Публикацията ми „Най-очакваните филми през годината“, излязла още на 2 януари т.г., съдържаше списък от 12 заглавия, от които вече излязоха по екраните следните седем:
„ЗЕЛЕНИЯТ СТЪРШЕЛ” (The Green Hornet, САЩ) – режисьор Мишел Гондри; „АГЕНТИ НА СЪДБАТА” (The Adjustment Bureau, САЩ) – реж. Джордж Нолфи; „РЕЧТА НА КРАЛЯ” (The King's Speech, Великобритания и Австралия) – реж. Том Хупър; „НЕПРЕКЛОННИТЕ” (True Grit, САЩ) – реж. Итън и Джоел Коен; „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan, САЩ) – реж. Дарън Аронофски; „BIUTIFUL” (Мексико, САЩ) - реж. Алехандро Гонсалес Иняриту; „ДЪРВОТО НА ЖИВОТА” (The Tree of Life, САЩ) – реж. Терънс Малик.
Сега, след като вече ги гледах, за нито един от тези филми не бих говорил със суперлативи, но все пак бих поставил най-високо „Дървото на живота“, „Речта на краля“ и „Бютифул“.
От списъка с 12-те заглавия до края на годината се надявам да видя и останалите 5 филма:
„НЕСПОКОЙНИТЕ” (Restless) – реж. Гюс ван Сант. Световно известният гуру на американското независимо кино Гюс Ван Сант („Добрият Уил Хънтинг”, „Милк”, „Слон” и др.) пуска поредната си странна драма, разказваща за периодично боледуващата тийнейджърка Анабел Котън, която се влюбва в момче, обичащо да ходи на погребения. Двамата неведнъж срещат духа на японски пилот-камикадзе от Втората Световна Война. В главните роли ще видим Миа Васиковска („Алиса в страната на чудесата”) и Хенри Хопър – двайсетгодишният син на починалия миналата година Денис Хопър.
„КОЖАТА, В КОЯТО ЖИВЕЯ” (La piel que habito) – реж. Педро Алмодовар.
Големият испански майстор този път разказва история за отмъщението на пластичен хирург – създател на изкуствена човешка кожа, който преследва мъжа, изнасилил дъщеря му. Двайсет години след последната среща на Алмодовар с Антонио Бандерас в „Ела, завържи ме!”, двамата отново работят заедно.
„МОМИЧЕТО С ТАТУИРАНИЯ ДРАКОН” (The Girl with the Dragon Tattoo) – реж. Дейвид Финчър.
Режисьорът на „Социалната мрежа” предлага американската гледна точка към едноименния шведски бестселър на Стиг Ларсон, който вече бе екранизиран – при това много сполучливо от датчанина Нилс Арден Оплев. Затова и предизвикателството, поето от Финчър е още по-голямо. Главните роли изпълняват Даниeл Крейг, Руни Мара, Робин Райт и Кристофър Плъмър, Стелан Скарсгард и др. Световната премиера на този филм е насрочена за 21 декември.
"ДНЕВНИКЪТ НА РОМА” (The Rum Diary) – реж. Брус Робинсън.
Това е екранизация по едноименния автобиографичен роман на американския журналист и писател Хънтър С. Томпсън с Джони Деп в главната роля. Интересното е, че Деп участва и в култовия филм на Тери Гилиам по друга известна книга на Хънтър Томпсън - „Страх и Омраза в Лас Вегас”. Филмът е продуциран от известният актьор Ник Нолти.
„БОБЪРЪТ” (The Beaver) – реж. Джоди Фостър.
Това е филмът, очакван с нетърпение най-малкото по две причини. Първо, защото е петият режисьорски филм на Джоди Фостър - цели 11 години след последния път, в който застава зад камерата. И второ, защото ще имаме възможност да видим отново Мел Гибсън в главна драматична роля – цели 8 години след „Знаци”. Този път той се превъплъщава в страдащ от депресия бивш началник в успешна фирма за играчки, който се е превърнал в бледа сянка на това, което е бил в миналото.
Към тези 5 заглавия бих добавил и следните 10 филма, които много бих искал да видя до края на годината, ако не на големия екран, то на компютъра, благодарение на Интернет.
1. "МЕЛАНХОЛИЯ" (Melancholia) – реж. Ларс фон Триер. Въпреки изгонването на режисьора от последния кинофестивал в Кан, заради неблагоразумното му изказване за нацизма, неговият филм остана в конкурса и според проф. Вера Найденова, която бе в Кан, е бил сред най-силните филми. Самият Триер го определя като „весела приказка за края на света”. Според Вера Найденова, по хипнотична сила той надвишава всичко, направено от него досега. Опредметява на екрана самото болезнено психо-състояние меланхолия. („Меланхолия” е името и на планетата, която застрашава Земята с апокалипсис). Но сатирата към земното ни битие е напълно рационална. Основната изпълнителка Кирстен Дънст получи наградата за женска роля“, пише в „Култура“ Вера Найденова.
2. „ХАВЪР“ (Le Havre) – реж. Аки Каурисмаки. Този филм получи в Кан наградата на Международната филмова критика (FIPRECCI). Но го очаквам с нетърпение не по тази причина, а защото просто всеки нов филм на големия финландски майстор на киното е предизвикателство, което си заслужава. Според всеобщото мнение на пишещите за Кан, именно „Хавър“ е бил приет там най-безрезервно не само от критиците, но и от зрителите.
3. „HORS SATAN“ – реж. Бруно Дюмон.
Всеки нов филм на този режисьор, който може да бъде наречен френският философ в киното, дава повод за сериозни дискусии. Харесва ми неговото пристрастие към мистичното обяснение на света. Надявам се, че и този път не е изневерил на себе си.
4. „ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА” (Bir zamanlar Anadolu’da) – реж. Нури Билге Джейлан.
Поредният филм на турския Тарковски, който получи Гран При на 64-ия кинофестивал в Кан, поделена с братя Дарден („Момчето с велосипеда“). На пресконференцията след филма, според проф. Вера Найденова, попитали Джейлан дали в разобличаването на чиновничеството се е вдъхновявал от Кафка. На което той отговорил: „Единственият писател, под чието влияние се намирам, е Чехов”.
5. „ФАУСТ“ – реж. Александър Сокуров.
Поредният филм на един от най-значимите руски режисьори трябваше да бъде представен в Кан, но той не успя да го завърши в срок. Пишейки за „Фауст“, много от журналистите в Русия, припомнят, че това е бил сред проектите, за които Андрей Тарковски мечтае през целия си живот, но така и не успява да го осъществи. Затова е безкрайно интересно как се е справил Александър Сокуров? Неговата версия на „Фауст“ е снимана по цяла Европа: от Ватикана до Исландия, на английски и немски езици. В основата на сценария, написан от Юрий Арабов, е първата част от безсмъртната творба на Гьоте. Сокуров поставя новия си филм редом до предишните „Телец“, „Молох“ и „Слънце“, определяйки го като епилог на своите размишления върху природата на властта и безумието.
6. „ПОТОМЦИ“ (The Descendants) – реж. Александър Пейн.
Предишните два филма на този режисьор („За Шмид“ и „Отбивки“) са сред любимите ми. Затова с огромно нетърпение очаквам да видя неговото завръщане след цели 7 години. След Джак Никълсън и Пол Джамати, този път е поверил главната роля на Джордж Клуни. Той играе влиятелен мъж, който трябва да преосмисли миналото си и да се замисли за бъдещето, след като съпругата му претърпява злополука. Предстои му да се сближи и с двете си дъщери. Положението му допълнително се усложнява, когато му става ясно, че се налага да продаде и фамилните си земи.
7. „АРТИСТЪТ” (The Artist) – реж. Мишел Хазанавичус.
Този филм ми е интересен не само поради факта, че в него участва актьорът Жан Дюжарден, отличен в Кан с наградата за най-добро изпълнение на мъжка роля, но и защото е смел експеримент - ням, черно-бял, разкриващ изключително оригинално (ако се вярва на критиците, разбира се) драмата на актьор-звезда от 20-те години на ХХ век, който не успява да се преустрои към звуковото кино.
8. „ОПАСЕН МЕТОД“ (A Dangerous Method) – реж. Дейвид Кроненбърг.
Изключително любопитен филм, посветен на взаимоотношенията между Карл Юнг и Зигмунд Фройд, както и на възникването на психоанализата. Според предварителните оценки това е доста дискусионен и нееднозначен филм. Но всички знаем на какво е способен Кроненбърг, затова едва ли ще останем разочаровани.
9. „ТОРИНСКИЯТ КОН“ (The Turin Horse) – реж. Бела Тар.
Поредният емблематичен филм на режисьора, смятан за гуру на съвременното авторско кино, бе отличен със Специалната награда на журито – „Сребърна мечка“ на последния кинофестивал в Берлин. Той получи още и приза на Международната федерация на филмовата преса (ФИПРЕССИ).
Самият Тар определя филма си като „последен“, каквото и да означава това. За изходна точка на тази апокалиптична творба е послужила историята за полудяването на великия германски философ Фридрих Ницше. Тя се разиграва в Торино, където Ницше бил силно потресен от сцена, на която става неволен свидетел. Той вижда как един кочияш пребива до смърт болния си кон.
Филмът е черно-бял и продължава два часа и половина.
Не само Андрей Плахов, на чиито оценки определено вярвам, но и други критици са стъписани от мрачната визия на 55-годишния унгарски режисьор, която може да бъде тълкувана по всякакви начини. Но никой не оспорва, че е кинематографичен бисер, който е задължителен за гледане от всеки, който обича различното кино.
10. „РАЙ“ (Paradies) – реж. Улрих Зайдел.
Изминаха пет години от последния филм („Импорт-експорт“) на прочутия австрийски режисьор. Доста дълъг период, което обаче е естествено, за хората, снимащи авторско кино. Според онова, което вече успях да прочета, новата творба на Зайдел отново демонстрира неговото майсторство да слива документалното и игралното кино и да наблюдава случващото се сякаш под микроскоп. Този път вниманието му се фокусира върху историите на три жени, техните любови и мечти за живот в... Рая.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
