портрет

• 
• Add new коментар

На 29 септември се навършиха 100 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в световното киното е не само безспорен, но и необятен. Винаги съм си мислел, че това е истина, която не подлежи на съмнение. Затова, може би, бях толкова силно изненадан, когато открих, че един уважаван от мен български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по въпроса.

Ето какво пише той за Антониони в прочутите си „Задочни репортажи за България”: „В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
За разлика от него, при всяко ново гледане на филмите на Антониони, аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за "Професия-репортер", от който се възхищавам най-силно. Всеки нов досег до този филм ме зарежда с усещането за изстрадана истина и копнеж по духовното, каквито много малко филми в историята са ми предлагали. В него темата за невъзможната любов, блестящо разкрита в по-ранните шедьоври на Антониони като „Приключението”, „Нощта” и Червената пустиня”, получава ново развитие и по-дълбока философска обосновка.
За онези, които не са гледали филма или пък са го забравили (макар че това едва ли е възможно), припомням, че още в началото му главният персонаж (репортерът Дейвид Лок - Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжи и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се да намери основанието за живот, което винаги е търсил. Отчаянието му от живота и от самия себе си е едновременно следствие и причина за неговите екзистенциални страдания. Той се чувства затворник в килията на своето „его”, защото не може да изпитва чувства към другите, но в същото време неговата отчужденост е пречката, заради която не може да обича.
В „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger), каквото е англоезичното заглавие на филма, Антониони доразвива темата за необходимостта от вътрешна трансформация, засегната 15 години по-рано в „Приключението“. Какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърви мъчителното пътуване от „егото“ до висшия „Аз“. Дейвид Лок е точно такъв пътник към себе си, към онази човешка същност, скрита дълбоко във всеки от нас и която достигаме само когато се пожертваме за нещо по-голямо от егото!
Аз не споделям широко разпространеното мнение, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си. По-скоро е точно обратното. Според мен, филмът е посветен на мъчителното пътуване към себе си, но към висшия „аз“, зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, възможна само в пълното сливане с другите.
Чрез образа на пустинята, който е основополагащ в този филм, е много убедително разкрита празнотата в душата на „героя“, достигнал крайната фаза на своята опустошеност, която обаче по парадоксален начин се превръща в благоприятната почва за ново начало - на чисто, така да се каже.
В „Професия- репортер“ Антониони успява да внуши по чисто визуален начин, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна, докато оставаме пленници на „егото“ си. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его.
Във финала на филма камерата показва лицето на Джак Никълсън в празната хотелска стая, наподобяваща килия, след което минава бавно през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и се връща обратно при героя. В началото на този прочут 7-минутен кадър той все още диша, а в края му е вече мъртъв. Докато е извършвано убийството, сме гледали случващото се на площада пред стаята му: хвърлящо камъни дете, старец, бездомно куче и обезпокоената Дейзи/Мария Шнайдер... За най-важното трябва да се досетите сами, призовава ни Антониони.
Иска ми се да направя това усилие в момента, защото вярвам, че този прочут кадър-епизод съвсем не е самоцелна демонстрация на режисьорски перфекционизъм (каквито упреци имаше навремето), а гениално визуализиране на идеята за мистично пробуждане за нов живот на помръкналия дух на репортера Дейвид Лок. Може да прозвучи странно, но, според мен, това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешката душа и нейната способност за превъплъщение и прераждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен кадър, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, носеща безсмъртие. Не случайно е последвана от сцена, която ни прави свидетели на парадоксално, но напълно логично „разпознаване“ на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че не го познава, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на бездиханния Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност, която може подобно на гъсеницата да се преобрази в пеперуда и волно да полети в пространството, необременявана от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него все пак възможно, но единствено в смъртта, само чрез която то действително може да бъде надмогнато. Еволюцията на предишния „живот в себе си“ към бъдещия „живот за другите“ включва като задължително условие смъртта на егото. В битието си на журналист Дейвид Лок не е в състояние да го надмогне. Това става възможно едва във смъртта, застигнала го като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън де факто се поставя в услуга на бунтовниците и от свидетел и регистратор на събитията, става участник в тях!
Агентурата на диктаторския режим припознава в негово лице именно Робъртсън, който снабдява с оръжие бунтовниците. Чрез неговото убийство тя допринася за личностната трансформация на Лок. И цялата тази метаморфоза е представена в този великолепен седемминутен кадър, за който вече стана въпрос. В него е уловен последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, след като бъде убит, заради една кауза.
Пространството пред хотелската му стая е пусто в мига, в който пристигат с кола двамата мъже, единият от които ще му отнеме живота, за което ще се досетим малко по-късно, когато камерата се обърне на 180 градуса, за да ни покаже вече бездиханното му тяло, проснато върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че смъртта на героя съвпада с мига, в който камерата преминава през решетките и показва пространството навън, за да подскаже за прераждането на душата му за нов живот вече във висшия „АЗ“, тоест в безсмъртието, отредено само на онези, които са имали късмета да умрат за истинска кауза.
Може казаното дотук да е прозвучало малко пресилено, но аз вярвам, че всеки опит за вникване във великите филми на Антониони предоставя възможност за откриването на изключително дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.