Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ОБРАТЕН КАДЪР: ПОЛ ТОМАС АНДЕРСЪН РАЗГОВАРЯ С ЛАРС ФОН ТРИЕР


06.05.2011  Текст:  Пол Томас Андерсън

Пол Томас Андерсън

   

Прочутият датски кинорежисьор Ларс фон Триер, автор на „Идиотите“ и „Танцьорка в мрака“ разговаря преди време с по-младия си американски колега Пол Томас Андерсън, подарил на света „Буги нощи“, „Магнолия“ и „Гроги от любов“.
Те обсъждат Америка, актьорите и филма „Догвил“.

Интервю на Пол Томас Андерсън с Ларс фон Триер. Това е сбъдната мечта на всеки киноман! Независимо от абсолютно различните им подходи, те са обединени от интереса си към „излишния“ човек: нелепите неудачници-самотници от „Магнолия“ и „Гроги от любов“ са съзвучни на персонажите от „Танцьорка в мрака“ и „Догвил“ на Триер. Подходът им към създаването на филми се отличава с подчертана дисциплина, почти не оставяща място за случайности. Фон Триер си е заслужил репутацията на режисьор, настроен твърде войнствено към своите актьори: особено към Бьорк по време на снимките на „Танцьорка в мрака“. Но неговата твърдост, по правило, помага на актьора да достигне до ново равнище на професионализма. Андерсън също е известен с умението да извлича блестящи актьорски изпълнения. Най-яркият пример е Филип Сеймур Хофман, появяващ се във всичките му филми или Адам Сандлър, чието многопластово, изстрадано превъплъщение в „Гроги от любов“, поразява и е изненада за мнозина.
Двамата режисьори се срещат в студиото на фон Триер „Zentropa“ в покрайнините на Копенхаген, за да посплетничат малко за актьорите, да споделят мисли за Америка и за любимите си филми. Разговорът им е публикуван за пръв път в сп. „Black Book Magazine“, а журналистът от това издание, който също задава няколко въпроса е обозначен в текста с инициалите BB. Ларс фон Триер е ЛФТ, а Пол Томас Андерсън – ПТА.
ЛФТ: Би ми се искало да си поговорим за актьорите, защото много харесах „Магнолия“ и в резултатите, които сте постигнали с тях, открих нещо близко до мен самия. Вие твърдите, че се е получило, защото обичате актьорите.
ПТА: Да.
ЛФТ: Това само по себе си е шокиращо. Ако ги обичате – да предположим, че е така – как успявате да работите с тях?
ПТА: Ами, те казват своите реплики. После…
ЛФТ: …Вие казвате: „Готови ли сте?“
ПТА: Начало.
ЛФТ: Почвате? И те казват репликите.
ПТА: Вижте, работата е в следното. Когато писах сценария за „Магнолия“, имах предвид конкретни актьори и можех да си представя как биха изиграли това. Това бе преимущество. Но актьорите не ме плашат. Знаете ли кое ме плаши? Лошите актьори. Да работиш с добър актьор е като да наблюдаш велик музикант. Но лошите актьори ме ужасяват, защото в този случай се налага да измислям какво трябва да кажа и как да се държа. И това дразни много, защото ти се иска да се концентрираш върху нещо, а вместо това затъваш в блато, опитвайки се да им помогнеш да се справят с думите или следейки да не се блъскат в мебелите, докато се движат. В такива моменти ти се иска да ги удушиш. Много ми провървя, че първият истински актьор, с който ми се наложи да работя бе Филип Бейкър Хол (Philip Baker Hall). Веднага срещнах човек, подходящ на сто процента да работим заедно и при това по никакъв начин не бе настроен срещу мен. Мисля, че малко съм разглезен от това , че очаквам всичко да е именно по този начин. А когато се появява, да кажем, Бърт Рейнолдс или някой като него, за мен е истински шок… Струва ми се, че и вие тайно обичате актьорите.

