МЛАДИЯТ РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ ВЪСТАВА СРЕЩУ СОЦИАЛНИЯ АУТИЗЪМ НА КИНОТО НИ 11.11.2012 Текст: Красимир Кастелов Златна роза
- Най-напред - поздравления за новия заслужен успех на режисьорското поприще! Впрочем, какво означават за теб фестивалните награди?
- Ще отговоря съвсем просто на този въпрос. Интереса ми към този тип кино се зароди покрай три филма, които силно ме впечатлиха и промениха цялостното ми разбиране за смисъла на изкуството. Първият е Ballast на Lance Hammer, вторият е Aurora на Кристи Пую, а третият е Old Joy на Kelly Reichardt. Преди да се запозная с тези филми и авторите им, имах много оскъдни впечатления от така наречения "реализъм" в киното, но още в момента, в който ги изгледах осъзнах, колко невеж съм бил и си дадох сметка, че пред мен се отваря един нов свят. За мен реализмът е най-важното нещо в киното. Суровият, мрачен и безкомпромисен реализъм, който отразява нещата едно към едно, без намеса, без излишни размишления и нравоучения. Няма нищо по-магическо от реалното. Най-простото нещо, винаги е най-сложно. Това е идеалът ми за добър сюжет и филм като цяло. - Прави ми впечатление, че немалко от дебютиращите в игралното кино режисьори се ориентират към все по-комерсиални теми и сюжети, загърбвайки в името на зрителския успех злободневните, съвременни проблеми. Как гледаш на тази тенденция към социален аутизъм в киноизкуството ни? - Социалният аутизъм в повечето съвременни български филми, според мен, до голяма степен е породен от апатията и безразличието, което е обхванало по-голяма част от българското общество. Социалната среда и начинът на живот в България поставя хората в ситуация на тотално пренебрегване на културните ни традиции и дадености. И точно тук е големият проблем - загърбвайки българското, ние се опитваме да копираме редица западни образци, които са измислени за съвсем друг пазар и друг тип публика и по никакъв начин не отразяват нашия бит и начин на мислене. Това е пагубно, според мен, защото така се лишаваме от възможността да създадем течение или вълна, да сътворим нещо значимо като творци, което да накара хората по света да погледнат към България и да я разпознаят не само защото си спомнят футболните ни успехи от 94-та. - Известни са различни кинематографични школи и отделни творци, поставящи си за цел да развиват социалното кино. Кои от тях са повлияли върху оформянето ти като режисьор и по какъв начин? - Още от малък съм свикнал да фокусирам вниманието си не толкова върху цели течения, а по-скоро върху конкретни автори. Според мен най-големите майстори в киното от сорта на Тарковски, Антониони и Бергман могат спокойно да бъдат раглеждани като отделни направления, школи, течения, сами за себе си...Но ако трябва да бъда по-конкретен, като се абстрахираме от класиците, има няколко имена в момента, които силно ме вълнуват и вдъхновяват. Това са - Carlos Reygadas, Kelly Reichardt, Lance Hammer, Ulrich Seidl, Giorgos Mavroidis, Andrey Zviagincev, Cristi Puiu, Michael Hanneke, Bella Tarr и Andrea Arnold. Мога да спомена и други, но това са първите и най-важни автори, които изникват в съзнанието ми и за които спокойно мога да кажа, че са възпитали вкуса ми към киното. В творчеството на всеки един от тях има някаква магия, нещо необяснимо, което не може да бъде разказано, просто трябва да се усети. - Фестивалният успех на „Източни пиеси“, „Подслон“ и „Аве“ се дължи в немалка степен на факта, че социалната насоченост в съвременното европейско кино се цени много високо. Но какво е твоето обяснение за пренебрежението на масовата публика към подобни филми? - Единственото донякъде логично обяснение, до което стигам мислейки по този въпрос е това, че като цяло умните и социално ангажирани хора са по-малко като бройка от не толкова задълбочените и гледащи по-опростено на живота такива. Това от своя страна предопределя пазарната перспектива, която очаква интелектуалните и авторски филми. Като това разпределение за жалост има най-негативен ефект в малките държави като България, защото тук значимите автори се броят на пръстите на едната ръка и това малцинствено положение, в което са поставени ги кара да се чувстват като аутсайдери и на моменти им пречи да разгърнат целия си потенциал. Трите филма - "Източни пиеси", "Подслон" и "Аве" определено са сред най-добрите съвременни български филми, но по никакъв начин не са сред най-гледаните, нали? - Можеш ли да препоръчаш на читателите на „Другото кино“ няколко филма, противостоящи успешно на холивудското пуканково кино и на нашенските му имитатори? - На читателите на "Другото кино" ще препоръчам няколко филма, които спокойно мога да гледам до побъркване и които мисля, че обрисуват по добър начин могъществото, до което е достигнало това изкуство в наши дни. Те са следните: Коментари (1)
Други
Подобни публикации |
ФИЛМИ НА ФОКУС |
© 2009-2010
|