Отчуждение

• 
• Add new коментар

На 6 септември във Варна завърши Двадесетият международен кинофестивал „Любовта е лудост“. Този път самите му организатори се бяха постарали да прекъснат хегемонията на иранското кино, триумфирало в последните три фестивални издания, не допускайки филм на тази държава в състезателната програма, съставена от следните 12 заглавия (вижте ги тук).

Голямата награда „Златна Афродита“ спечели романтичната комедия от Русия „2 ДНИ“ (реж. Авдотя Смирнова). Международното жури с председател - проф. Станислав Семерджиев, изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища и председател на Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радиосценаристи, и членове - Ахмет Бояджиолу от Турция (режисьор, продуцент и организатор на кинофестивали), Лазар Майноловски от Македония (продуцент и дистрибутор на филми), Владимир Есинов от Русия (продуцент) и Масуд Джозани от Иран (режисьор и продуцент) обяви, че награждава филма за наличието в него на висше професионално майсторство във всички компоненти на киноизкуството (драматургия, режисура, изображение, звук, монтаж и актьорско изпълнение) и за неоспоримо постигане на рядко срещаното чудо на катарзиса.

Тази година международното жури си позволи да промени регламента, присъждайки не една, а три специални награди:
Специална награда за режисура – на МИТЯ ОКОРН за филма „ПИСМА ДО ДЯДО КОЛЕДА“ (Полша) за умелото преплитане на многобройни и сложни човешки съдби в органична трагикомична цялост;

Специална награда за сценарий – на МАЛГОЖАТА ШУМОВСКА И ТИНЕ БИРКЕЛ за филма „ТЕ“ (Elles) (Франция, Полша, Германия) – за смелостта да противостои на стереотипни обществени оценки и за нюансираното пътуване на героинята до мига на просветлението;

Специална награда на българския филм „СЛЪНЧЕВО“ (реж. Илия Костов) –
за оригиналния визуален образ на идеята за национално обединение, чрез преоткриване на вярата и вярата и духовността.

Наградата за най-добра актриса спечели НИНА ХОС – изпълнителката на главната роля в германския филм „БАРБАРА“ (реж. Кристиан Пецолд) – за пестеливото и прецизно изграждане на процеса на личностно израстване до многопластовата представа на любовта.

Наградата за най-добър актьор бе присъдена на ОСМАН СОНАНТ за изпълнението му в турския филм „В ПЛАМЪЦИ“ (реж. Мурат Сарачолу) – за ярко изпълнение на класическия романтичен персонаж, поставен в средата на сложни политически отношения и социални предразсъдъци.

Разбира се, когато става въпрос за произведения на изкуството, всяко класиране е нещо крайно относително. Филмите не са състезателни коне, че да се определя кой е излязъл победител в дадена надпревара. Всичко опира до критериите, ръководещи хората, избрани да решават този въпрос. Според мен, международното жури тази година се опита да се съобрази повече с масовия зрителски вкус, отличавайки филми, определено харесващи се на широката публика.
Това важи не само за спечелилия „Златна Афродита“ руски филм („2 дни“) и за отличения със специалната награда за режисура полски филм („Писма до Дядо Коледа“), но и за наградата за най-добър актьор. Несъмнено изпълнението на Осман Сонант в забавната турска мелодрама „В пламъци“ допадна много на повечето зрители, изпълнили зала 1 на фестивалния и конгресен център във Варна, но то не може да се сравнява с гениалното превъплъщение на Ейдриън Броуди в разтърсващата американска драма „Отчуждение“ (Detachment), която по мое мнение заслужаваше да получи и Специалната награда за режисура.
Самият факт, че това отличие бе присъдено на полския режисьор Митя Окорн за умело заснетия, но лековат и захаросан полски филм „Писма до Дядо Коледа“ издава намерението на международното жури да открои качественото, но развлекателно кино, поставящо си за цел да достави удоволствие на неизкушените от киноизкуството зрители. Впрочем по време на пресконференцията след обявяване на наградите, иранецът Масуд Джозани се опита да оправдае тази нагласа на журито с мотото на фестивала („Любовта е лудост“), налагащо определен ракурс на възприемане (и оценяване!) на конкурсните заглавия.
В резултат на което биват загърбвани по-сложните, а понякога и депресиращи филми, в които любовта не е разглеждана като условие за някакво земно щастие, а като нравствен дълг на всеки извисен в духовно отношение човек. Според известния германски философ Артур Шопенхауер, хората често стават жертва на убеждението, че са родени за щастие. Когато мнозинството започне да действа, ръководейки се от подобна егоистична максима, животът се превръща в безжалостна надпревара, в която „адът са другите“ (Ж. П. Сартър), доколкото са възприемани като конкуренти в боричкането за постигане на мечтаното лично щастие. И вместо до любов - се стига до тотално отчуждение между всички. Именно това безнадеждно състояние на съвременното общество се опитва да осмисли във филма си „ОТЧУЖДЕНИЕ“ режисьорът Тони Кей (Tony Kaye), прославил се преди 14 години с „Американска история X“ (American History X). 

