Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

НЕЗАВИСИМОТО КИНО НАЙ-ПОСЛЕ ПРЕВЗЕ ХОЛИВУД


25.02.2015  Текст:  Красимир Кастелов

Бърдмен

   

87-те награди на Американската киноакадемия ще останат в историята с нещо много важно, според мен. А то е, че за пръв път по толкова категоричен начин бе отдадено дължимото на качественото независимо кино, а не на масовото с марка Холивуд.

Показателно е също, че филмите, удостоени с престижните отличия, макар и да са сравнително евтини продукции, реализирани извън системата на големите холивудски студиа, се представиха отлично в киномрежите на САЩ и света. Към 20 февруари големият победител „Бърдмен“, чийто производствен бюджет е $18 млн., бе успял да събере $76,7 млн. приходи, от които $37,9 млн. от прожекциите си на 976 американски екрана. Приходите от световното разпространение на „Гранд хотел Будапеща“ възлизат на $174 млн. при бюджет от $23 млн., постъпленията от заснетия само за $3,3 млн. „Камшичен удар“ са 17 млн., а тези на „Юношество“ – $45 млн. при бюджет от едва $4 млн.

Разбира се, зрителският интерес към независимото кино все още не може да съперничи на проявявания (предимно от тийнейджърите) към многомилионните продукции, които бълват големите холивудски студиа. И не са никак малко случаите в миналото, в които членовете на Американската киноакадемия отдаваха своите предпочитания на филми, направили им впечатление с касовите си резултати, пренебрегвайки шедьоври, които са били недооценени от широката аудитория.
Най-фрапиращ е случаят с наградения със „Златна палма“ в Кан „Шофьор на такси“, останал без нито един „Оскар“ на церемонията през 1977 година, когато отстъпи пред скромния в художествено отношение „Роки“, чиито приходи от разпространението му само в САЩ бяха $117 млн.  
За щастие, напоследък пазарните съображения при оценяването на най-добрите американски филми като че ли нямат същата тежест, която имаха преди. Защото ако беше така, то победителят в 87-ата церемония за връчване на наградите на Американската киноакадемия щеше да бъде произведеният за $58,8 млн. от Warner Bros. „Американски снайперист“, включил се в съревнованието с впечатляващия си боксофис от $430 млн. ($320,8 млн. само от разпространението в САЩ на 3885 екрана).

* * *

Треската, съпътстваща ежегодно шоуто по раздаване на наградите „Оскар”, не отмина и последното му издание. Подгрявана умело от рекламата, нашата необяснима мания да класираме всичко – дори и филмовите творби сякаш са състезателни коне – всъщност добре обслужва индустрията за развлечения, наречена Холивуд. Наивно е да очакваме, че е възможно едно жури, при това съставено от няколко хиляди членове, да оцени по достойнство кандидатите за статуетките. И особено като се има пред вид, че става въпрос, все пак, за призведения на изкуството, чийто най-меродавен съдник е времето.
Обърнем ли поглед назад към историята на тези награди, няма как да не забележим конюнктурните съображения, ръководили в немалко случаи „академиците” в техните опити да отсеят „зърното от плявата”. Защото едва ли може да се обясни с каквито и да било естетически съображения упорититото им прехласване по сълзливите теми още от „Отнесени от вихъра” (8 статуетки през 1940 г.), та чак до „Титаник” (11 статуетки през 1998).  Това пристрастие обаче едва ли е случайно – и в единия, и в другия случай става въпрос за кинопродукции, погълнали колосални суми и впечатлили преди всичко с огромния си зрителски успех!
А целият процес на номиниране и определяне на крайните победители в надпреварата за „Оскар“ е в немалка степен зависим от успеха на кандидатстващите за наградите филми, смятал починалият преди две години американски кинокритик Роджър Ибърт. Според него, провалилите се в разпространението продукции рядко биват номинирани и никога не побеждават. „Аз изгубих вяра в „Оскар“ в същата година, в която станах критик — в годината, когато не спечели „Бони и Клайд“, споделя той. Вероятно през следващата (1969) година неговото неверие се е увеличило още повече, след като с наградата за най-добър филм е удостоен мюзикълът „Оливър“, а шедьовърът на Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея“ дори не е номиниран в тази категория и в крайна сметка получава само една статуетка за специални визуални ефекти.
Но може би най-големият гаф се случва на спомената вече церемония през 1977-а, когато триумфира „Роки“, а са пренебрегнати не един, а три шедьовъра – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Телевизионна мрежа“ на Сидни Лъмет и „Цялото президентско войнство“ на Алън Пакула. На всичкото отгоре нито един от тези трима легендарни кинотворци не получава наградата за режисура, а е връчена на Джон Авилдсън - създателя на сълзливата спортна драма със Силвестър Сталоун.

Кои са били сред най-често ощетяваните 
при раздаването на наградите „Оскар“?

По правило това са независимите творци, създаващи филми извън системата на големите холивудски студиа или малцината, опитващи се да отстояват упорито статута си на пълноправни автори в нейните рамки.

Орсън Уелс е сред първите жертви

на порочната холивудска практика да се толерират конформистки настроените режисьори.
Гениалният създател на „Гражданинът Кейн” е имал сериозни конфликти с продуцентите за правата върху окончателния монтаж на своите творби. Макар и номиниран в четирите основни категории, през 1942 година неговият шедьовър е бил изместен от „Колко зелена бе моята долина”, който не е от най-силните филми на Джон Форд. А намирашият се в разцвета на силите си Орсън Уелс попада в графата „неприспособленец”, което проваля по-нататъшната му кариера в Америка. До края на дните си великият кинематографист така и не успява да събере нужните средства за пълноценната реализация на многобройните си идеи. Едва към края на живота му го удостояват с т.нар. почетен „Оскар” за цялостен принос в киното, което си е начин за измиване на гузните съвести.
Пилатовският трик с връчването на почетната награда в края на творческия път на гениалните кинотворци, е приложен също с Чарли Чаплин и Алфред Хичкок. Легендарният комик, например, поема статуетката едва през 1972 г., след като вече е престанал да снима. А през 1941-а и 1948-а не му отдават дължимото за „Великият диктатор” и „Мосю Верду”, а „Модерни времена” дори не е бил предложен за награда в нито една категория на церемонията през 1937 г.
Подобен е случаят и с Алфред Хичкок, когото в последно време кинокритиците от цял свят нареждат дори пред Орсън Уелс в класацията на най-великите кинорежисьори. Неговият филм „Шемет” излезе начело в класацията на "Sight and Sound" на най-добрите филми на всички времена. Но въпреки, че е бил номиниран пет пъти, Хичкок така и не получава приживе „Оскар“ за най-добър режисьор, а за филма си „Шемет“ дори не е предложен за награда в тази категория.
Друг пренебрегнат майстор е Микеланджело Антониони, чиито англоезични шедьоври „Фотоувеличение” (1966) и „Професия-репортер” (1975) също не са отличени от Американската филмова академия. Срамът отново е измит с дежурното за подобни случаи връчване на почетен „Оскар” за цялостно творчество през 1995 г.

Списъкът на недооценените е голям,

но най-фрапиращите случаи говорят или за некомпетентност на оценителите, или за умишлено пренебрежение от тяхна страна.
Не може да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с „Оскар” на творец от ранга на Стенли Кубрик, например. Независимо, че повечето от най-хубавите му филми били редовно номинирани в основните категории, тои не получава наградата за режисура нито за „Доктор Стрейнджлав”, нито за „2001: Космическа одисея”, нито за „Портокал с часовников механизъм”.  Затова не е чудно, че и Уелс, и Чаплин, и Кубрик забягват в Европа – далеч от задушаващата ги холивудска система на кинопроизводство.
Друг великан на американското кино, който също никога не е получавал „Оскар” е Джон Касавитис, който обаче избира да остане в САЩ, за да прави цял живот своите непризнати само от Холивуд шедьоври. Сравняват го с Роберто Роселини и Жан Реноар, защото и неговите филми се отличават с необикновеното съчетание на импровизация и документализъм. Първият му филм „Сенки”, който бил произведен с личните спестявания на Касавитис, предизвикал през 1960 г. истински фурор сред критиците и дори прочутият Йонас Мекас провъзгласил създателя му за носител на първия „Оскар” на ... независимото кино. Впоследствие Касавитис остава верен на принципите на работа в първата си творба, обогатявайки своя специфичен филмов език с нови находки в „Лица”, „Убийството на китайския букмейкър”, „Жена под влияние”, „Премиера” и др.

Олтман бе „признат” само няколко месеца преди да умре

Едва ли е случайно също така, че никога не е получавал „Оскар“ и Робърт Олтман, който винаги е бил сред най-принципните демитологизатори на американския начин на живот. „M.A.S.H”, „Нашвил”, „Три жени”, „Сватба” „Играчът”, „Кратки моменти” – истинско престъпление е да се затварят очите пред подобни шедьоври на киното! И ето, че на церемонията през 2006 г. и с него повтарят ритуала с измиването на ръцете, връчвайки му дежурния „почетен „Оскар”. Олтман умира няколко месеца по-късно на 80-годишна възраст.
Не е отличен с режисьорски „Оскар” и легендарният Серджо Леоне, чийто англоезичен шедьовър „Имало едно време в Америка” не е номиниран за „Оскар“ в нито една категория.
Списъкът може да бъде продължен с Линдзи Андерсън, чийто филм „Ако” печели „Златна палма” в Кан, но не и „Оскар”. Любопитно е, че повечето от пренебрегваните велики кинематографисти, са получавали подобаващо на огромния си талант признание на кинофестивала в Кан. Сред най-показателните примери е Ларс фон Триер, чийто филм „Танцьорка в мрака” печели „Златна палма” и Европейска филмова награда, но не и американската статуетка, за която впрочем се състезава само в категорията най-добра музика (Original Song). Без всякакво преувеличение може да се твърди, че това именно бе творбата на датския гений, на която най-много подхождаше да бъде отличена с „Оскар” за най-добър филм и режисура, още повече, че бе на английски език. Самият факт, че филм като този може да остане незабелязан отвъд океана, говори за прекалено конюнктурния характер на „оскар”-ите.

Отличените със "Златна палма" са сред най-редовно пренебрегваните от Американската киноакадемия

Едва ли е случайно, че за 40-те години, откакто главното отличие на фестивала в Кан се нарича „Златна палма“ има само три случая, в които носителят на това най-престижно международно отличие получава и наградата на Американската киноакадемия за най-добър филм. Това са: „Тенекиеният барабан“ на Фолкер Шльондорф, „Пеле завоевателят“ на Биле Аугуст и „Амур“ на Михаел Ханеке. Но още по-фрапиращо е това, че нито един от американските филми, които са печелили „Златна палма“ не е бил удостояван впоследствие с главния „Оскар“. А става въпрос за 11 изключителни творби, повечето от които оставили дълбока диря в историята на седмото изкуство - "Шофьор на такси", "Апокалипсис сега", "Ах, този джаз", "Безследно изчезнал", "Секс, лъжи и видео", "Диво сърце", "Бартън Финк", "Криминале", "Слон", "Фаренхайт 9/11" и "Дървото на живота".

Меркантилизъм зад бляскавото шоу

Само онези, които са успявали да останат незаслепени от блясъка на церемониите по раздаването на наградите „Оскар”, не са могли да не прозрат техния откровен меркантилизъм. Още при учредяването им преди 87 години те били замислени като мащабна маркетингова акция, целяща лустросването на холивудската продукция, за да й се придаде допълнителен търговски потенциал и желания обществен престиж. Защото развлекателната индустрия, която ги е произвела, винаги е държала да изстисква максималната печалба, но и признанието, че създаваното от нея е изкуство. И ако понякога в миналото се е случвало да бъдат поощрявани и оригинални творци, то съвсем не е случайно, а е било продиктувано от стратегически съображения за инфилтрирането им в холивудската система и бързото им превръщане в послушни кокошки, снасящи златни яйца за големите студиа. Например, масовата публика, която се прехласваше по отличените с „Оскар” преди време „Гладиатор” и „Трафик” едва ли знае, че и двата филма са дело на суперталантливи  режисьори (Ридли Скот и Стивън Содърбърг), изневерили на независимия дух на ранните си шедьоври.
Именно този независим дух, който е по-характерен за европейското кино, почти винаги е бил недолюбван от членовете на Американската академия за киноизкуство в нейната досегашна история. И едва напоследък сме свидетели на откритото му толериране и от тях. Така например през последните пет години те удостоиха на три пъти със своето главно отличие за най-добър филм на годината продукции ("Артистът", "12 години в робство" и "Бърдмен"), произведени извън системата на големите студиа на Холивуд. А с това признаха най-после отдавна известния факт, че стойностните филми на САЩ не са създавани от мейджърите (20th Century Fox, Universal Pictures, The Walt Disney, Warner Bros. и Sony Pictures) и киното, с което може да се гордее Америка, всъщност има много малко общо с фабриката за илюзии, наречена Холивуд.



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете ТУК и тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание