Фауст

• 
• Add new коментар

Както винаги Стефан Китанов и вярната му дружина направиха от София Филм Фест истински празник! Извън многобройните конкурси, в програмата бяха включени филмите, оформящи физиономията на световното кино през 2011 г. Не успях да видя по-голямата част от програмата (практически нищо от конкурса), поради което моето мнение ще бъде абсолютно субективно. По тази причина ще изброя само филмите, които според мен, добавят нови, непознати нюанси в езика на киното.

Моят абсолютен фаворит е „ФАУСТ” на Александър Сокуров. Признавам си, че освен моя приятел Влади Киров, който е завършил немска филология, аз не познавам човек, който да харесва фамозната Гьотева пиеса. Затова бях двойно по-изненадан, че Сокуров в последния си филм е изоставил маниакалната си претенциозност, и е създал мощен филм, в който историята на доктор Фауст звучи абсолютно новаторски. Той преобръща драматургичната структура и пласира подписването на договора с Мефистофел десет минути преди финала. И така целият филм се гледа на един дъх.
Но за това има още една причина, която е в заменянето на стерилната атмосфера на пиесата с пълната с детайли атмосфера на романа на Гьоте „Вилхелм Майстер“ и така постига тази убедителност в изображението. Мисля, че никой не е търсил връзката между двете произведения на гениалния немец в трактовката на Сокуров.
Александър Сокуров създава ярък филм – спектакъл, в който специално внимание заслужава работата на художниците и на оператора Брюно Делбонел, когото помним от „Невероятната съдба на Амели Пулен”. В трите основни роли Сокуров използва актьори, снимали се до този момент практически само за телевизията. И тримата заслужават да бъдат запомнени, без значение дали ще ги видим някога в друг филм – Йоханес Цайлер като Фауст, Антон Адасински като Мефистофел (той е режисьор, напуснал Русия преди години и живее в Германия) и Изолда Дюшаук като Маргарита. За тези, които не са видели филма, остава надеждата той да дойде по друг повод отново в София.

„ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В АНАДОЛА” на Нури Билге Джейлан ме спечели с минимализма на изразните си средства. Висш пилотаж е да задържиш вниманието на зрителя близо три часа, търсейки труп из сокаците на Анадола. Филмът е толкова далеч напред в боравенето със звука и изображението, че би трябвало да бъде изучаван в киноуниверситетите. Най-добрият филм на Джейлан.

„АРИРАН” (Arirang) на Ким Ки Дук. Кореецът прави радикална равносметка на живота си, в която искреното разкаяние, пиянските изцепки и доза ексхибиционизъм са замесени в гърмяща (в истинския смисъл на думата) смес. Поздравления за смелостта. Започнах да търся в Интернет негови филми, които съм пропуснал. Попаднах на „Дивите животни” – филм от края на 90 – те.

„ТРЯБВА ДА ГОВОРИМ ЗА КЕВИН” – Някои може би си спомнят предишните филми на Лин Рамзи – „Ловецът на плъхове” и „ Морверн Калар”. Но това, което тя постига в последния си филм надмина и най-смелите очаквания. Още не мога да простя на Американската академия, че Тилда Суинтън не беше отбелязана за тази роля. Крехка и болезнено открита, нейната героиня е готова да поеме върху плещите си цялата човешка вина, натрупала се на нещастната ни земя, за да спаси душата на единствения близък човек, който й е останал.

„АЛПИ” на Йоргос Лантимос. Преди две години този грък дойде сякаш от нищото и побърка света с филма си „Кучешки зъби”. В „Алпи” той продължава да развива радикалното си кино. Какво ли ни чака от тук нататък?

НОВОТО РУМЪНСКО КИНО
Практически повечето румънски филми са ни познати, но събрани в една програма, те изглеждат завладяващо убедителни. Трудно може да се говори само за един филм – за „Смъртта на г-н Лазареску” или за „Калифорния дриймин”. Всички тези филми имат едно основно качество и то е необикновено силната драматургия. Толкова силна, че позволява епизодите да се снимат в един статичен кадър, без допълнително осветление, и въпреки това, да следиш със затаен дъх какво ще се случи нататък, защото това е основният въпрос при всяко гледане на филм. Но румънците знаят едно важно нещо – трябва да се говори за неща, които вълнуват хората и второ, звукът трябва да бъде перфектен. Защото мнозина ще издържат лошо изображение, но всички ще си тръгнат от прожекцията, ако звукът е лош. И ако трябва да отделя един от по-новите филми, това е „ЛЮБОВНИКЪТ” – в него дори и изображението е о.к.

Разбира се, не мога да не спомена и бижутата на Феста „ТОРИНСКИЯТ КОН” и „РАЗДЯЛАТА”, но тях сме ги претакали достатъчно.

И за да отбележим и българското участие – СТЕФАН ВЪРДОБРЕВ в „МИГРАЦИЯТА НА ПАЛАМУДА”. Различен, страхотно израснал. Абсолютно европейско ниво.

Мислех да сложа и „МОМЧЕТО С ВЕЛОСИПЕДА” на братята Дарден, но в последния момент се отказах. Играта на хлапето е прекрасна, но филми с добре играещи деца в киното винаги е имало. Пък и в Кан достатъчно си ги хвалят братята.
А тези, които не виждат в моята класация „Огнярът” и „Хавър” , нека не ми се сърдят. Въпреки почти магическото присъствие на Михаил Скрябин, филмът по – скоро потвърждава кризата в творчеството на Алексей Балабанов, отчетливо забелязваща се в „Товар 200” и „Морфин”. А Аки Каурисмаки ми стана интересен с „Човекът без минало”, но май с това ще го запомня.