ЛФТ: [смее се]
BB: Мислите ли, че да обичате силно актьорите – не е за вас, Ларс? Държите на дистанцията?
ЛФТ: Старая се да не го правя, но актьорите са единственото, което стои между вас и добрия филм. Нищо не може да се направи. Но става въпрос за контрола. Отчасти е все едно, че снимаш животни: животните са неконтролируеми.
ПТА: Но не всички.
ЛФТ: Не всички. И те трябва да са неконтролируеми. Ако искате да получите нещо от хората, трябва да им доверявате. Затова при мен всичко се свежда по-скоро до играта, а не до режисурата. Но има просто актьори и Актьори. Стелан [Скарсгард] – не е просто актьор.
ПТА: Аз мога да кажа същото за Филип [Сеймур Хофман] или Джон С. Райли. Те не са актьори; те са част от моето семейство.
ЛФТ: Да и след като са членове на твоето семейство, ти знаеш на какво са способни, а на какво – не. Това е нещо подобно на твоя чичо – ти знаеш, кое ще се получи добре с него, а кое – няма да се получи. Разбира се, той може да ти бъде дотолкова близък, че да не му дадеш никакъв шанс въобще, което също е несправедливо.
ПТА: А, да кажем, на втория режисьор, монтажиста или оператора или на художника по костюмите можете ли да се доверите повече, отколкото на актьорите?
ЛФТ: Сега снимам във формат „Синемаскоп“ и ходим навсякъде с тази гигантска камера и светлинното, звуковото оборудване. А наоколо се намират стотина души, които повтарят: „Успех!“ и изчезват. И ние оставаме сами за четири часа – актьорите и аз. Затова и всичките ми страхове са свързани с тази техника, докарали са ме до силна клаустрофобия. Ако не правя нищо, нищо не се случва. Няма да повярвате – през последните четири месяца преживях най-тежката си криза и психическото ми здраве е в крайно плачевно състояние.

ПТА: Защо? Това след снимки ли се случва или когато излезе филмът? Виждате ли някаква закономерност, можете ли да обясните, защо става така?
ЛФТ. Но да, разбира се, закономерност съществува. Когато работиш над филм, ти влагаш в него всичките си сили и не можеш да ги пилееш с мисли за смъртта. И още възниква синдромът на Бейдън-Пауъл [основателят на движението на Бой Скаутите] – появява се усещането, че трябва независимо от всичко да вървиш напред и напред осем-девет седмици наред, което, естествено, е хубаво. Такова мазохистично чувство, че не трябва да спираш, а че трябва да си причиняваш още болка и ако си причиниш прекалена болка, това няма значение – ще умреш в името на работата.
ПТА: Можете ли да потиснете това чувство, когато пишете? Пишете ли в момента?
ЛФТ: Не. Не. Мисля, че сега съм толкова напрегнат, заради бекрайното очакване на Никол [Кидман]. Защото обикновено пиша сценарий - раз-раз-раз… Но тъй като съм в очакване вече повече от година, всичко затихна, чувствам се ужасно. И това не е свързано с филма – когато се боиш, че ще умреш, не ти пука за филма или за това как ще го приемат, или кой се снима в него – просто работата в киното – това е начин да подобря настроението си, да изхвърля много неща от своята система.
BB: Какво имате предвид, казвайки че очаквате Никол?
ЛФТ: Ние отдавна решихме, че ще продължим да снимаме заедно, Никол и аз, но това се оказа невъзможно, както се разбра след година и половина страдания [очакване да се проясни графика на Кидман]. А в промеждутъка не мога да снимам друго кино. Това е трилогия, която написах с една главна героиня.
ПТА: Кога възникна тази идея? Когато писахте сценария на „Догвил“? Знаехте ли, че ще бъде…
ЛФТ: Не. Аз го завърших и бях доволен, че се получи. Много ми хареса Никол, хм или нейната героиня, Грейс. Защото тя е мъничко по-агресивна, мъничко по-човечна, от останалите герои, с които някога съм работил.
ПТА: Почакайте, това е защото тя е по-човечна героиня или по-човечна актриса?
ЛФТ: [дълга пауза] Защото е по- човечна героиня и по-малко човечна актриса. Но много ми харесва преплитането на Никол и Грейс. И аз изведнъж разбрах, че съм длъжен да продължа с Грейс по-нататък, да снимам в същия ключ. Защото да изобретяваш постоянно нещо ново – е много лесно, но аз чувствам, че това не е съвсем зрял подход. И така, ако действително искам да кажа нещо с този филм, то разбрах, че съм длъжен да подчертая това, продължавайки работата. Защото ми се струва, че има два типа режисьори: едните, които всеки път достигат нов стандарт, като Кубрик. И други, които продължават да правят едни и същи неща всеки път. Разбира се, съществува и нещо средно, но като че ли ми се струва, че зрелият режисьор е този, който прави едно и също отново и отново.
ПТА: След две години ще кажете нещо съвсем различно.
ЛФТ: Позволете ми да се върна към… Харесвам нечовешката природа на Никол. Не съм уверен, че „нечовешка" е точната дума; знам, че звучи негативно, но не е това, което всъщност имам предвид. Тя е такава свръхзвезда, крайно дисциплинирана и притежава майсторство от висок ранг. И да заставиш величина от такъв мащаб леко да се пречупи се оказа много добра идея. В името на резултата се опитахме в някакъв смисъл да надмогнем нейната способност, професионализма, желанието за работа – прекрасните й качества. Тя с радост го направи. И всичко това не отиде на вятъра.

