Някои го предпочитат горещо

• 
• Add new коментар

Целият свят отбеляза 85-годишнината на Мерилин Монро – американският секссимвол в киното, напуснала този свят едва 36-годишна при неизяснени обстоятелства. Затова продължава да ни залива истински потоп от полуистини за версиите около нейната смърт както и за многобройните й интимни връзки. Това може и да е интересно за мнозина, но не по-маловажно е да си отговорим на въпроса: коя бе всъщност Мерилин – само секс-символ или също така и актриса, останала в историята със своите роли, а не само с разголените си снимки?

Коя е причината да не бъде забравена дори половин век след своята смърт? Още повече, че никога не е удостоявана с „Оскар“ и дори нито веднъж не е попадала сред номинираните за престижното отличие. Може да се каже, че не й е вървяло много с наградите, които й се е случвало да получи за своите екранни превъплъщения. Може би единственото изключение е „Златният глобус“, който й връчват през 1960 г. за ролята в комедията на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо“.
Странно е, че едва десетилетия след смъртта си – през 1999 година Мерилин е избрана за една от шестте най-големи звезди на всички времена от Американския филмов институт.
Като че ли приживе сериозните ценители на киното са искали да я накажат за огромната й популярност сред широката публика, спечелена толкова неочаквано. Известно е, че на хората от професионалната гилдия не им е било лесно да се примирят с нейните гафове и капризи по време на снимки, а още по-малко с конфликтите й с партньори и режисьори.

Хауърд Хоукс е първият, който проумява, че Мерилин се нуждае като от по-специално отношение, от приказни условия и обстоятелства, за да разкрие неподозираните си качества. Според свидетелствата на очевидци, той заявява на боса на „20th Century Fox“ Дарил Занук следното: „Грешката ви е, че се опитвате да представяте Мерилин Монро като реален персонаж, макар че тя съвсем не е създадена за това. Според мен, единственият начин да я направим приемлива - е да я снимаме в музикална комедия“. Холивудският магнат остава изумен, защото не можел да си представи как изведнъж Мерилин, която била известна с грешките и заекването си при произнасянето и на най-елементарните реплики, ще се справи с изпълнението в музикална комедия, изискващо още по-голяма разкрепостеност в изразяването.

Хауърд Хоукс доказва своята правота, заснемайки с Мерилин Монро и Джейн Ръсел „Джентълмените предпочитат блондинки“. Филмът има огромен зрителски успех, не на последно място благодарение на Мерилин, която изпълнява в него своята знаменита песен „Брилянтите са най-добрите приятели на момичето“.
Били Уайлдър, който я снима заедно с Джак Лемън и Тони Къртис в легендарния си филм „Някои го предпочитат горещо“, също за малко не пулучава нервен срив от нейните закъснения и капризи. Но въпреки това отклонява предложенията да я санкционира, заявявайки, че най-лесното е да вземе леля си Мод за нейната роля и тя без съмнение ще се явява навреме на снимачната площадка. Само че публиката не иска да гледа нея, а Мерилин Монро.
Говори се, че в последния снимачен ден на „Непригодните“ (The Misfits, 1960) Кларк Гейбъл заявява: "Господи Иисусе! Щастлив съм, че всичко най-после свърши. Монро ме ме доведе до сърдечен пристъп“. Ден по-късно 59-годишната звезда получава инфаркт на миокарда и след седмица умира.

Мерилин преживява много тежко смъртта на своя кумир, още повече че и се налага да се справи и с травмата, която й причинява обвинението на неговата съпруга, че с безотговорното си поведение по време на снимките е допринесла за нещастието. В допълнение към това на 21 януари 1961 г. (само седмица преди премиерата на „Непригодните“) Мерилин се развежда с третия си съпруг – известния драматург Артър Милър, който е автор на сценария за филма. Впрочем, раздялата им била неизбежна, заради плъзналите слухове, че по време на снимките на „Нека да правим любов“ (1959), е имала интимна връзка със своя партньор - знаменитият французин Ив Монтан.
Специализираните изследвания на филмите с участието на Мерилин Монро не са особено ласкави към качествата й на актриса. Особено критични са оценките за ранните й роли, които са смятани за безвкусни имитации, в които Мерилин само демонстрира физическите си данни. С течение на времето обаче това опростителско и като цяло несправедливо отношение започва да се заменя с по-премерени оценки, отдаващи дължимото на магнетичното излъчване на актрисата, благодарение на което само със своето появяване на екрана печели симпатиите на непредубедените зрители.
Това не убягва от вниманието на по-прозорливите наблюдатели, които инстинктивно усещат, че Мерилин е направена от истински „звезден“ материал, съставът на който обаче не е известен никому.

