ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

С масовото нахлуване на телевизията в домовете на хората през 40-те и особено през 50-те години на миналия век датират и особените й отношения с киното, които са поставени на ръба на взаимната изгода и съперничеството. В началото се е мислело, че уютът на дома ще е естествената заплаха за посещенията в киносалоните. В резултат на това, както е известно започват да произвеждат десетки мащабни суперпродукции. Тяхната цел не е толкова наблягане на високи художествени критерии, смислена драматургия и развитие на ярки персонажи, а зрелище. А максималната емоция от това зрелище може да бъде усетена единствено в тъмната зала – дори и сега, въпреки все по достъпните огромни телевизионни приемници и озвучителни системи.
Разбира се – впоследствие се оказва, че нито една медия не губи от съществуването на другата. Нещо повече – телевизията е най-естественото и успешно средство за промотиране на продуктите на киноиндустрията. Не само това – след няколкомесечно извъртане в салоните животът на филмите продължава с продажбата му на диск, последвана от периодичен показ на малкия екран години напред. Това е и начин за компаниите да запълнят програмата си и разбира се – да печелят от реклами. Всички са доволни.
Така бързо се стига до извода, че тази странна кутия във всеки хол поради лесното си възприемане е удобно средство за възпитание, изграждане на добър вкус, информиране… и т.н. Все хубави неща, които в името на властта и парите бързо са заменени от жестока манипулация в полза на неколцина. Жертвата е самозабравилият се зрител, който от човек се превръща в статистическа единица от рейтингово изследване. Единственият възможен избор пред който е изправен е да смени канала, където всъщност го очаква същото.
Това се превръща в обект на изследване от страна на литературата и впоследствие на киното. Появяват се филмите „451 градуса по Фаренхайт”, „Смърт на живо”, „Телевизионна мрежа”.
В последните 10 години, на прага на новия век гледахме и „Телевизионно състезание”, „Луд град”, „Магнолия”, „Кабелджията”, „Човек на луната”…

                     „ШОУТО НА ТРУМАН“ (1998)

Звездата от последните два изброени филма участва и в „Шоуто на Труман” на режисьора Питър Уиър и сценариста Андрю Никъл - едно от заглавията, върху които е фокусиран този анализ.
Сюжетът на този филм само преди няколко години изглеждаше твърде далечен и абсурден. Навлизането на „Биг брадър” и останалите реалити формати направиха така, че за нас днес минава за нормално да наблюдаваме от вкъщи интимния, личен свят на човек, когото не познаваме. Разликата е, че Труман Бърбанк не подозира за това и то се случва с него през целия му живот и не е подписвал договор за съгласие. Но когато представата е вече извратена, непознаващото насита воайорско око лесно ще приеме и ситуацията от филма. Още повече, че в сегашните предавания се организират някакви мисии, тайната за които само зрителят е „упълномощен” да знае, а и спокойно си щъкат из къщата напред-назад малки деца, вкарани вътре със съгласието на загрижените за егото си родители.
Но творбата е и нещо повече - сериозно изследване върху цената на свободата, консумативната псевдокултура и въпросът за новия поробител. Във филма виждаме живота на Труман по същия начин, по който бихме го видяли, ако шоуто беше истинско. Киното имитира телевизия. Гледните точки, плановете, драматичното приближаване с вариообектива – както беше в „Big brother”. Декорите като продукт от хоум-шопинг, общия пастелено-сининикъв тон, пресилено-сладникавата игра на актьорите в предаването са като взети от „Дързост и красота”. Очевидно, че хората решили да направят риалити шоута са черпили с шепи идеи от „Шоуто на Труман”. Други примери – изброявянето на дните от старта на първото предаване, обичайният седмичен лайв /интервюто във филма с Кристоф/ и въпросите на зрители, патетичния музикален фон...
Градът на действието Сийхейвън представлява един мини-свят в големия свят. Но въпреки наглед идеалната атмосфера в него, тя твърде много напомня на мястото, показано във филма по романа на Бредбъри „451 по Фаренхайт”. Атмосферата в него е като на място, което е под нечия диктатура. Твърде добра е и идеалистична, за да е истина. Там владетел е Кристоф във великолепното изпълнение на Ед Харис. Той е един невзрачен, комплексиран човек, който постепенно се превръща в гуру. Шоуто, което командва е като някакъв нов вид религия. Той държи в подчинение не само живота на невинния Бърбанк, страха на служителите си, но и вниманието на зрителите, които са умело манипулирани. Във всяка държава, в която хората са лесно манипулируеми, има по един Кристоф /на английски – Christ – Христа/. Името може и да е Слави, Къци или Нико, но човекът е един и същ. Най-силен изразител на тезата за Господ във филма е моментът накрая, когато героят на Ед Харис говори по високоговорител на открилия истината за себе си Труман. Но както винаги, и над Кристоф стои някой – това са алчните продуценти на шоуто. Виждаме отблизо зрителите, гледащи по цял ден. Те са най-различни, но всички са обсебени от живота на Труман. Тяхното съществуване представлява пълно подчинение на Кристоф и феновете му купуват като обезумели целия арсенал от мърчъндайзинг. Когато шоуто свършва, единствената им реакция може да бъде: „Да видим какво дават на другия канал”. Образите им са блестяща карикатура на съвременния теле-зрител.

