Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

МИХАЕЛ ХАНЕКЕ НАВЪРШИ 69 ГОДИНИ


24.03.2011  Текст:  Красимир Кастелов

портрет

   

Михаел Ханеке е роден на 23 март 1942 г. в Мюнхен. Син е на австрийската актриса Беатрикс фон Дегеншилд и на режисьора и актьора от Дюселдорф Фриц Ханеке. Израства в Нойщат край Виена и първоначално мечтае да стане актьор или пианист. Впоследствие обаче следва философия и психология. След 1971 година започва да се изявява като сценарист и режисьор в театъра и телевизията.

През 1989 г. в Кан е премиерата на първия му пълнометражен филм „СЕДМИЯТ КОНТИНЕНТ”. Още в него загатва за уникалния си стил, залагащ на изкуството на изцеляващия шок. Ханеке гледа на своите кинотворби като на негативни утопии, които чрез показването на нещо ужасно, целят да мобилизират позитивните съпротивителни сили у зрителите.

ВИДЕОТО НА БЕНИ” (1992) шокира с ужасяващия портрет на тинейджър, който убива хладнокръвно непознато момиче пред своята включена камера, с единственото намерение да се позабавлява.
Впрочем темата за патологичното забавление чрез насилие е основна и във филма му „ЗАБАВНИ ИГРИ” (1997), който провокира ожесточени дебати относно допустимите средства за изследване на жестокостта в киното... Сюжетът му е колкото прост, толкова и смразяващ. Мъж, жена и 10-годишният им син пристигат във вилата си на брега на живописно езеро. Посещават ги двама облечени за голф младежи, с бели ръкавици на ръцете. Тези изискани на вид момчета убиват кучето им, след което се обзалагат, че никой от семейството няма да доживее до сутринта.
Любопитно е, че 10 години по-късно Ханеке прави англоезичен римейк на филма си, но вече с повече пари и прочути звазди в главните роли, като Наоми Уотс, Тим Рот, Майкъл Пит и др. Той обяснява, че това се е налагало, защото нищо не се е променило от момента, когато излязъл първият му филм. Според Ханеке, медиите и киното продължават безогледно да експлоатират насилието, превръщайки го в лесносмилаем продукт за масово развлечение.

Преди спечелването на Златната палма” с „Бялата лента”, най-големият си успех Ханеке постига пак в Кан с филма „ПИАНИСТКАТА”, за който получава Гран При през 2001г.
Това е разтърсваща драма, заснета по мотиви от едноименния роман на нобеловия лауреат Елфрида Елинек. Изпълненията на Изабел Юпер и Беноа Мажимел също са отличен в Кан с наградите за най-добра женска и мъжка роля. „Пианистката” предизвиква истински фурор. Критиката е буквално стъписана. Нейните оценки варират от крайно отричание до възторг. Но всички отбелязват кинематографичното майсторство на Михаел Ханеке, който е сред малцината творци, осмеляващи се да разкрият плашещата същност на хора като Ерика (актр. Изабел Юпер), които се смятат за носители на висока духовност, само защото могат да изпълняват на пиано най-трудните произведения на класическата музика.

В следващия си филм „СКРИШНА ИГРА” (Caché, 2005), заснет във Франция, Михаел Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж са извършени масови убийства на алжирци.
Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко - умишлено прикривана, защото това води до психологически комплекс, напомнящ за себе си най-неочаквано. Тревожното послание на филма на Ханеке е, че благополучието не може да се гради върху подлост, нито върху чувството за вина, а още по-малко върху забравата. Рано или късно скритото изплува на повърхността и тогава сблъсъкът между «виновни» и «обидени» е неминуем.
„СКРИШНА ИГРА“ е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Ханеке представи филма си в Кан през май 2005-та – почти половин година преди Франция да стане арена на безредици, породени от расовата омраза. На техния фон бе далеч по-лесно да разчетем неговото предупреждение за надвисналата опасност, което сякаш не бе разбрано веднага след излизането на филма.
Когато успехите на ултрадесния Йорг Хайдер в изборите за местни органи на властта прогонват Ханеке от Австрия във Франция, той снима там филма «КОД НЕИЗВЕСТЕН» (2000). Чрез него за пръв път се опитва да покаже, че коренните французи и имигрантите живеят едва ли не на различни планети и нормалният диалог между тях е невъзможен, защото още не е открит скритият код на разбирателството.

