Франко Дзефирели

• 
• Add new коментар

Самата специфика на операта е свързана със създаването на образи не толкова на сцената, колкото в главите на зрителите чрез красотата на музикалните изпълнения. Затова едва ли ще е преувеличено да се твърди, че операта, която е доста по-старо изкуство, също е научила нещо от киното, което, както знаем, има за цел да визуализира на екрана образите, родени от фантазията на режисьорите. Поради което не трябва да ни учудва фактът, че нерядко най-големите майстори на киното се изкушават да режисират оперни спектакли на сцената или пък да екранизират някои от най-прочутите опери.
Известният германски кинорежисьор Фолкер Шльондорф, например, е сред първите, дали тласък на това развитие. Веднага след своя дебют в игралното кино с „Младият Тьорлес“ (1966) той работи с композитора Ханс Вернер Хенце върху театрален проект, след което се осмелява да постави във Франкфурт на Майн операта „Катя Кабанова“ от Леош Яначек. Този смел експеримент на Шльондорф провокира и други кинорежисьори да пробват силите си в музикалния театър. Легендарен е опитът на Ищван Сабо с постановката на „Танхойзер“ през 1984 г. в Париж – едно преживяване на границата между операта и театъра. През 2001 г. кинорежисьорката Дорис Дьори поставя в Щатсопер в Берлин операта „Така правят всички“ на Моцарт. Слредващите й оперни постановки на „Турандот“ и „Риголето“ разделят публиката на възторжени почитатели и остри критици.

ФИЛМЪТ-ОПЕРА

Въпреки споровете за качеството на тези постановки, все пак едно нещо е безспорно и то е, че кинорежисьорите имат съвършено различен поглед към операта, който е пределно субективен. През 70-80-те години на ХХ век някои от тях се опитват да намерят адекватни начини за пренасянето на екрана на най-великите произведения от оперния репертоар, утвърждавайки по този начин един нов киножанр – филмът-опера.
През 1974 г. Ингмар Бергман заснема „Вълшебната флейта“ по едноименната опера на Моцарт, а година по-късно Жан-Пиер Понел екранизира друга прочута творба на Моцарт - „Сватбата на Фигаро“. През 1979 г. Джоузеф Лоузи пренася на екрана още една опера на гениалния австрийски композитор – „Дон Жуан“.
В отговор на повишеното търсене, породено от успешните опити на Бергман, Понел и Лоузи, през следващото десетилетие снимат киноопери и други световноизвестни режисьори: Франко Дзефирели („Травиата“, „Палячи“, „Селска чест“, „Отело“; Франческо Рози („Кармен“); Петер Вейгл („Вертер“); Тони Палмър („Смърт във Венеция“), Ищван Гал („Орфей и Евридика“). Макар и малко понамалял, интересът към оперните екранизации продължава и през 90-те години, когато също са реализирани успешни филми-опери, като „Саломе“ на Р. Щраус (реж. Гьотц Фридрих), „Мадам Бътерфлай“ на Дж. Пучини (реж. Фредерик Митеран) и др.
Чрез тези впечатляващи филми киноизкуството ни учи да гледаме опера. Това твърдение не би се харесало на заклетите меломани, които вероятно биха припомнили, че операта всъщност е предназначена за слушане, а не за гледане. И по тази причина е може би изкуството, което е най-несъвместимо с киното.

Това обяснява защо някои предпочитат да гледат на екраните на модерните киносалони заснети спектакли на най-популярните оперни театри по света.
Такива „опери в киното“ (opera in cinema) бяха осъществени и от нашия Национален дворец на културата съвместно с американска компания. Този любопитен проект дава възможност на почитателите на оперното изкуство да гледат на големия екран директни излъчвания на постановки от Миланската скала.
Но това няма нищо общо с филмите-опери, които не само че не са снимани на сцена, но и се опитват да бъдат истински пълноценно кино, бягайки от театралността (доколкото е възможно!), характерна за оперните спектакли. И колкото и да е спорен все още този филмов жанр, той все пак издържа на изпитанието на времето. И трябва да признаем, че при екранизирането на класическия оперен репертоар дори и най-смелите режисьорски решения се оправдават, когато успеят да уловят духа на съответната опера и да го предадат на екрана чрез специфичните филмови изразни средства. Именно в тези, все пак не много чести случаи, може да се говори за истински произведения на киноизкуството, допринасящи за съвременното възприятие на образците на добрата стара опера.

ПЕВЦИ ИЛИ АКТЬОРИ?

Киното винаги е предявявало особено високи изисквания към певците, участващи в заснемането на филми-опери. Това е причината, поради която много от тях не успяват да издържат този своеобразен тест за разностранността на майсторството им.
Но когато човек гледа играта на знаменитото сопрано Тереза Стратас (канадка от гръцки произход) в кинооперите на Франко Дзефирели „Травиата“ и „Палячи“ например, или пък изпълненията на младите участници във „Вълшебната флейта“ на Ингмар Бергман, е трудно да повярва, че това всъщност не са опитни актьори, а оперни певци. Толкова великолепно се справят с изискванията за естественост и органичност на актьорското присъствие в киното!
Много режисьори предпочитат да прибягват до едновременното използване на оперни певци и драматични актьори за подобен род филми. Така например в екранизацията на една от най-прочутите опери на Джузепе Верди „Аида“ през 1953 г. участва София Лорен, но от екрана звучи гласът на голямата италианска певица Рената Тебалди. Използването на метода на дублирането обаче не винаги дава добри резултати и напоследък към него прибягват малцина от големите кинорежисьори. Съвместяването на певец и актьор в една роля не е никак лесна работа. Защото необходимото художествено единство на образа е немислимо без перфектното синхронизиране на актьорската артикулация с гласа на певеца.
А на онези от кинематографистите, които не желаят да лъжат зрителите, им е изключително трудно да намират оперни изпълнители, които същевременно могат и да играят така, както го изисква филмовото изкуство. Може би затова толкова рядко се случва оперна певица (или певец) да получи някоя престижна награда и за актьорското си изпълнение на екрана.
ХУЛИЯ МИГЕНЕС е сред тези изключения. Тя е номинирана за „Сезар“ (френския еквивалент на „Оскар“) за главната роля във филма „Кармен“ на италианския кинорежисьор Франческо Рози. По сюжета на легендарната опера на Жорж Бизе са снимали преди него и други майстори на киното, като Сесил ди Мил, Ернст Любич, Жак Фейдер, Кристиан Жак, Ото Преминджър и др. Но тази творба никога не е триумфирала така пълноценно и цялостно, както през 1984 г., когато по екраните излиза филмът-опера на Франческо Рози с Хулия Мигенес.
Нейното изпълнение като актриса е високо оценено и в музикалната драма „Човешкият глас“ (La voix humaine, 1991). Подтвърждение на големия й драматически талант са и нейната успешна кариера в телевизията, вариететните й програми в Германия и Великобритания, както и представленията на сцената на Бродуей в САЩ. Хулия Мигенес навърши 63 години на 13 март т.г. Родена е в Ню Йорк, а нейните предци са гърци, ирландци и порториканци.
Сред оперните певици, открояващи се и със своите забележителни актьорски способности са още ТЕРЕЗА СТРАТАС, МИРЕЛА ФРЕНИ, МАРИЯ КАЛАС и РАЙНА КАБАИВАНСКА, чието изпълнение на Тоска в едноименния филм-опера на Джанфранко де Бозио от 1976 г. е смятано за едно от най-големите постижения в представянето на този образ на екрана.

ПЛАСИДО ДОМИНГО пък е вероятно оперният певец, доказал по най-безспорен начин, че притежава превъзходни актьорски способности с многобройните си роли в първокласни филми-опери. Дебютира на големия екран през 1975 година в „Мадам Бътерфлай“, екранизирана от френския режисьор Жан-Пиер Понел. Година по-късно партнира на Кабаиванска във филма „Тоска“, след което се снима с голям успех в поредица от телевизионни адаптации на класическия оперния репертоар.

„ТРАВИАТА“ НА ДЗЕФИРЕЛИ

През 1982 г. Пласидо Доминго изпълнява блестящо ролята на Алфредо във филма-опера „ТРАВИАТА“, който с право е смятан за един от малкото шедьоври в този труден жанр. И то не само защото е най-скъпоструващата и най-мащабната оперна екранизация в историята на киното, за която са привлечени хорът и оркестърът на „Метрополитен опера“ и най-големите вокалисти на оперното изкуство в онези години. Забележително е, че създателите на филма успяват да го опазят от излишествата и художествената безвкусица, изобилстващи в други подобни суперпродукции и да съчетаят оперната монументалност с въздействаща кинематографична динамика.
Сполучливи опити за обединяване на операта и киното са правени и от други, но са много малко режисьорите като Франко Дзефирели, на които се е удавало да пренесат толкова убедително на екрана опера от нивото на „Травиата“. Известно е, че първоначално италианският режисьор, който нееднократно преди това е поставял безсмъртната творба на Верди на сцената, е възнамерявал да екранизира не самата опера, а нейния литературен първоизточник. Но след като е изпреварен от своя колега Мауро Болонини, заснел през 1981 г. филма „Истинската история на дамата с камелиите“, решава да направи по-трудното - филм-опера, в който да представи легендарните оперни персонажи като живи хора, способни да страдат и да се радват като всички смъртни.
Мощната вердиевска тема за тържеството на вътрешно свободната, разкрепостена личност, прозвучава в неговата „Травиата“ с покоряваща сила и дълбок лиризъм. Ето защо Франко Дзефирели принадлежи към онези режисьори, за които се смята, че са успели да съединят операта и киното в неразчленима сплав, наречена с филм-опера или киноопера.
Източник: моята публикация по темата във в. „ТВ Сага“ от 8 ноември т.г.