BB: Тя иска да расте.
ЛФТ: О, да, иска – тя е много смела, в този смисъл, каквито са добрите актьори. Много, много смела. И така после ми дойде идеята да продължа и да направя три филма, три филма, чието действие се развива в Америка.
ПТА: Ларс, какво да направя, за да ви накарам да дойдете в Америка?
ЛФТ: Направете така, че в цяла Европа да настъпи ядрена зима. [смее се]
ПТА: Добре, ще направя. Каквото трябва, всичко ще направя.
ЛФТ: Чуйте, аз също съм американец.
ПТА: В какъв смисъл?
ЛФТ: Аз вече съм там. Аз участвам в американския живот.
ПТА: [през смях] Нима?
ЛФТ: Знам точно как е там. Примерно както тук, вие знаете, американците са били някога европейци или във всеки случай, такива, с които бих могъл лесно да се съпоставя. И те, може би са били не… Не, няма да говоря за това.
ПТА: Говорете! Говорете! Продължавайте.
ЛФТ: Тези, които са заминали в Америка, съвсем не са били най- умни. [смее се] Не, слушайте, изтрийте това, моля. Има безброй истории за това, как хората са заминавали за Америка, за да не гладуват. В либералното общество е нещо нормално да отидеш там, където не би гладувал – в това е и цялата идея, но по непонятни причичи на хората повече не се позволява да правят това. Сега на идеята да отидеш там, където няма да гладуваш, вече не се гледа с добро око. Америка също затваря границите, нали? А някога това е било важна част от американската идея: да приемат всички. Интеграцията в Дания – е много сериозно нещо. Щом пристигнеш, те питат: „Искаш ли да станеш датчанин?“ – „Да, да, да, разбира се“. И веднага те застрелват в гръб. Защото, за да се интегрираш трябва да знаеш езика, традициите, да можеш да убиваш животни, без да им причиняваш болка и така нататък. Да казваш на хората, че могат да дойдат при нас само при условие, че научат езика, това… Моля ви! Това е скандинавският модел – искат да интегрират хората в обществото, за да…
BB: Им помогнат да се изправят.
ЛФТ. Напълно вярно. Но това е толкова самонадеяно! Не съм бил в Ню Йорк, но много ми харесва идеята за Чайнатаун и въобще за такъв тип места. Струва ми се, че това е блестяща идея. Макар че съм сигурен, че в Америка не всичко е така. Но някак си чувствам, че в това отчасти се състои американската идея.
ПТА: Знаете ли, Ларс, когато гледах „Догвил“, нямах усещането, че се разказва за Америка. За мен това е филм за ограничеността на манталитета и задръстеността ва обитателите на малкия град и до самия край не си мислех, че става въпрос за Америка.

ЛФТ: Не, напълно съм съгласен. Единственото, което се опитах да направя на тема Америка – бе да създам нещо от усещането, идващо у мен от Стайнбек или Марк Твен – усещане, атмосфера…
ПТА: Минутка. Не може да бъде! Аз от година съм просто обсебен от Стайнбек. Чели ли сте много негови книги?
ЛФТ: В младостта си – да.
ПТА: Той има сборник разкази „Америка и американци“, който е потресаващ и бих искал да ви го дам да го прочетете. Там има моменти, които сякаш са буквално взети от „Догвил“ и през последната година това бе много важно за мен. Той е воювал във Втората световна, писал е за Виетнам и макартистките разпити, бил е очевидец на всички тези събития. Бил е не само велик романист, но и журналист, един от най-добрите американски писатели.
ЛФТ: Не съм го чел толкова много, но си мисля, че текстът зад кадър във филма е много американски. Макар че впоследствие ми казаха, че съвсем не е така.
ПТА: Задкадровият текст? Много британски!
ЛФТ: Не е британски. Разговарях за това с Джон Хърт, който каза: „Не е британски“. Това е нещо датско-британско, опитващо се да изглежда американско.
ПТА: Знаете ли, ако не знаех за вас, не бих имал никакво понятие откъде, по дяволите, се е взел този филм или много други ваши творби.
ЛФТ: Това, в действителност, не е лошо. Това е почти като с Дейвид Боуи – ние бяхме уверени, че той е от Марс.
ПТА: Как ви хрумна идеята да завършите „Догвил“ с песента „Young Americans“?
ЛФТ: Пол Бетани и аз бяхме фенове на Дейвид Боуи и в един момент, когато настроението на снимачната площадка бе доста унило, включихме тази песен и всички започнаха да танцуват. Винаги много ми е харесвала мелодията, но не разбирах текста. Аз и сега не го разбирам. [смях] Мислех, че пеят „Цяла нощ тя бе млада американка“, а всъщност те пеят „Цяла нощ тя иска млад американец“, което е съвсем друго нещо. [смях]
[Разговорът прекъсва, заради позвъняване по телефона. Напомнят на ПТА, че скоро трябва да излети за Ню Йорк].
ЛФТ: Не се вълнувайте.
ПТА: Не се вълнувам. Приличам ли на развълнуван? Ларс, аз седя редом с вас – вие сте моят герой. Не мога да не се вълнувам.
BB: Искам да ви попитам нещо, Пол. Какво означава за вас Америка?
ПТА: Обичам я. Обичам я, но на света няма толкова много места, които да не обичам. Аз съм достатъчно свободен в своята любов към това място. Израснах в Калифорния и обичам Калифорния и доста дълго тя си оставаше същата – до неотдавна, до Арнолд Шварценегер. А Ню Йорк е забележителен с това, че щом сляза от самолета, първото, което забелязвам – да, колко са дебели всички – но още и това, че абсолютно всичко си е на място.
ЛФТ: И какво означава това?
ПТА: Това поражда радостно чувство и усещане за комфорт. У мен не възниква гордост за Америка. Просто възниква чувство, че всичко се намира тук и хората се борят за същото, за което се борят навсякъде по света - за мъничко щастие – ден след ден.
ЛФТ: С това, естествено, няма как да не се съгласиш. Което го има, го има.
ПТА: Скоро бях в Хърватия, където казват: „Тук всяка улица си има свое правителство, имаме 87 политически партии“. Същото чувствам и към Америка. Винаги ще вървя срещу властимащите и силните на деня. Винаги.
ЛФТ: Аз си представям най-доброто, което трябва да бъде в Америка.
ПТА: [смее се].
ЛФТ: Но да казвам, че знам, как да направя вашата страна по-добра, без да съм американец – по-голяма провокация не може да има. И защо е всичко? Това не е свързано толкова с национализма или с границите, колкото с политиката и с някакво базово разбиране за това, как трябва да се постъпва с хората.
ПТА: Защо нарекохте вашия филм Догвил?