             „12:08 ИЗТОЧНО ОТ БУКУРЕЩ” (2006)

Наред с темата за телевизионната манипулация, проблемът за свободата е разгледан и в румънския филм „12:08 източно от Букурещ” /2006 г., реж. Корнелиу Порумбою/. Той е част от т.нар румънска „нова вълна” в киното. Тя включва още „4 месеца, 3 седмици, 2 дни”, „Хартията ще бъде синя”, “California dreamin’”, „Смъртта на господин Лазареску”, „Най-щастливото момиче на света” и т.н. Техният бюджет е не по-голям от средното за български филм. Обединяващият ги фактор е, че са творби на млади автори-дебютанти, в които стиловите характеристики са т.нар. „доку реализъм” – дълги кадри /кадър-епизод/, с богат вътрешнокадров монтаж, наситени диалози, често импровизирани. Но в тях виждаме и нещо по-важно. Виждаме искрени, ангажирани произведения, които биха могли да са в основата на истиннски национален дебат – за връзката между минало, настояще и бъдеще. Прекрасни филми, без комплекси и страх от всякакви зависимости.
Действието в „12:08...” се развива в провинциалното градче Васлуи – там, където е отраснал и самият режисьор на филма Порумбою. Максимално подтиснатата цветова гама пресъздава най-силно усещането за застоя, който цари на това място. Но за разлика от изкуствения Сийхейвън, Васлуи е наистина изграден от тоталитаризма и 16 години по-късно там нищо не се е променило. Доста напомня на българския Белене от чудесния документален филм „Проблемът с комарите и други истории”. Както го определят там – „град, който чака”.
Условно филмът е разделен на две. В първата част се запознаваме с ежедневието на трите основни персонажа. Първият е вдовецът Пишкочи. Той с охота се съгласява отново да облече костюма на дядо Коледа за предстоящия празник и се ядосва от вечно развалящия се телевизор и децата от квартала, които го тормозят /но и той не им остава длъжен/, или пък ако объркат името му Емануил с Емил. Явява се като събирателен образ на типичния пенсионер – човек, който не очаква вече кой знае какво от живота, но е добродушен и със собствено разбиране за лично достойнство. Манеску е учител по история със силна склонност към алкохола. В резултат на това е задлъжнял към половината град, но в деня на заплатата си винаги чинно си разчиства сметките. И третият – Ждереску - е бил инженер, който неясно как се оказва собственик на местната телевизия, в която води ежедневното си токшоу. Всъщност той се явява като аналогичен персонаж на Кристоф от „Шоуто на Труман”. В него са въплътени типичните балкански характеристики за един шеф – страшилище за подчинените си /или поне в собствените очи/ и не се дава лесно пред непрестанните капризи на жена си и дъщеря си. Единствената, която се качва на главата му е доста по-младата любовница. Тя, разбира се, е и основната водеща в телевизията му.
Днес мисионерското чувство на Ждереску и „дългът му на журналист” го отвежда до темата за предаването – „Имаше ли революция в нашия град или не?”. И по-точно – на 18 декември 1989 година в малкия град Васлуи някой осмели ли се да протестира преди новината за падането на Чаушеску и избухването на революцията да обиколи страната? Всъщност оригиналното заглавие на филма е “A fost sau n-a fost?” – „Имаше или нямаше?” За Манеску участието в това предаване е шанс да се реабилитира като герой пред обществото, за което той не е нищо повече от един неспасяем пияница. За Пишкочи – просто начин да погали самочувствието си и да се покаже по телевизията.

Цялата втора част представлява самото предаване. Подобно на „Шоуто на Труман” и тук гледната точка на камерата е такава, каквато би била, ако то наистина съществуваше. Веднага става ясно, че тази телевизия е една най-обикновена кабеларка в която властват странни критерии за професионализъм. Всъщност кабеларките от този тип са добре познати и в България. Безчетните гафове, които виждаме да стават „в ефир”, съчетани с невъзмутимото поведение на двамата участници са кулминацията на добронамерената ирония с която Порумбою се отнася към собственото си провинциално общество. Всъщност, според неговите думи идеята за филма е дошла, след като е изгледал подобно шоу, останало дълго в съзнанието му. В развихрилия се дебат не минава и без „обаждания на зрители”, които набързо охлаждат ентусиазма на Манеску, изобличавайки го като лъжец и пияница. Един от тях е и задължителният бивш агент на румънските служби – Секуритате, превърнал се в местния „почтен бизнесмен”, а единственият, който се осмелява да защити клетия учител е китаец-емигрант...
Накрая единствено жена, която е минала през ада на загубата на дете, им припомня малките вечни неща, пред които нашите суетни спорове нямат никакво значение – „Господа, навън отново вали сняг”
Постепенно зрителят е потопен в този разгорещен дебат и пред нас се открива една друга перспектива. Оказва се, че чрез едно нищо и никакво предаване и на повърхноста на чувството си за хумор, авторът всъщност прави дисекция на цялото общество. То е пропито от безсмислени спорове, пропилени надежди, песимизъм, умора... Външните белези на Васлуи не лъжат. 16 години след революцията там наистина нищо не се е променило. Разбира се, не само в това градче е така... Това важи, както за цяла Румъния, така и за… България... уви. Когато тук липсва достатъчно смелост и креативност е хубаво, че се намира някой като Корнелиу Порумбою, който да отваря и нашите очи. Ето защо този прекрасен филм е и толкова важен...