Първи го осъзнава Граучо Маркс - един от тримата знаменити комици, възродили на екрана традицията на ексцентричната комедия. Във филма „Щастлив в любовта“ (Love Happy, 1949) Мерилин играе в съвсем малък епизод, в който преминава през кабинета на стар циник с безподобната си съблазнителна походка, предизвиквайки бурната му реакция. Граучо решава, че за да има пълен успех сцената се нуждае и от една-единствена реплика. „Мъжете ме преследват“ – произнася Мерилин и от нейната уста казаното прозвучава неподражаемо смешно и символично.
Всички оценяват значението на този епизод, допринесъл за впечатляващия финал на филма. Продуцентът Лестър Коуън веднага изпраща младата актриса на рекламно турне за премиерните прожекции из страната, независимо от това, че тя не играе главната роля в него.

Малцина вероятно знаят, че още преди да започне да се снима в киното, Мерилин Монро се отнася много сериозно към актьорската професия. Първата й преподавателка е Наташа Лайтес, имигрантка от нацистка Германия, която й дава уроци по драматично изкуство, които нямат нищо общо с холивудските традиции, с които ще се наложи да се съобразява след време начинаещата звезда. Тя се обучава известно време и в школата по актьорско майсторство на Михаил Чехов, а след като става известна продължава да се учи – но вече в знаменитото нюйоркско „Актърс студио“ под ръководството на Лий Страсбърг.

Повечето биографи на Мерилин Монро търсят обяснение за нейната неистова работа над себе си в комплекса й за непълноценност, който я обхваща почти след всеки пореден, шумен успех. Но истината е, че тя е обсебена от дълбоко желание да достигне равнище, което би й позволило да изпълнява и сериозни роли от класическия репертоар. Много й се искало да играе например Грушенка от „Братя Карамазови“ на Достоевски. Любопитно е как би се справила с този образ, ако режисьорът Ричард Брукс бе поверил ролята на нея, а не на Мария Шел?
Овладявайки тайните на актьорското майсторство, Мерилин незримо се опитва да вплита наученото и в най-тривиалните си роли, придавайки им ту неврастенична екзалтация, ту неочаквана психологическа дълбочина. Но това, естествено, отстъпва пред омайващото й физическо излъчване, заради което я боготворят тълпите от поклонници.
След първите й роли действително може да се направи погрешният извод, че не се отличава от многобройните сексапилни блондинки, опитващи се да пробият в Холивуд. Но в такъв случай е трудно да се обясни парадоксът, че сред филмите с нейно участие никак не са малко истинските, класически творби на седмото изкуство, с които и до днес американското кино се гордее. Те са заснети все от големи майстори като Джон Хюстън, Фриц Ланг, Джоузеф Манкевич, Хауърд Хоукс, Ото Преминджър, Били Уайлдър, Хенри Хатауей, Джошуа Логан, Лорънс Оливие и др. Едва ли това са творци, които са склонни да правят компромиси в името на зрителския успех. Просто инстинктът им е подсказал, че в Мерилин наистина има нещо.
Но колко добре им се отплаща тя, започвайки с добре изградените си епизодични изпълнения в „Асфалтовата джунгла“ (1950), „Всичко за Ева“ (1950) , „Огненото кълбо“ (1950) и „От новия ден“ (1952), преминавайки към все по-запомнящи се зарисовки в „Маймунски бизнес“ (1952) и „Как да се оженим за милионер?“ (1953) и достигайки до убедителните си превъплъщения в стойностни мелодрами, като „Ниагара“ (1953) и „Автобусна спирка“ (1956 ) на Джошуа Логан, който е сред малкото режисьори, които открито признават, че у Монро се крият заложби на велика актриса.
Не може да се отрече, че Мерилин Монро демонстрира универсален талант в музикалните комедии „Джентълмените предпочитат блондинки“ (1953) и „Нека да правим любов“ (1960), в костюмната екранизация „Принцът и танцьорката“ (1957) и в уестърна „Река без връщане“ (1954).
Нестандартният й усет към комичното е представен най-добре в комедиите на Били Уайлдър „Седемгодишна страст“ (1955) и „Някои го предпочитат горещо“ (1959), които са сред най-високите й постижения като актриса.
Любопитно е, че благодарение на Джон Хюстън, на когото дължи първата си запомняща се изява на екрана в „Асфалтовата джунгла“, успява да разкрие й част от драматичните си заложби в „Непригодните“ (1961), който според публиката и критиката е повратна точка в нейното развитие.
Внезапната й смърт обаче ни отне възможността да видим на екрана и зрялата Мерилин, освободена от наложената й щампа на русокоса хлапачка и доказала (може би!), че е нещо повече от секс-символ.
„Никога не ми е било ясно какво значи секс-символ – казва тя. - Бедата е, че символът става вещ. Аз не искам да бъда вещ.“

Може би най-тежката и трудна за преодоляване психологическа драма в живота й на актриса произтича от непрестанното й разкъсване между необходимостта да принадлежи на всички и потребността да намери себе си в една среда, в която гледат на нея като на красива вещ.
Невъзможността да реализира идеала си е сред причините личният й живот да бъде толкова объркан и наситен с непрестанни мятания от една крайност в друга. Би могло да се каже, че едва в смъртта порочният кръг се затваря, обединявайки в едно нейната реална и митична съдба.
Оттогава до днес продължава етапът на усвояването на мита „Мерилин Монро“, който се характеризира повече с ровене в мръсното й бельо, отколкото с опити за проникването в същината на нейната драма.
Според английското издание „Гардиън“ по темата „Монро“ са издадени над 300 книги, сред които са твърде малко открояващите се с особени достойнства, като написаното от Норман Мейлър, Дж. Кобъл, Джойс Карол Оутс и още някои други.
Киното също не остава назад. Още през 1963 година излиза антологичният филм „Мерилин“ (реж. Харолд Медфорд), последван впоследствие от десетки документални изследвания за живота и съдбата на актрисата.
Напоследък като че ли се наблюдава засилване на интереса и на игралното кино към нея. Едновременно се заговори за няколко филма с участието на съвременни звезди като Наоми Уотс, Мишел Уилямс и даже Анджелина Джоли.
Най-големи са очакванията, свързани с филма на Андрю Доминик „Блондинка” (Blonde), който няма как да прилича на типичните биографични драми, защото в основата е оцененият високо едноименен роман на Джойс Карол Оутс. В него знаменитата писателка описва въображаемите мемоари на Монро. Известно е, че актрисата е водила дневник, в който е описвала подробно своите преживявания. Но след нейната смърт той изчезва безследно. За съжаление, осъществяването на този филм засега се отлага. Говори се, че вероятната причина за това е Наоми Уотс, която все още се колебае дали да вземе отговорното решение да представи на екрана легендарната Мерилин.
Но затова пък вече няма никакво съмнение, че скоро ще видим Мишел Уилямс във филм за звездата, озаглавен „Моята седмица с Мерилин“ (My Week with Marilyn). В него режисьорът Саймън Къртис разказва за отношенията, възникнали между Лорънс Оливие и Мерилин Монро по време на снимките в Англия на филма „Принцът и танцьорката“ (The Prince and the Showgirl, 1957).
Анджелина Джоли също е спрягана за евентуална изпълнителка на ролята на Мерилин Монро в екранизация по книгата на Андрю О’Хоган „The Life And Opinions Of Maf The Dog, And Of His Friend Marilyn Monroe“. Говори се, че Джордж Клуни пък щял да се превъплъти във Франк Синатра, който е бил сред най-близките приятели на Мерилин. Книгата на О’Хогън проследява последните две години от краткия живот на актрисата. (Вижте този чудесен клип за Мерилин).