ЛФТ: Разговарях с Томас Винтерберг, даже с един от неговите колеги и стана въпрос за концентрационните лагери, и някак си изведнъж всичко се сведе до Америка [смеят се]. Не, ние говорихме за това, как в концентрационните лагери са успявали да поддържат дисциплината и живота и за неговата теория, съгласно която, доколкото разбирам, хората там са били превръщани в животни. Ако станат животни, е много по-лесно да бъдат контролирани. Много е лесно да превърнеш хората в животни: позволи им да бъдат жестоки, позволи им да бъдат, каквито си поискат – границата е толкова тънка. И това е било част от стратегията в лагерите. После разговаряхме за кучетата и аз казах, че филмът трябва да се казва „нещо си град“.
ПТА: Значи, причините са няколко.
ЛФТ: [през смях] Те, в действителност, не са малко. Но странното в моята ситуация - в която вие не можете да си представите се бе си – е колко много знам за Америка. 80 на сто от средствата за масова информация, откъдето ползвам информация, имат връзка с Америка, 80 на сто от вестниците също, 80 на сто от телевизията, представяте ли си?
ПТА: Нима в повечето страни на света не е същото?
ЛФТ: Същото е, но това ме поставя в ситуация, в която Америка се превръща в част от мен, независимо дали го искам или не – тя е част е мен. И затова имам пълно право да говоря това, което говоря, защото за Америка, дявол да го вземе, съм чувал повече, отколкото за Дания!
ПТА: Великолепно.
ЛФТ: Гледах „Магнолия“ – донякъде и за да си подбера актьори за себе си – и филмът много ми хареса. Прилича на европейски, макар че вече не обичам европейското кино - стана прекалено американско. Това, разбира се, е въпрос на вкус, но когато някой се осмелява да направи това, което самият той смята за най-интересно, това носи удовлетворение. Предполагам, че именно така е било при теб с „Магнолия“.
ПТА: Хората, на които доверявам, са много малко – броят се на пръстите на едната, най-много на двете ръце. И ако снимам кино, то е най-вече за себе си – без съмнение. Но има хора, на които искам да го покажа и да им хареса. А и да не им хареса, също не е трагедия, тъй като биха ми казали защо именно не им е харесало. И това е страхотно: от него не боли. Но ако тези хора са само колкото пръстите на ръцете …
ЛФТ: За мен бе много важно да покажа своя първи филм на Андрей Тарковски и на него никак не му хареса. [смее се] Той каза, че е пълна глупост. Става въпрос за „Елемент на престъплението“. Никак не му хареса!
BB: И какво почувствахте?
ЛФТ: Сякаш пораснах тогава. Но ако бе казал още нещо, едва ли щях да го уважавам толкова. Проблемът на киното е в това, че съществуват много добри режисьори, от които се възхищаваш, но чийто талант рано или късно се изчерпва, както всичко. Или умират. Или едното и другото.
ПТА: Запомняте ли добре филмите? Аз не, но помня тези, които значат нещо за мен. Помня „Порейки вълните“. Тогава тъкмо монтирах „Буги нощи“, седях сам в неделя вечер и след като гледах филма – като че ли мъглата се разсея и изведнъж изгря слънце, при все, че филмът е толкова мрачен. Но детайли не помня.
ЛФТ: Това е защото и вие, и аз гледаме на филмите по различен начин от повечето хора, поради което и не запомняме нищо така, както би трябвало. Но много харесвам някои филми, които не съм харесвал след първото гледане.
ПТА: Какви, например?
ЛФТ: „Бари Линдън“ [Кубрик] – до днес е сред любимите ми. Това е много странен филм, но въпреки това е монументален.
ПТА: Когато го гледах за първи път, ми се стори, че е много сериозен, после го гледах още няколко пъти и си помислих: „Ужасно смешно, дявол да го вземе!“ Същото си помислих и за „Догвил“: „По дяволите, това е комедия, пълно безумие!“ Това бяха доста странни отношения с филми, които абсолютно не можеш да разбереш отначало.