Едва ли ще бъде преувеличение, ако кажа, че през 2009 година сред най-добрите европейски филми се нарежда последният филм на Ханеке (засега!) „БЯЛАТА ЛЕНТА”. Освен „Златната палма” от фестивала в Кан той бе удостоен с европейски филмови награди в трите главни категории – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий, а също и със „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. Единственото отличие, което не получи, но по мое мнение заслужаваше – бе „Оскар” за чуждоезична продукция. Но това нито ще бъде първият, нито последния път, когато американската Академия за филмово изкуство пренебрегва европейски шедьоври, които са чужди на холивудския дух, с който са закърмени повечето от нейните почетни членове.
Наградите едва ли са най-важното нещо - особено когато става въпрос за кинематографист като Михаел Ханеке, чиято отдаденост на киното е сходна с тази на велики негови предшественици, като Робер Бресон, Андрей Тарковски и Ингмар Бергман.
В „Бялата лента”, който някои сравняват с „Догвил” на Ларс фон Триер, се разказва за поредица тайнствени престъпления, станали в северногерманско селце в навечерието на Първата световна война. Самият Ханеке твърди, че филмът му има за цел да изследва произхода на злото.
Когато даден идеал – политически или религиозен – се въздигне в абсолют – той става античовечен”, обяснява режисьорът.
Излишният религиозен ригоризъм само поражда ненавист. Децата на пастора от филма ненавиждат от цялата си душа не само бялата лента, която ги задължават да носят, но и нравствените ценности, които тя символизира. Оттук до отмъщението е само една крачка.
В множеството рецензии, посветени на филма, многократно е отбелязвано, че разкривайки изблика на неподозирана агресия в едно изолирано населено място, където протестантският дух доминира тотално, Михаел Ханеке всъщност се опитва да стигне до източниците на зараждащия се фашизъм. Неговият впечатляващ разказ за възпитанието на онова поколение германци, което достига зрялата си възраст именно по времето на нацизма, обяснява много неща за масовата подкрепа, с която се ползва патологичната насилническа система на управление, наложена от Хитлер.
Характерите на многобройните герои, представени във филма, се нареждат като пъзел в един безпощаден портрет на времето, което ще остане в историята със невъобразимите си жестокости и престъпления срещу човечеството. Ханеке остава докрай безстрастен и като виртуозен хирург, извършва своята дисекция на насилието и злобата, с които е пропито всекидневието на всеки от членовете на малката селска общност, управлявана в строго религиозен дух.
Всичко започва със злополуката, сполетяла местния доктор, след като конят му се препъва в опъната тел. Разследването още е в ход, когато нови, още по-зловещи събития започват да се редуват едно след друго и също остават неразкрити. Налага се впечатлението, че някой си е поставил за цел да наказва по доста перверзен начин силните на деня, които иначе не може да уязви пряко. Но въпросителните, които увисват във въздуха, така и не получават дори и приблизителен отговор до края на филма. Оставаме си само с догадките, до които достига „извратеният ум” на селския учител, които обаче не са достатъчни, за да знаем със сигурност КОЙ Е ВИНОВЕН? И това не е случайно, защото филмът на Ханеке не е нито трилър, нито криминална драма, за които е важно „кой е убиецът?”.
А и в случая би било невъзможно да се разкрие това, защото всички са съпричастни по някакъв начин с извършените престъпления. В този си извод „Бялата лента” се доближава до духа на романите на Достоевски, които както знаем са пропити с идеята за отговорността на всеки. Даже учителят, от името на когото се води разказът, на практика е виновен дори повече от другите. Той почти разгадава престъпленията, но е твърде слаб, за да се опълчи срещу хода на събитията и в крайна сметка предпочита да напусне селото. Така че всичко, което се случва впоследствие (цялата кървава история на ХХ век!) става възможно благодарение на мълчанието на подобни на него интелектуалци.

"Моите филми са полемични изказвания, насочени срещу американското «плоскодънно» кино с неговата безучастна публика. Те апелират за едно друго кино, в което настойчивите въпроси изместват фалшивите (прибързани) отговори, призовават за дистанция вместо насилствена близост, провокират диалог, вместо потребление и консенсус" - Михаел Ханеке «Киното като катарзис» (Матиас Фрей, Sences of Cinema, 01.08, 2003).

Новият филм на Ханеке, който трябва да излезе по екраните догодина, е озаглавен „Обич“ (Amour). Неговият герой е възрастен човек, преживяващ тежко унизителните състояния на старостта. Главните роли са поверени на Жан-Луи Трентинян, Изабел Юпер и Емануел Рива.



Коментари (1)


Коментари

roorback
Thursday, Mar 24, 2011

Ханеке е един от най-добрите режисьори, които са се раждали. Просто велик. Между другото, твоето предаване ме запозна за пръв път с Ханеке и в момента той е един от най-любимите ми режисьори. Гледал съм всичките му творби и мисля, че не трябва да се пренебрегват "71 фрагмента...", както и "Времето на вълка". :)


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


Повече по темата може да прочетете ТУК и тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание