Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

НИКОЛА АНАСТАСОВ


27.10.2012  Текст:  Красимир Кастелов

БГ ФОРУМ

   

На 20 октомври един от най-големите български комедийни актьори Никола Анастасов получи най-високото отличие на Министерството на културата - „Златен век" с огърлие за своя принос към българската култура. Това стана след спектакъла с негово участие „Лека форма на тежка депресия” по Станислав Стратиев. Церемонията по награждаването трябваше да се състои още на 22 април т.г., когато легендата на Сатиричния театър навърши 80 години, но заболяване на юбиляра стана причина за нейното отлагане.

Обичаният от милиони българи актьор има над 100 роли на сцената и на големия и малкия екран, сред които най-запомнящи са в спектаклите „Когато розите танцуват“, „Сако от велур“, „Римска баня“, „Суматоха“, филма „Тримата от запаса“, а също и в сериали, като „С пагоните на дявола“, „На всеки километър“ и др. Още се помни изпълнението му в ролята на верния оръженосец на Дон Кихот - Санчо Панса в популярния тв-мюзикъл от 1968 г. „Човекът от Ла Манча“. С неговия глас говори „Мечо Пух“ в култовата аудио драматизация от 80-те години.

Никола Анастасов е роден на 22 април 1932 г. в София. През 1955 г. завършва актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". След двегодишно пребиваване на сцените във Враца и Варна постъпва в Сатиричния театър в София, където скоро става един от най-известните български комици. Най-популярните му екранни превъплъщения са в класическия филм на Зако Хеския „Тримата от запаса“ и Димитраки в тв-постановката „Криворазбраната цивилизация“ (1974) по класическата пиеса на Добри Войников. През 1971 г. получава званието "Заслужил артист", а през 1980 г. - "Народен артист".
Наскоро в рамките на проведения във Варна 31-ви фестивал на българския игрален филм бе отбелязана 80-годишнината на Никола Анастасов с прожекция на „Тримата от запаса“. След нейния край, зрителите, които бяха изпълнили зала „Европа“ на фестивалния и конгресен център във Варна, устроиха бурни овации на актьора, седнал скромно в края на предпоследния ред.  А на следващия ден той бе любезен да даде това интервю специално за читателите на „ТВ Сага“:

