнах в България започнах да работя и се срещнах с прекрасни хора - аз съм длъжник на тези хора и те много ми липсват”.
Професор Владислав Икономов бе дългогодишен преподавател по „Филмова и телевизионна режисура” и „Сценаристика” във факултета по екранни изкуства на НАТФИЗ "Кр. Сарафов".  СВЕТЛА МУ ПАМЕТ!

Преди година в. "Култура" публикува много интересно интервю, в което Владислав Икономов говори с омерзение за случващото се у нас и за разочарованието си от съвременното кино.      

ДА ЖИВЕЕШ В СВЯТ БЕЗ ЦЕЛ...
(Разговор с проф. Владислав Икономов)

- Бях се настроила на празнична вълна, тъй като тържеството по случай 75-годишнината ви в Полския институт на 16 май беше истински вълнуващо (вж. „Култура”, бр. 19 от 2013), а и тук виждам подаръци и цветя. Но съм разбита от случващото се у нас. Вие как се чувствате?
- Омерзен. Отегчен... От година на година, от ден на ден става по-лошо. Активното мероприятие, наречено „Промяната” и предприето от неколцина другари, постигнали целите си, върви двайсет и кусур години. И вече ни докара дотук, че държавата каза, че е на автопилот. Дори не е на автопилот. Просто държавата се управлява от престъпници или некомпетентни, а може би и двете. И резултатите са налице. Грабежът е нечуван, брутален – такъв има само в някои африкански страни. Ама ние сме член на ЕС! Ами вървете в Брюксел при вашия ЕС и ги питайте защо не ни оправят. А не искат да ни оправят, защото това им е целта – предпочитат да се заяждат с Унгария, която иска да се оправи и въпреки усилията на Брюксел може би ще се оправи. Докато на Балканите, приети по грешка на пръв поглед, трябваше да се затвори кръгът, да се постави стена срещу Изтока и по-точно срещу Русия, защото в Европа са до такава степен некомпетентни и несъвременни, че въобще не разбират истинската опасност, а тя е вече в Европа. И тези 10 милиона мюсюлмани, които вкараха, за да им вършат черната работа, ще им го върнат тъпкано. И, слава Богу! Ето, сега научавам по телевизията, че се самоубил френски писател – публично, в Нотр Дам, за да обърне внимание, че Франция загива. И няма как да не загива, след като избира тип, който дори не става за палячо – ако Саркози беше смешен и понякога опасен, мосю Оланд е мазен и жалък. Еднополови бракове имат право да осиновяват деца! Нямам нищо против сексуалните малцинства, повярвай ми! Цял живот съм имал най-близки хора, сърдечни приятели хомосексуалисти и не ме е интересувала половата им ориентация, тя си е тяхна работа. Има обаче правила и не можеш да се подиграваш с хилядолетни институции. Ще се подиграваме. Не може да ми се дават за пример страни, които отдавна не са нищо! Холандците нация ли са? Били са, били са преди 400 години. Белгийците – нито секунда, няма такъв народ. Има фламандци и валонци. Белгия е изкуствено създадена преди 150 години държава-буфер от Англия, за да пречи на Франция. И това е нашият образец! Ние трябва да сме като тях. Благодаря! Вече съм достатъчно възрастен, отивам си, мен това не ме засяга, но вие му мислете.
- Как успя Полша да надживее всичките постсоциалистически страдания?
- Така ти се струва. Положението в Полша далеч не е идеалът, който изглежда отдалече. Тя е икономическият оазис в Европа. За разлика от старите прословути демокрации, които фалират една след друга. Изключвам Германия, защото немците са нещо друго. Но и на тях им писна да хранят всички търтеи, които се навлякоха в т. нар. съюз. Скандинавците са си затворени, нямат нищо общо с никого. А поляците икономически са много добре. Работливи са. Не хитруват. Обаче идеологически страната е разделена. Църквата, след като беше разглезена от свръхмогъщи личности, като кардинал Вишински или папа Йоан Павел ІІ, а вече ги няма, загуби позиции, защото не направи необходимите крачки, за да преодолее тежкото наследство на тоталитаризма. И сега е в отстъпление, в кръгова защита. И там налитат за еднополови бракове, и там всички искат права. Знаеш ли кога разбрах, че Европа е свършена? Когато не къде да е, а в Германия, чийто жп транспорт в продължение на 200 години е бил образец в света, локомотивните машинисти изведнъж казват, че 35 часа са им много и настояват за 30 часа работна седмица и едновременно с това увеличение на заплатите. Когато работническата класа почне да стачкува, за да има право да не работи, това означава, че този свят е бай, бай. Полша в областта на културата има огромни проблеми. Тя има гигантски личности на литературата, киното, театъра, спор няма. Помня времената, когато полският театър беше първи в света, когато киното беше едно първите на света, полската литература беше образец не само за нас, заключените в лагера на социализма държавици... Естествено, че има етапи на възходи и падения, това е нормално. Но тук има друг проблем. Полша е част от света, а светът в момента преживява чудовищна криза. Нямам предвид икономическа. Икономическите кризи идват и си отиват. Днешният свят няма смисъл. В двете значения на тази дума. От една страна, ние, които го обитаваме, нямаме цел – нито на хоризонта, нито отвъд. А от друга – самото съществуване е безсмислено. Много обичам един исторически пример. През 50-те години Уолтър Ройтер, легендарният вожд на американските профсъюзи, подава оставка. Защо, питат го. „Защото не мога да призовавам работническата класа на борба за втори автомобил”. Разбира се, че такъв свят не може да издържи. Защото, повтарям, няма цел.
- Днес Камю и Сартр са отново актуални, както през 50-те, но няма кой да ги чете.
- Защото всички четат какво пише в интернет. След Втората световна война има разочарование, защото идеите отпреди войната са рухнали. Но 3/4 от света вярва в социалното равенство и революцията. Това е звездният миг на комунизма. Кръв се лее. Великият Малро, най-големият френски писател на ХХ век, пише в края на живота си: „ХХІ век ще бъде век на религиите, както ХХ век бе векът на идеологиите”. Осмелявам се да добавя от себе си – или няма да го има. Каква религия, като християнството е в отстъпление? А ислямът? Не го разбираме и се плашим от него, говорим най-често глупости... Войните не спират. Оня ден по някаква руска телевизия чувам: „вече няма толкова много кръв”; абе, аланкоолу, колко кръв трябва да има и само на твоята улица ли трябва да тече? Права си за екзистенциализма, но през 50-те те са поставяли твърде високи условия пред човека, изисквали са от него отговорност – справка „Митът за Сизиф” на Камю. Екзюпери, който загива преди официализирането на екзистенциализма, пише: „Всеки човек е часовой на вселената”. Класически екзистенциалист! За кой свят говорим ние? За онези, дето отиват в мола да гледат намалението на чантичките ли?
- Снощи гледах със студенти „Последно танго в Париж”. Те – за първи път, аз – за N-ти. И тъй като всеки път откривам по нещо ново, сега осъзнах, че най-големият портрет в стаята на любовника на самоубилата се жена на Пол, обзаведена огледално като тяхната, е на Камю. А той е съвсем обикновен човек. Значи, и през 1972, когато Бертолучи е правил филма, духът на екзистенциализма е все още валиден.
- „Разбунтувания човек” на Камю започва така: „Каква е основната цел на философията? Самоубийството. Друга цел философията няма.” Защото това, което погуби марксизма, е, че не обръщаше внимание на хората. Докато истинската философия се обръща към човека. У нас катастрофално не познаваме дясната философия. Не става дума за бедите ни след 1944 г. Просто у нас дясното никога не е присъствало. Още от изгонването на двайсетината грамотни народни представители от учредителното събрание с „у-у-у” от селяните на дядо Славейков, по понятни причини не можем да изградим висша класа. А пък исторически всеки път, когато почне да се създава тъничка, тъничка интелектуална група, моментално й теглим ножа. В коя българска история е написано какво реално става през 1923 г., колко души реално са убити тогава? Какви убийства стават по време на управлението на любимеца на българските историци Александър Стамболийски? Или през април 1925? После – хората били прости, неуки, нищо не знаели. Откъде да го научат? Нали затова има историци, да изсмучат от изворните материали това, което се нарича история. Прочее, имаме ли история на българското кино? Да, сега Сашо Грозев пише. Шапка му свалям. Но това са усилията на един човек. А колко десетилетия съществува Институтът за изкуствознание към БАН?
- И от Филмотеката излязоха трите тома „Български игрални филми”, но те са със справочен характер.
