Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

МЛАДИЯТ РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ ВЪСТАВА СРЕЩУ СОЦИАЛНИЯ АУТИЗЪМ НА КИНОТО НИ


11.11.2012  Текст:  Красимир Кастелов

Златна роза

   

В броя си от 9 ноември вестник „Култура“ отделя значително място на обширен критически разговор за 31-ия фестивал на българския игрален филм, проведен преди месец във Варна. След като се спират подробно на повечето от филмите в конкурсната му програма, участващите в дискусията кинокритици стигат до извода, изведен в заглавието на публикацията: „ФИЛМИ ИМА, А КИНОТО Е В ЗАСТОЙ“.  Възможно е да са прави по отношение на пълнометражното ни игрално кино, но в разговора им въобще не става въпрос за представените на фестивала късометражни творби, които по мое мнение бяха на много високо равнище и дават реални основания за оптимизъм. В тях и десетте млади български кинорежисьори разказват интересни и вълнуващи истории за живота, който ни заобикаля. Но за разлика от създателите на пълнометражни филми, чийто социален аутизъм поражда сериозно безпокойство, те не бягат от наболелите проблеми на обществото.
Тревогата им за моралното състояние на младите хора е изразена с най-голяма сила и острота в наградения със „Златна роза“ късометражен филм „
ПАРАФИНЕНИЯТ ПРИНЦ“.
Още с дебютния си филм „Влакове“, с който се дипломира в Нов български университет, 25-годишният му създател Павел Веснаков показа, че е силно чувствителен към неволите на унизените и оскърбените хора в наши дни и заслужено спечели наградата JAMESON за български късометражен филм (диплом, статуетка и премия от 6000 евро) на 15-ия София филм фест през 2011г.
Малко преди да триумфира във Варна, вторият му филм „Парафиненият п
ринц“ бе отличен със специална грамота от журито на късометражния конкурс на 18-ия международен кинофестивал в Сараево.
В интервюто, което Павел Веснаков даде специално за читателите на „Другото кино“, младият режисьор споделя какво означават за него фестивалните награди, на какво се дължи сериозната му обезпокоеност от състоянието на обществото и кои са филмите-алтернатива на холивудското пуканково кино и нашенските му имитатори.


- Най-напред - поздравления за новия заслужен успех на режисьорското поприще! Впрочем, какво означават за теб фестивалните награди?
- Аз възприемам наградите като признание за труда на всички хора, които са работили по филма и са оставили нещо от себе си в него. Голям противник съм на режисьорите, които имат навика да си приписват всички заслуги и да се главозамайват, само защото са спечелили даден фестивал. Като видя, че някой започва да се държи по такъв начин директно се дистанцирам от него. От тази гледна точка наградите са нещо много отговорно, защото те задължават да надграждаш над това, което правиш и те поставят в ситуация, в която трябва да докажеш, че наистина ги заслужаваш.

- И „Влакове“, и „Парафиненият принц“, според мен, са филми, отразяващи твоята сериозна обезпокоеност от състоянието на обществото, в което живеем. Как се роди у теб интересът към това кино, за което контактът с болезнените точки от реалността е по-важен от експериментите с кинематографичната форма?

- Ще отговоря съвсем просто на този въпрос. Интереса ми към този тип кино се зароди покрай три филма, които силно ме впечатлиха и промениха цялостното ми разбиране за смисъла на изкуството. Първият е Ballast на Lance Hammer, вторият е Aurora на Кристи Пую, а третият е Old Joy на Kelly Reichardt. Преди да се запозная с тези филми и авторите им, имах много оскъдни впечатления от така наречения "реализъм" в киното, но още в момента, в който ги изгледах осъзнах, колко невеж съм бил и си дадох сметка, че пред мен се отваря един нов свят. За мен реализмът е най-важното нещо в киното. Суровият, мрачен и безкомпромисен реализъм, който отразява нещата едно към едно, без намеса, без излишни размишления и нравоучения. Няма нищо по-магическо от реалното. Най-простото нещо, винаги е най-сложно. Това е идеалът ми за добър сюжет и филм като цяло.

- Прави ми впечатление, че немалко от дебютиращите в игралното кино режисьори се ориентират към все по-комерсиални теми и сюжети, загърбвайки в името на зрителския успех злободневните, съвременни проблеми. Как гледаш на тази тенденция към социален аутизъм в киноизкуството ни?