В „Отчуждение“ той отново успява да покаже живота такъв, какъвто е, отказвайки се решително от розовите очила и наивните надежди за бъдещето. Неговият филм е не просто превъзходна училищна драма, а проникновен философски размисъл върху някои от най-наболелите проблеми на съвременното американско общество.
Първият от тях е непреодолимата пропаст между учители и ученици в масовите държавни училища. От едната страна са оскотелите от деградиращото въздействие на улицата и масмедиите тинейджъри, а от другата - техните напълно отчаяни преподаватели, които не вярват, че е възможно да им внушат дори една правилна мисъл, а още по-малко пък да им посочат що-годе верен път на развитие. Все пак има и изключения сред по-младите учители, хранещи илюзията, че това все още е възможно! Филмът не спестява и неблаговидната роля на държавното бюрократично управление в тази ситуация.
Вторият проблем е свързан с взаимоотношението (или липсата на такова) между родители и деца, което е първопричината за жестоки тинейджърски драми, нерядко завършващи със самоубийства, както се случва с една от младите героини във филма.
Но във фокуса на вниманието, разбира се, е Ейдриън Броуди, изпълняващ ролята на умен и чувствителен човек, работещ като заместващ учител в различни училища. Благодарение на изключителното актьорско изпълнение на Броуди до нас достига покъртителната истина за разрушения живот на неговия герой под въздействие на мъчителните спомени за трудното детство, болезнените реалии на учителското му битие и пълната вътрешна опустошеност, породена от стремежа му да избягва по-трайни емоционални обвързвания през кратките периоди, в които работи някъде. Но преживяното през трите седмици на последното му назначение го подтикват не само към осъзнаване на пагубната същност на отчуждеността от другите, но и към реални стъпки за нейното преодоляване.
Сред най-запомнящите се неща в този невероятен филм, освен преливащия от печал и доброта поглед на Ейдриън Броуди, са и големите, прекрасни очи на малолетната бездомна проститутка (актр. Сами Гейл), искрящи въпреки всичко от светлината на недоубитата надежда за по-добър живот.
Филмът „Отчуждение“ все пак не остана без отличие. Той получи наградата на българската кинокритика.

Другият филм, който по мое мнение, се открояваше с безспорните си художествени достойнства, бе германският „БАРБАРА“, на Кристиан Пецолд – един от най-известните представители на т.нар. Берлинска школа в съвременното кино, спечелил на миналогодишното Берлинале именно с „Барбара“ наградата за режисура. Неговият филм, според мен, не отстъпва в нищо на отличения с „Оскар“ световноизвестен германски хит „Животът на другите“ (реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк), който също разкрива една от многото житейски драми по време на тоталитарното комунистическо управление над Източна Германия.
Според мен, „Барбара“ със своите лаконични, но запомнящи се диалози, недоизказани фрази и многозначителни погледи, представени на фона на почти физически осезаема тревожна атмосфера, пронизвана през цялото време от почти трилърно напрежение,  дори превъзхожда „Животът на другите“ по силата на внушението си за античовешката същност на живота в бившата ГДР.

Благодарение и на безукорната игра на Нина Хос (заслужено отличена с наградата за най-добра актриса) в ролята на лекарка от Източен Берлин, изселена в провинцията, заради желанието й да отиде да живее при своя годеник в Западна Германия, този филм успява да отговори по много вълнуващ и убедителен начин на въпроса: какво, все пак, е накарало мнозина от най-интелигентните и почтени източногерманци да не се възползват от предоставилите им се възможности за бягство на Запад.
С безспорното си режисьорско майсторство, проявено в подчертания визуален стил на повествованието и особено в неговия метафоричен финал, Кристиан Пецолд, по мое мнение, разкрива блестящо идеята, че истинската любов не само че няма нищо общо с преследването на личното щастие, но е и винаги дълбоко самопожертвователна.
Сходен по своето послание беше и българският филм „Зад кадър“, излъчен тези дни по Нова телевизия. Само че, въпреки режисьорското умение, демонстрирано от Светослав Овчаров, той не издържа въобще на сравнението с превъзходната творба на Кристиан Пецолд.

В тази връзка ми се иска да поговорим и за представения извън конкурса сръбски филм „КЛИП“, заснет по собствен сценарий от 28-годишната режисьорка Майя Милош. Този пределно натуралистичен и силно смущаващ портрет на младото поколение в съседна Сърбия бе удостоен с наградата „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за органичното вплитане на новата аудиовизия, реализирана чрез GSM апаратите и за нейната роля при хроникиране на наситеното с насилие и секс бездуховно всекидневие на младото поколение. Едва ли е случайно, че „Клип“ се нареди неотдавна и сред победителите на 41-ия Ротердамски международен кинофестивал, който, както е известно, е фокусиран върху съвременното експериментално и независимо кино.
„Енергичен, искрен, честен, откровен и разрушаващ всички норми филм, в който съвременните средства се използват за да се представи шокиращата картина за света, съществуваща в главите на поколението, описващо своя живот с камерите на своите мобилни телефони. „Клип“ предизвиква много въпроси и не дава никакви отговори“, — гласеше присъдата на международното жури в Ротердам, оглавявано от израелския режисьор Самуел Маоз, спечелил "Златен лъв" във Венеция с "Ливан". А според Андрей Плахов, основните причини за медийния шум около сръбския филм са няколко: красотата на Исидора Симийонович - младата изпълнителка на главната роля, радикалните порносцени, включени в сюжета на тинейджърската драма и уверената режисура на дебютантката в игралното кино Майя Милош. Все пак известният руски кинокритик е убеден, че това е смислено, енергично и живо кино, опитващо се да фиксира противоречията в днешната реалност, в която всемогъщият Facebook не е в състояние да се справи с неукрепналата душевност на подрастващите. Повече подробности за "Клип" може да намерите във в. „Комерсантъ“. Любопитно е, че неотдавна руското министерство на културата отказа да разреши неговото разпространение в Русия, аргументирайки забраната си, от една страна с изобилието на порнографски сцени във филма, а от друга - с това, че много от собствениците на киносалони рядко спазват възрастовите ограничения при показа на подобни ленти.
Като реакция на това спорно решение, възприето като опит за затягане на цензурата в Русия, организаторите на предстоящия от 22 до 29 септември XXII кинофестивал „Послания към човека“ в Санкт-Петербург решиха да включат младата сръбска режисьорка Майя Милош в състава на международното жури, оглавявано от прочутия австрийски документалист Михаел Главогер.
Според мен, филмът „Клип“ заслужава напълно сериозно отношение, защото успява да разкрие със средствата на новата естетика, родена от модерните и достъпни за всеки комуникационни технологии, тоталното изпразване на любовните взаимоотношения от тяхната духовна същност и свеждането им до чисто физиологични актове. Заслужава отбелязване и фактът, че този провокационен филм внушава убедително тъжната истина, че много от представителите на младото поколение нямат ясна представа за своите действителни желания, а най-често копират образците, наложени им от порнофилмите и масмедиите. Обаче едва ли е нужно да уточнявам, че за тях преследването на личното щастие с цената на всичко, е норма, не подлежаща на дискутиране. 

Умишлено оставих за най-накрая краткия си коментар за българското представяне на XX фестивал „Любовта е лудост“. Причината е, че то ме разочарова напълно.
Все пак „АЗ СЪМ ТИ“ на Петър Попзлатев, представен извън конкурса още в деня на откриването, се отличава с несъмнени качества по отношение на режисурата, актьорската игра (Жанет Спасова, Ирмена Чичикова, Деян Донков, Михаил Билалов и др.) и най-вече на операторската работа (Емил Христов). Но за мое голямо съжаление неговият финал прозвучава прекалено театрално и дори мелодраматично. Да не говорим, че предизвиква твърде много въпросителни относно моралната същност на посланието, което носи.
Истинско недоумение породи у мен удостояването на новия български филм „СЛЪНЧЕВО“ (реж. Илия Костов) с една от трите специални награди на журито - за оригиналния визуален образ на идеята за национално обединение, чрез преоткриване на вярата и вярата и духовността. Смея да твърдя, че това определено бе най-слабото сред 12-те конкурсни заглавия. За мен си остава напълно необясним стремежът на много от нашите режисьори да вкарат в един кюп всички действителни (и мними) проблеми на обществото. Илия Костов също е платил данък на тази мода, но при това с претенцията да подскаже по-скоро натрапчиво, отколкото оригинално, че тяхното решение е възможно само, ако се обединим под крилото на вярата на предците си. Стогодишната църква, изплувала от дъното на голям язовир, е мястото, където отец Златан (Досьо Досев) се опитва да организира събор на пръсналите се по света наследници на хората, обитавали преди много време несъществуващото днес село.
Филмът е структуриран в четири части, всяка от които се опитва да разкаже важни епизоди от живота на: арогантен хирург-политик (Роберт Янакиев); пастор-оперетен актьор (Богомил Спиров); журналистка, изпратена да пише за военния ни контингент в Афганистан (Лилия Маравиля) и италиански студент от български произход (Велизар Величков - Визо). Но нито една от тези напълно измислени истории, не успява да те накара да повярваш на видяното. А още по-малко пък те води към мисълта, че всеки от четирите персонажа има въпиюща необходимост от преоткриване на вярата и духовността на предците ни.

По моето лично мнение, руският филм „2 ДНИ“, спечелил Голямата награда „Златна Афродита“, е далеч под равнището на миналогодишния победител – иранската драма „ЗА ЕЛИ“ на режисьора Асгар Фархади, отличен с „Оскар“ за най-новата си творба „Раздяла“.
Това е непретенциозна романтична комедия, заснета по холивудски образец, която все пак се опитва да избяга от захаросаните щампи на това кино и да постави някои сериозни проблеми покрай откровеното си намерение да забавлява и умилява непретенциозните зрители (и най-вече женската половина сред тях). Многобройните поклоннички на романтични комедии няма как да не останат доволни от филм като „Два дни“. Защото толкова забавни, стилистично издържани и умни филми за любовта напоследък се срещат все по-рядко в руското кино. Те са продължители на една плодотворна традиция в киноизкуството на бившия Съветски съюз, свързана най-вече с името на Елдар Рязанов, създател на някои от най-хубавите мелодрами в онези години („Служебен роман“, „Гара за двама“ и др.).
Сценарият на „2 дни“, написан от самата режисьорка Авдотя Смирнова в съавторство с Ирина Пармас, успява да задържи вниманието с неочаквани обрати в действието и с искрящи от остроумие диалози. Много от случващото се обаче едва ли е възможно в реалния живот, макар че в условния по дефиниция свят на романтичната комедия, се възприема относително достоверно. Приятно изненадва очарователният финал, който хем е хепиенд, хем не е. Но, според мен, намерението на създателите на „2 дни“ да натоварят този чисто жанров филм и с провокации към размисъл върху някои сериозни обществени проблеми, едва ли ще бъде разбрано от зрителите. Романтичните комедии по американски образец, дори и когато не са съшити с бели конци, все пак се възприемат като съвременни приказки за любов, а не като многозначителни притчи. Затова и внушението за принципната невъзможност за разбирателство между хората на делото и хората на духа (прагматиците и романтиците) просто увисва във въздуха. Сещам се обаче колко блестящо бе успял да разкрие този конфликт  Никита Михалков в ранния си шедьовър „Няколко дни от живота на Обломов“.
„2 дни“ звучи убедително, само ако се възприема на нивото на историята за забавните отношения между две съвсем различни личности, но е напълно невъзможно да бъде разглеждан като реалистично описание на определено състояние на съвременното руско общество. Затова и поражда двойствено впечатление у всекиго, който очаква от киното нещо повече от развлечение. Да не говорим, че е много далеч от рядко срещаното чудо на катарзиса, което успяват да постигнат твърде малко съвременни филми.