- Това не е история, а записан архив. Излезе и Енциклопедията на българското кино от Сашо Янакиев и всички я ругаят, защото има много грешки. Но той сам си я направи, това е негово усилие. И заслужава също да му се свали шапка, а не да го ругаят.
- Така е. Днешният ден дава ли ви някакво упование?
- В България са най-сладките деца и най-красивите момичета. Друго няма. То и по-рано е нямало, де. Тъй като ние сме сега на пангара, ни се струва, че по-зле няма. Имало е. Светът по някакъв начин изпълзява. Какъв – не знам. Знам обаче, че това става с много болка. И че всъщност усилията трябва да бъдат насочени към облекчаването на тази болка – тя не може да бъде премахната. Говоря в глобален аспект, но що се отнася до сферата, която нас ни засяга по-отблизо – културата и в частност киното, системата на филмопроизводство, която съществува в момента, е престъпна.
- Защо?
- Измислена е, за да може малка група от организирани хора да си подхвърлят един на друг проектите и да ги овеществяват, както се изразяват съвременните шмекери. Забележи колко е тесен кръгът продуценти и автори – това нас ни засяга, но не и държавата. Държавата е бедна, проста и злонамерена спрямо културата, особено през последните години. Това може веднага да се промени, много е просто – първо да се премахне системата на сесии, защото е несериозно хората половин година да работят и да се появят 80 проекта, а да има пари за 3 филма. Каква е тази комисия, дори да е съставена от ангели с компетентност на Андре Базен и на Орсън Уелс, която решава? (Смях) Абсурд. Според мен, в НФЦ би трябвало да се сформира бюро, където целогодишно да се приемат проекти, на договор се наемат специалисти за жълти стотинки, които извършват функцията на филтър или работят върху зле написани проекти, в които има нещо интересно. След което от всичките 100-200 проекта се избират двайсетина и се разглеждат от съответни комисии.
- Е, пак стигнахме до комисиите?
- Момент! Бяха измислени безчет мошенически асоциации, за да придобият право да вкарат техен човек в комисиите. И там попадат хора, които не заслужават дори в кино да попаднат, защото са тъпи. Има достатъчно професионалисти в България. Преди повече от 10 години предлагах да вземем унгарската система. Там съсловието излъчва списък от 100-150 души и всеки път, когато има сесия за разпределянето на държавните пари, се прави томбола и се теглят имената на хора без проекти. Да, това е игра на случайността.
- Това го казахте и в предишния ни разговор. (вж. „Култура, бр. 5 от 2007). Видяхме унгарците докъде го докараха.
- Ще се оправят те, да не ги мислим. Но тук властва безнаказаността на съсловието, отрязано от действителността. Нито съм поклонник на г-н Орбан, нито познавам г-н Варга. Но цял живот съм поддържал идеята, че филми се правят, за да ги гледат хора, а не да си ги гледаме ние.
- И „Гражданинът Кейн” се е провалил и никой не го е разбрал през 1941.
- Няма такова нещо. Това е поредната заблуда. „Гражданинът Кейн” не се е провалил, а е провалян от могъщата медийна империя на Уилям Рандолф Хърст и от влизането на САЩ във Втората световна война. Гори Пърл Харбър, някой ще ти гледа „Гражданинът Кейн”! Писна ми от т. нар. „историци”! Защо допреди 25 години Холивуд произвеждаше филми, които според мен са единственият тип кино, което трябва да се прави? Искам филми като „Мисията”. Не ми трябват филми, които се харесват на кинокритиците.
- „Мисията” се харесва и на кинокритиците.
- Ама и на мен, и на простите зрители, та дори и на децата. За мен той е идеалният филм. Защо днес не се правят филми като него, а „Аватар”?
- По-лошо е, че се прави „Великият Гетсби” 3D.
- Проблемът не е само в 3D-то. Преди 50 години Орсън Уелс изрича: „В Холивуд казват, че искат да правят филми, които да се харесват на хората. Не е вярно. Хората, които правят филми в Холивуд, искат да правят филми, които да се харесват на хората, които правят филми в Холивуд”. Винаги са правени филми за по-елитна публика, други – за особняшки групички и за широка аудитория. Разбира се, правени са и страшно много боклуци за най-долните зрители – филмите от категория Б. Днес филмите, които се правят за масовия зрител, са откъм боклуците. Поне интелектуално. Иначе са зрелищни и супер технологични. А филмите, които се правят за интелигентната публика, са херметични. И са скучни.
- Е, не генерализирайте.
- Кой филм, спечелил награда в Сънданс, може да събере милионна аудитория в кината? Не рипай. Знам, че изключения винаги има.
- Според мен, проблемът на американското независимо кино е, че е все по-изкушено от парите.
- Естествено, че ще бъде. Защо един млад човек прави филм с парите от продадената стара кола, подарък от майка му?
- За да го забележат.
- Именно. За да го поканят да прави филми с пари. И умните независими се учат как се правят гледаеми филми. Неумните се бият в гърдите: „аз съм свободен артист и ще правя, както си знам”. И да не продължавам, че ще стигна до наши колеги и ще стане грозно.
- В предишния ни разговор бяхте върл противник на идеята за Българска филмова академия, а сега предстои раздаването на наградите за четвърти път.
- Да са живи и здрави. Не участвам. Колкото по-малко филми има, толкова повече награди се раздават. Колко фестивали има в България?
- Нека има фестивали, те са различни, а и благодарение на тях можем да гледаме филми, различни от програмата на моловете.
- Отдавна всичко е в интернет.
- И аз съм от този тип потребители, но друго е да се гледа филм на голям екран.
- Има достатъчно технологии да си гледаш вкъщи на голям екран. Можем да се надцакваме до утре, но по-важното е да се замислим дали киното не е тръгнало да се дели като литературата: на pulp fiction или макулатура и елитарна литература за избрани. Макар че, всъщност, аз от шест години не чета, защото почти не виждам.
- И какво правите?
- Плача. (Смях) Абе виждам някаква картинка по телевизията. Освен това, гледам много филми. Но ги гледам на моя екран, за да мога да ги прескачам, защото ми е скучно.
- Кой е последният филм, на който скучахте?
- „Джанго без окови”. Тарантино е душица сладка. Живее си в света на комиксите. Когато бях седем-осем-годишен, мой братовчед беше събирал излизащите преди 9 септември 1944 в България шарени детски седмичници с комикси „Чуден свят”, „Весела дружина”... и тази акуратно подвързана сбирка беше моят свят. Но Тарантино там е останал, а аз отдавна съм далече.
- Промени езика на киното.
- Ах, моля ти се, променил го! Да му имам езика на киното! Издържам да гледам документални филми. Там, за разлика от игралното, пропорцията е един скучен на три.
- Гледахте ли „Седемте психопата”?
- Не. Гледах „Огнярят”. Скучно.
- Не! Знаете ли, че Алексей Балабанов почина?
- Не само, че знам, ами всеки ден гледам руска телевизия. Виж, той беше истински режисьор. Честно казано, от пет години не гледам българска телевизия. Менкам полска, руска, френска... Руснаците имат страхотни документални филми и дискусии. И се карат. Имат доста умни хора. Но гледам от чинията, иначе ОРТ не става за нищо.
- Да си поговорим за „Дървото на живота”.
- Не съм го гледал. Не понасям Терънс Малик. Той е измислен режисьор.
- „Небесни дни” (1972) е удивителен филм.
- Операторски е гениален. Душко, снима Нестор Алмендрос! Какъв ти Малик? Той само се дуе, че много мисли. Гледал съм „Тънка червена линия” (1998) Ама бягайте оттук! Днес виртуози на режисурата като Серджо Леоне няма.
- Има братята Коен.
- Те не са виртуози. Много са добри и страшно ги обичам. Виж, като гледам техен филм, ми се стопля сърцето, защото това е истинско кино, а те мислят за зрителя. И снимат толкова интензивно, защото им е скучно.
- Имате ли все пак някакъв фаворит от новите филми?
- Не мога да се сетя. Гледам стари филми. Имам голяма филмотека със CD.
- Добре, кой филм напоследък ви е разнебитил?
- „Седмият печат”, „Рашомон”, „Седемте самураи”, „Замъкът на паяците”, най-вече „Гражданинът Кейн”, „Пепел и диамант”, „Сватба”, „Обетована земя”, „Бъч Касиди и Сънданс Кид”...
- Не споменахте Фелини и Антониони.
- Антониони не се гледа.
- Тези дни показвах „Забриски пойнт” и „Blow-Up” на студенти. Бях изумена от впереността, с която ги гледаха.
- Възможно е, не знам. Преди две-три години още се мотаех в НАТФИЗ, със студенти стана дума за Антониони и се оказа, че по-добре да си мълча. И тогава се прибрах и си пуснах „Затъмнението” – може би най-добрият му филм от „златния период”. Мъка. Скучно. Пресилено. Неестествено. Антониони е изкуствен режисьор. Фелини е неговият антипод. Никога не съм бил фелинофен, но и в най-сбърканите му филми има такива бисери, такива потресаващи епизоди, че мога да изгледам заради тях и „Сатирикон”. Дори още по-лош филм – „Казанова” и епизодът с пияните немски офицери. Гениален! Любимият ми филм на Фелини е „Пътят” – мога да го гледам до безкрайност. Той също ми е идеал за кино. Толкова е чист и излят, сякаш няма форма.
- Гледате ли филмите на своите студенти?
- Да, разбира се. Много ми е ценен „Лов на дребни хищници” на Цецо (Цветодар Марков – бел. а.) Скромен, без дуене на мускули, точен, честен, съвременен и като ритъм, и като усет, и като действителност. И това ме радва, защото винаги съм се стараел да внушавам на тези мои любими, прекрасни, а и талантливи студенти, че трябва да правят филмите си така, че, освен всичко, да бъдат и конвертируеми. Никога не са ме интересували графоманските ребуси а ла „ще го разбереш след 30 години”, както се изцепи скоро мой колега за свое безумие, защото след 30 години филмите умират. Ето, наскоро ми се обадиха няколко души по повод „24 часа дъжд”, пуснат незнайно защо по БНТ в следобедно време. Изпълни ме това, което ми каза един човек, чувам го за втори път в живота си: „Това е много тъжен филм”. За мен това е най-висшата похвала, защото доказва, че филмът е жив, защото буди емоция. Общо взето, всяко време с песните си. Много бих искал да гледам български филм, който да ме стресне. Знам всички дадености и невъзможности на нашето кино и въпреки това имам огромната вътрешна необходимост да видя Българския филм. Не държа на обстановката, знам, че с жълти стотинки няма да стане зрелищно кино. Макар че скромният ми личен опит казва, че може да се прави много кино с неособено големи пари. Професионалното умение е по-важно от касата. Повтарям – кино без пари няма. Това е аксиома. Но на мен ми се ще най-после български филм, който показва проблеми на равнището на проблемите, с които се боричка нашето общество; и дори не става дума за епидермалната тема „мутри” – толкова ги гледахме, че оглупяхме.
- Е, „Обърната елха” реже надълбоко.
- Не знам... На мен ми се иска да видя кулисите, играчите – рекапитулационно кино, каквото на различни етажи правят поляците, немците, руснаците... Не съм напълно всеяден, но все още имам рецептори, та като видя нещо истинско, да го възприема. Като „Елена” на Звягинцев, например. Не е моето кино, но е бляскаво. Струва ми се, че тук всички бягат от сериозните теми. От какво да ги е страх? Да не минат на комисия?! Друг проблем на българското кино е свръхпроизводството на сериали. Човек е направен да стои на два крака. А на моята възраст трябва и бастун. Не бива киното да високомерничи. Когато има производство, то дава шанс, че има професионална среда. Ама актьорите оглупявали. Добре, а ако няма нищо? Ако играят в някакви скечове и тв шоута или се подвизават в риалити?
- Лошото е, че те правят всичко накуп.
- В България това винаги е било проблем заради ниските хонорари. Та имах предвид сериалите, които имат публика.
- Повечето са доста тъпи.
- Остри сериали няма. Чета, че сега в САЩ се хвърля енергия в проблемни сериали по 60-70 епизода, които имат огромен касов успех.
- Вие гледате ли сериали?
- Не. Понякога попадам в движение, поглеждам за минути и някой път ми става смешно. Заглеждал съм се в „Исаев” по руската телевизия – прецизна постановка. Както казваха старите евреи, „не питай колко струва филма, то се вижда на екрана”. Нашите не ги гледам, но ми е приятно, че хората ги гледат, а не само турските. Има конкуренция. Не можеш да искаш от футболистите да размахват ракети, а тенисистите добре да ритат.

Разговаря Геновева Димитрова
22 май 2013 г.

Източник: електронното издание на в. "Култура"