- Социалният аутизъм в повечето съвременни български филми, според мен, до голяма степен е породен от апатията и безразличието, което е обхванало по-голяма част от българското общество. Социалната среда и начинът на живот в България поставя хората в ситуация на тотално пренебрегване на културните ни традиции и дадености. И точно тук е големият проблем - загърбвайки българското, ние се опитваме да копираме редица западни образци, които са измислени за съвсем друг пазар и друг тип публика и по никакъв начин не отразяват нашия бит и начин на мислене. Това е пагубно, според мен, защото така се лишаваме от възможността да създадем течение или вълна, да сътворим нещо значимо като творци, което да накара хората по света да погледнат към България и да я разпознаят не само защото си спомнят футболните ни успехи от 94-та.
В момента всички говорят за така наречената глобализация и промените, които тя носи със себе си - за жалост обаче, в България наблюдаваме предимно глобализация на простотията и бездарието. И това бездарие и тази простотия се опитват да си проправят път и в киното, а и не само там. Това, според мен, е причината социалните теми да отстъпват място на лежерните и глуповати сюжети, които не изискват нищо от зрителя и с елементарността си го карат да се чувства в свои води. Естествено не говоря за всички зрители - защото има и не малко интелигентни хора, но като че ли бройката им прогресиращо намалява.

- Известни са различни кинематографични школи и отделни творци, поставящи си за цел да развиват социалното кино. Кои от тях са повлияли върху оформянето ти като режисьор и по какъв начин?

- Още от малък съм свикнал да фокусирам вниманието си не толкова върху цели течения, а по-скоро върху конкретни автори. Според мен най-големите майстори в киното от сорта на Тарковски, Антониони и Бергман могат спокойно да бъдат раглеждани като отделни направления, школи, течения, сами за себе си...Но ако трябва да бъда по-конкретен, като се абстрахираме от класиците, има няколко имена в момента, които силно ме вълнуват и вдъхновяват. Това са - Carlos Reygadas, Kelly Reichardt, Lance Hammer, Ulrich Seidl, Giorgos Mavroidis, Andrey Zviagincev, Cristi Puiu, Michael Hanneke, Bella Tarr и Andrea Arnold. Мога да спомена и други, но това са първите и най-важни автори, които изникват в съзнанието ми и за които спокойно мога да кажа, че са възпитали вкуса ми към киното. В творчеството на всеки един от тях има някаква магия, нещо необяснимо, което не може да бъде разказано, просто трябва да се усети.

- Фестивалният успех на „Източни пиеси“, „Подслон“ и „Аве“ се дължи в немалка степен на факта, че социалната насоченост в съвременното европейско кино се цени много високо. Но какво е твоето обяснение за пренебрежението на масовата публика към подобни филми?

- Единственото донякъде логично обяснение, до което стигам мислейки по този въпрос е това, че като цяло умните и социално ангажирани хора са по-малко като бройка от не толкова задълбочените и гледащи по-опростено на живота такива. Това от своя страна предопределя пазарната перспектива, която очаква интелектуалните и авторски филми. Като това разпределение за жалост има най-негативен ефект в малките държави като България, защото тук значимите автори се броят на пръстите на едната ръка и това малцинствено положение, в което са поставени ги кара да се чувстват като аутсайдери и на моменти им пречи да разгърнат целия си потенциал. Трите филма - "Източни пиеси", "Подслон" и "Аве" определено са сред най-добрите съвременни български филми, но по никакъв начин не са сред най-гледаните, нали?
За жалост в живота е пълно с парадокси, колкото и несправедливо да изглежда това.

- Можеш ли да препоръчаш на читателите на „Другото кино“ няколко филма, противостоящи успешно на холивудското пуканково кино и на нашенските му имитатори?

- На читателите на "Другото кино" ще препоръчам няколко филма, които спокойно мога да гледам до побъркване и които мисля, че обрисуват по добър начин могъществото, до което е достигнало това изкуство в наши дни. Те са следните:
1. Ballast - Lance Hammer
2. Wendy & Lucy - Kelly Reichardt
3. Old Joy - Kelly Reichardt
4. Aurora - Cristi Puiu
5. Silent Light - Carlos Reygadas
6. Goodbye Solo - Rahim Bahrani
7. Amour - Michael Haneke
8. The Thurin Horse - Bella Tarr
9. Fish Tank - Andrea Arnold
10. Elephant - Gus Van Sant
11. The Return - Andrey Zviagincev
12. The Assassination of Jessie James by the Coward Robert Ford - Andrew Dominik
И разбира се всичко на Тарковски, най-значимият и недостижим автор за мен.



Коментари (1)


     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)