- Г-н Анастасов, как възприехте прожекцията на „Тримата от запаса“ след повече от 40 години?
- Да си призная, бях изненадан от зрителския интерес към филма, защото e добре познат на нашата публика, поради честите му повторения по телевизията. Но явно продължава да е симпатичен на хората, може би защото говори за сериозна тема като войната с неподправено чувство за хумор. За това трябва да се отдаде дължимото най-вече на режисурата на Зако Хеския, който е намерил най-адекватния начин да го предаде чрез екрана.
С него се познаваме от много години, защото сме живели на една и съща улица в София, която навремето се казваше „Цар Фердинанд“, после „маршал Толбухин“, а сега булевард „Васил Левски“. Помня как със своята съпруга разхождаха в количка малката си дъщеричка, докато ние играехме футбол и той много внимаваше да не я ударим с топката.
След време ме покани за малка роля във филма си по Радичков „Горещо пладне“ с Григор Вачков. После по време на снимките на „Осмият“ преживях много вълнуващи моменти под неговата режисура. Прояви голямо разбиране към мен и моя страх от високото. Стараеше се да ме успокоява, но в същото време се опитваше да ме убеди да скоча от една скала на друга. Разстоянието помежду им бе едва половин метър, но ако погледнеш надолу бе много страшно. Аз му викам, извинявай, но когато жена ми ме кара да простирам пелените на детето, не мога да гледам надолу, макар че живеем на втория етаж. Моля ти се бе, Зако, не искам, умолявах го. А той настояваше, защото искаше всичко да изглежда истинско на екрана, да няма никакъв фалш.
Следващата ми роля под неговата режисура бе в „Тримата от запаса“ – филмът, който обикнах най-много, а вярвам, че и зрителите го харесаха.
- Кое обичате повече – да играете на сцената или да се снимате във филми?
- Играта в театъра ти дава възможността не само да предадеш емоцията директно на зрителите в залата, но и да почувстваш веднага ответната им реакция. Това, разбира се, го няма в киното. Там играеш в отделни откъси и нямаш никаква представа как ще бъдат монтирани впоследствие, как ще се съедини тази тъкан и дали ще се получи това, което си искал да изразиш чрез играта си. Това не винаги се удава на режисьора и тогава си потърпевш. Неведнъж съм се снимал в цели епизоди, които впоследствие са отпадали от готовия филм.
- Какво мислите за българските сериали, които напоследък се завърнаха на малкия екран?
- Това, разбира се, е радващо. Но си спомням с носталгия и за първите телевизионни поредици. Например, когато излъчваха „С пагоните на дявола“, в който съм се снимал, улиците опустяваха. Трудно ми е да кажа нещо конкретно за някой от сегашните сериали, защото още играя в театъра, а и често пътувам из страната, поради което нямам време да ги следя. Откъслечна представа все пак имам и мога да кажа, че някои ми харесват, а други по-малко – особено, когато им личи, че са снимани с комерсиална цел. Е, аз също съм участвал в лековати сериали, като „Мако, Дако и Цако“, например, който не е някакъв хит, но понеже беше комедия, хората му прощаваха слабостите.
- Не ви ли се струва, че днес не само че липсват добри комедии, но и изчезна онзи хумор, който беше запазена марка на комици като Вас, Парцалев, Калоянчев?
- Ние изживявахме искрено всичко, което играехме, без да се опитваме да разсмиваме на всяка цена. Искахме да правим смешки със смисъл, някъде на границата между сериозното и комичното. Днес май се забравя това и някои губят усета за мярка, въобразявайки си че са много смешни, дори ако само се блещят в разни вулгарни скечове.
- Вярно ли е, че сте наричан от колеги и приятели: „Кольо усмивката“?
- Да, защото действително много се усмихвам. Но при мен то става несъзнателно – такъв съм си по природа – вечно усмихнат. Съгласете се, че е по-приятно да видите един усмихващ се човек от някой, който е вечно сериозен и замислен?
- Това означава ли, че гледате с усмивка и на неприятните неща в живота?
- Да, старая се. И в трудни моменти се опитвам да надмогна лошото си настроение, опитвайки се да погледна положително на нещата.
- А смятате ли, че докрай сте използвали актьорския си потенциал в киното и театъра?
- Точно в това е проблемът при нас актьорите, които сме избираеми, така да се каже. Можем да покажем на какво сме способни, само ако ни пожелаят и бъдем поканени да играем дадена роля. А ако не – чакаме това да се случи някой ден. Така че, винаги имаме пропуснати шансове.
- Кога за пръв път се почувствахте уверен в себе си като актьор?
- Това не стана толкова лесно. Попадайки в Сатиричния театър се почувствах смазан от присъствието на огромни таланти, като Лео Конфорти, Колоянчев, Парцалев, които вече бяха утвърдени и много обичани комици. В тяхно присъствие имах чувството, че съм напълно изгубен и вместо да играя, аз просто ги гледах. Боян Дановски, който беше директор на Сатиричния по това време, ми каза, че не ставам за комедия и може би ще е по-добре да си намеря друг театър. Точно тогава Желчо Мандаджиев ме покани да играя в „Трудов фронт“ (днес малък театър зад канала) ролята на влюбен ученик в пиесата „Много любов“ на Климент Цачев, която много допадна на публиката. Още помня, че вестниците ме хвалеха като начинаещ актьор, който определено вдъхва надежди, макар че аз вече играех от пет години на сцена. Режисьорът Гриша Островски гледал пиесата и казал на Дановски, че няма да е зле да си ме запазят. И ме върнаха обратно в Сатиричния. Един ден, малко преди да си отиде от този свят, Боян Дановски ми призна, че е сбъркал като е казал, че не ставам за комедия.
- Нямате ли усещането обаче, че някоя друга страна от вашия талант не е използвана докрай?
- А, да, разбира се, макар че чрез ролята на Санчо Панса имах възможността да загатна за нея, разкривайки и трагични нюанси в едно чисто комедийно изпълнение. Винаги съм обичал да съчетавам тези две неща. Но помня как режисьорът Януш Вазов, който искаше да ме вземе в един филм, се остави да го разубедят с аргумента, че още щом се появя на екрана, публиката ще започне да се смее.
Все пак, онези неща, които не съм успял да направя в киното, може би ми се удадоха на сцената. На тези години, които съм сега, трябва да съм безкрайно благодарен на съдбата си, че съм се посветил на нещо, което винаги ме е окриляло. Няма по-голямо щастие от това да обичаш професията си.
- Но как съумяхте да запазите семейството си при тази пълна отдаденост на любимата работа?
- Дължа го на моята съпруга Мария Косева, която преустанови успешната си кариера на естрадна певица, за да може да отгледа двамата ни сина. Заложи на моето развитие и до днес като че ли се вълнува повече от мен самия за всяка от моите изяви, проявявайки разбиране за честите ми отсъствия от дома, свързани с тях. Например преди да дойда на това интервю ми се обади от София, за да разбере как е минала снощната прожекция на „Тримата от запаса“.
- Кои са хората, от които сте се учили на актьорско майсторство?
- Много са, като се почне от Константин Кисимов, когото съм ходил да гледам безброй пъти в „Дванадесета нощ“, любимия ми Апостол Карамитев, на когото съм благодарен и за ценните житейски съвети, които ми е давал, Лео Конфорти и още много други, трудно ми е да изброя всички. Харесвам българското – обичам български филми, български театър и български роли, защото ми се иска всичко, което играя, да мога да го открия вътре в себе си, в собствената си българска душевност или поне да съм го срещал у хора, които добре познавам. Не обичам да имитирам, а и не се и опитвам да наподобявам когото и да било на сцената или на екрана. Винаги съм се стремял да намеря вътре в себе си онова, което най-добре да пасне на драматургията на образа, който създавам.
- Какво мислите за състоянието на българското кино, гледайки филмите на този фестивал?
- Мисля, че пробуждането му през последните години е факт и това е видимо от засиленото медийно внимание към него. Но като че ли за нашите филми не се пише достатъчно проницателно. Според мен, то няма нужда от хвалебственост, а от отсяване на онова, което наистина си струва.
Източник: моето интервю с Никола Анастасов във в. "ТВ Сага" от 25.10.2012



Коментари (0)