РЕЦЕНЗИИ

• 
• Add new коментар

Годината отдавна приключи, а аз още не съм казал за най-добрия филм на 2010. Това определено е „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“ на тайландеца Апичатпонг Верасетакул, който спечели „Златна Палма“, за мое учудване.
Филмът поддържа настроението на предишния филм на режисьора „Синдроми и век”, сякаш целият процес изобщо не е спирал, сякаш гледаме нещата от различна камера.
Доколкото има история, тя се отнася до Чичо Бунми, който крее тихо от бъбречна недостатъчност, живеейки в къщата си в дълбоката тайландска провинция. На гости му идва сестрата на жена му и нейна роднина, но докато вечерят, те биват посетени от истинските гости – мъртвата му жена и синът му, който е станал горски дух и е променил човешката си форма. Самият филм започва да медитира върху усещането, което бива породено от чистата природа и мистиката, свързваща човека с миналото и с бъдещето – върху силите, които от хиляди години съжителстват в един приказен и хармоничен свят.
Апичатпонг се връща стотици години назад и ни разказва историята на тайландска принцеса, която моли речното божество да я направи красива. После преминава в бъдещето и в стил La Jetee - само чрез снимки - той показва как горският дух е вързан, а войниците на бъдещето хващат и унищожават всеки „спомен” от миналото – само чрез два, три кадъра създава убедителна дистопия.
Бунми в крайна сметка тръгва на едно последно пътешествие, дълбоко в джунглата, придружаван от духа на мъртвата си съпруга и своя син. Той умира в покой, сред разкоша и спиритуалното богатство на природата.
В следващия кадър, виждаме как във вече цивилизования свят отслужват погребална церемония за него, която е бездушна и е пълен антипод на величието, в което героят издъхна.
Краят на филма ни пренася в настоящето и също като края на „Сидроми и век” по-скоро предупреждава за сериозния духовен застой, в който се намираме. Трябва да се види и усети, защото не може да се преразкаже.