ЛФТ: Аз разговарях с Никол [Кидман], която е говорила с Кубрик, който не си харесвал „Бари Линдън“. Естествено. Той и казал, че се е получил прекалено дълъг.
BB: Той е смятал, че филмът му е много дълъг?
ЛФТ: Ами да, вижте – последната сцена, в която тя се подписва и това продължава– бих казал – половин час, не е ли така? Тя просто пише своето име. Така, че ако му се е сторило, че филмът е твърде дълъг, аз бих намерил няколко кадъра, които може да бъдат изрязани.
ПТА: Ди, ди-ди-ди-ди, ди-ди-ди, ди-ди-ди [тананика мелодията от „Бари Линдън“]. Срещали ли сте се с него някога? Питам, защото аз имах възможност да го срещна. Това беше, когато се запознах с Никол. Не ме харесваше никак, докато не разбра, че сам съм написал сценария за своя филм. И тогава някак даде да се разбере – добре, няма да те закачам. Тоест, ако беше режисьор, върви по дяволите, но щом си писател - тогава – ахаа-а.
ЛФТ: Още един филм, който ми е много скъп – това е „Ловецът на елени“.
ПТА: Кога сте го гледали? Веднага щом излезе ли?
ЛФТ: Гледал съм го десет пъти.
ПТА: Наистина ли? А какви още?
ЛФТ: Много стари италиански филми. Пазолини, Антониони, естествено. Всичко зависи от това, кога започваш да осъзнаваш, какво е кино. Аз узрях примерно за новото германско кино - Вернер Херцог и Вим Вендерс, но бе вече твърде късно, за да се увлека по френската Нова вълна. Това е много интересен въпрос – кога си открит към киното – не мисля, че този период продължава дълго: може би 5 години или приблизително толкова.
BB: Вие имате ли си своя „Ловецът на елени“, Пол?
ПТА: Да, първият филм, за който се сещам, това е „Челюсти“.
ЛФТ: „Челюсти“! Аз не съм го гледал.
ПТА: Филмът „Челюсти“ бе за мен свръхважно нещо. Моят баща работеше в телевизията в Лос Анджелис, беше диктор и дружеше с всички техници, благодарение на което му се удаде да донесе у дома видеомагнетофон. Записа „Магьосникът от Оз“, „Монти Пайтън и свещеният Граал“, имаше и пиратско копие на „Челюсти“. Ето тези три филма гледах отново и отново в къщи. Видеомагнетофонът бе колкото цялата стая и касетите – с размери на автомобил, но аз се прибирах вечер и гледах „Челюсти“, „Монти Пайтън“ и „Магьосникът от Оз“. А после започнаха да се случват най-различни неща – гледах и „Порейки вълните“, както вече казах. Интересното е, че не исках да преписвам „Порейки вълните“, сякаш са ми позволили да не го правя. Като че ли са ми разрешили да бъда дотолкова честен.
ЛФТ: Мислите, че „Порейки вълните“ е толкова честен филм?
ПТА: Не говорете за това! Не искам да знам, не искам! Шшшт!

ЛФТ: Не, той бе създаден с добри намерения, но не бих го нарекъл честен. Но за мен това е много сложна история, защото всички тези теми – като Бейдън-Пауъл – бяха в моя дом забранени, всичко това се смяташе за лош тон.
ПТА: Какво бе забранено във вашия дом?
ЛФТ: Бейдън-Пауъл. Той именно решил, че след като войниците може да се дисциплинират, защото да не може да се прави същото и с децата? Затова и религията, и всички тия чудеса и т.н. – да пиша на тези теми – бе като глътка свобода за мен.
                                                             Превод от руски с малки съкращения от сайта Cinematheque.ru.

 



Коментари (1)


Коментари

Anonymous (непотвърден)
Friday, May 06, 2011

Прието -продължава снимките на Никол, като се дисциплинира детето и във времето се отгледа до зряла за втората роля ,с която да продължат още филми.


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание