Мел Брукс е режисирал само 12 филма, но 3 от тях вече са класики: "Продуцентите", "Пламтящи седла" и "Младият Франкенщайн".

Използването на такова гръмко определение за човек като Мел Брукс, съвсем не е преувеличено. За творец, започнал кариерата си с имитации по баровете и реализирал 90% от кинотворчеството си в стилистиката на пародията, а и доказал, че го прави превъзходно, те са си точно на мястото. В сравнително скромната си режисьорска филмография (12 филма), той е успял да пречупи почти всички жанрове през призмата на пародията, както и да заснеме една екранизация, а също и една чиста комедия. Не е останал встрани дори от анимационното кино. Дебютът му в киното е три минутен анимационен филм. Талантът му е разностранен. Освен в режисурата, Мел Брукс се изявява и в сферите на продуценството, сценаристиката и актьорската професия. Автор е и на песни. С една дума – универсална личност.

Мел Брукс (Mel Brooks) е роден на 28 юни 1926 г. в Бруклин, Ню Йорк, като Мелвин Камински. Потомък е на руски евреи, което не пропуска да припомни в почти всеки от филмите си. Шегите му с евреите са много забележими и запомнящи се. Кариерата му на комик започва в армията на САЩ през 40-те години на ХХ век, където е служил като военен инженер. Там, за да развлича войниците, е започнал да пародира известното за времето си предаване на Ал Джонсън Toot Toot Tootsie. 
След отбиване на военната си служба, започва да работи като комик-имитатор из заведенията по морските курорти. Тогава решава да си смени името, за да не го бъркат с музиканта Макс Камински и така започва да се появява името Мел Брукс. Из тези заведения започва кариерата и на още един световно известен евреин, но не от руски, а от австрийски произход, а по-точно Алън Кьонигсберг, или още по-точно Уди Алън. Разликата е, че Алън не само участва в създаването на комедийни скечове, но и свири на саксофон.
След няколко години на скитосване по баровете, Мел Брукс решава да се пробва в телевизията. Кандидатства за сценарист в предаване на комика Сид Сийзър. В шоуто на Сийзър, Брукс работи с Нийл Саймън, Уди Алън, Харолд Морис.
В средата на 50-те години Брукс се отделя от Сийзър и започва продуцирането на три предавания. Това са: „Нови лица“, „Улица “Пищялна” и „Всички американци“. През 1960 г. се обединява с режисьора Карл Райнър и реализират проект наречен „2000 годишен човек“ (2000 Year Old Man), който се превръща в невероятен хит и разбива всички телевизионни представи. Ролята донася на Брукс репутацията на невероятно смешен и спонтанен комик. Възползвайки се от славата, заедно с актьора Бък Хенри (Buck Henry) създава сериала „Поумней!“ (Get Smart), който е на екран от 1965 г. до 1970 г. През 1966 г. епизод със заглавие „Г-н Голям“ (Mr. Big), носи номинация за наградата „Еми“ (телевизионният „Оскар“) и на двамата. 
Първият му опит в киното е сценарият за 4-минутната анимация „Критикът“ (The Critic, 1963), режисиран от Ърнест Пинтоф и нарисуван от Боб Хийт. Във филмчето Мел Брукс чете и текста. „Критикът“ печели „Оскар“ през 1964-а в категорията „Най-добър късометражен и анимационен филм“.  През същата година Мел Брукс се жени за актрисата Ан Банкрофт.

Следващият му проект окончателно заявява, че на кинонебосклона се е появил нов творец, обещаващ истинско забавление за зрителите. Това е филмът „Продуцентите“ (The Producers, 1968). Той му носи номинация за „Златен глобус“ за оригинален сценарий, след което получава „Оскар“ в същата категория. Към днешна дата, този филм е признат като един от най-добрите създадени през 60-те години, а сценарият му е определен като един от най-оригиналните в историята на киното. 
В „Продуцентите“ Мел Брукс прави и едно велико откритие. Това е брилянтния актьор Джин Уайлдър, който за своето превъплъщение в Лио Блум е номиниран за „Оскар“ за поддържаща роля.
Мел Брукс споделя по повод на „Продуцентите“: „Във филма има сцена, в която балетът оформя пречупен кръст. Евреите превъртяха, късаха програмите и викаха: Как си го позволихте!? Аз, обаче, се смеех. Намирах го изключително забавно".  За „Продуцентите“ се е наложила оценката, че това е съвършената комедия, която с годините става все по-добра!
Следващият филм на Мел Брукс е екранизацията по романа на Иля Илф и Евгений Петров „Дванайсетте стола“ (The Twelve Chairs), заснет през 1970 г. в тогавашна Югославия, понеже не e допуснат да снима в СССР. Филмът е приет възторжено от публиката и Брукс е номиниран за сценарий от Гилдията на американските сценаристи. 
Версията на Мел Брукс не е първата, но е заснета година по-рано от тази на Леонид Гайдай и 7 години преди мини-сериала на Марк Захаров, които са най-близко до литературния първоизточник и най-популярни сред зрителите. 
И в „Дванайсетте стола“, както в „Продуцентите“, Мел Брукс разчита много на актьорския състав. Остап Бендер е поверен на Франк Лангела, който показва комедиен талант, въпреки че в последствие филмографията му се състои почти изцяло от криминалета, трилъри, екшъни и дори хорори. А ролята на Иполит Воробянинов е изпълнена от великолепния английски актьор Рон Мууди, който през 1968 г. е номиниран за „Оскар“ за ролята си на Фейджин в мюзикъла на Карол Рийд „Оливър“.  В този си филм за първи път Мел Брукс застава пред камерата в ролята на Тихон. 
1974 година е може би най-важната във филмовата кариера на Мел Брукс, защото през нея излизат двата му най-известни филма - уестърн-пародията „Пламтящи седла“ (Blazing Saddles) и пародията на филмите на ужасите „Младият Франкенщайн“ (Young Frankenstein). И в двата участва Джин Уайлдър, който дава най-добото от себе си под режисурата на Брукс. „Пламтящи седла“ е сред касовите хитове по онова време, а „Младият Франкенщайн“ е смятан и от критици, и от повечето зрители за най-добрият филм на Мел Брукс, както и за най-естетски издържаната му творба. 
„Пламтящи седла“ е номиниран за „Оскар“ за музика, а „Младият Франкенщайн“ - за най-добър сценарий. И в двата филма Брукс среща още съмишленици, с които ще продължи да работи и занапред. Това са Харви Корман, Маделин Кан и Клорис Лийчман.
„Пламтящи седла“ е първата жанрова пародия на Мел Брукс, в която разбива на пух и прах американската митология, показвайки, че героят може да е и чернокож (доста смело, като се има предвид трудното интегриране на афроамериканците в американското общество), или пък бял, който има проблеми с алкохола. Десет години по-рано, през 1965-а, Лий Марвин прави незабравимо изпълнение на подобен алкохолизиран каубой във вече класическата лента „Кет Балу“. 
При Брукс обаче героичният алкохолик е отново чаровният Джин Уайлдър, чието изпълнение е не по-малко запомнящо се от това на Лий Марвин. Дори напълно спокойно може да се каже, че Мел Брукс, създавайки образа на Уейко Кид (Уайлдър) е визирал именно Кид Шелийн (Марвин).
„Пламтящи седла“ носи $25 милиона приходи само от разпространението си в САЩ. Самият режисьор признава: „Гигантски комерсиален успех, на какъвто никога не съм се надявал. Направихме напълно налудничави неща, които съвсем не принадлежат към игралното кино.“ 
И наистина във филма има доста налудничави неща и то най-вече на финала, когато жителите на градчето се сбиват с развилнялата се банда, пердаха им достига до там, че те преминават всякакви граници и то буквално. В един момент една от стените поддава и те се озовават в студио, където група дендита с фини обноски, облечени във фракове, репетират сцена от помпозен мюзикъл в стил 30-те години на ХХ век. Започва страшно меле между двете групи. Навсякъде хвърчат каубойски шапки и цилиндри и накрая мъжете от едната група си тръгват прегърнати с мъжете от другата, което ако не е напълно налудничаво, особено за онези години, здраве му кажи. А още по-фрапиращото е, когато съвсем накрая двамата герои яздят с конете през прерията и изневиделица стигат до един автомобил насред пустошта, слизат от конете, качват се в него и отпрашват нанякъде. Този финал е оценен дори от противниците на филма, които се изказват: „… извиваща се в конвулсии ирония. Чак към края, този иначе плосък филм, набира малко скорост.“ 
А ето какво пише критичката Карен Кризанович от сп. „Емпайър“: 
„Макар да не е върхът на кинематографичното производство на Мел Брукс („Продуцентите“ остава по-шокиращ и остър), със своята смесица от сюрреализъм, груб фарс и новаторска за времето си вулгарност, „Пламтящи седла“ определено е най-въздействащият му филм. Независимо от шаблонния мизансцен (Стария запад) и придаденото му лустро от 70-те години, свързани с гегове за расите и секса, той изпъква като брилянтна творба в творчеството на един велик комик от 50-те години“.
В основата си замислен и реализиран като пародия на „Франкенщайн“ (1931) на режисьора Джеймс Уейл, филмът на Брукс „Младият Франкенщайн“ е и поклон към създателите на класически филми на ужасите от 30-те и 40-те години на ХХ век, като Тод Браунинг и Джордж Вагнер. Един от големите му плюсове е операторската работа на Джералд Хършфелд, който снима в черно-бяло, с което напълно се вписва в готическата атмосфера на сюжета. 
За ролята на д-р Виктор Франкенщайн, Брукс отново се доверява на Джин Уайлдър, който този път, освен актьор е и съсценарист на филма, за което двамата печелят номинация за „Оскар“ за адаптиран сценарий.  За съжаление, това е последният филм на Брукс с Уайлдър. Ролята на Чудовището е чудесно изпълнена от Питър Бойл, за когото казват, че достига равнището на Борис Карлоф. 
Сред останалите актьори откриваме още познати лица от постоянното обкръжение на Брукс, като Маделин Кан и Марти Фелдман, но също и Тери Гар като Инга, Кенет Марс като полицейския инспектор и дори Джин Хекман в малката, но запомняща се роля на слепия отшелник. За първи път се появява и Клорис Лийчман, която е толкова великолепно зловеща като фрау Блюхер, че по-нататък ще изиграе подобни роли в още два филма на Брукс.
В книгата си "Комичното на екрана", Тодор Андрейков пише: „Пародира се един класически жанр и авторът поема верния път на експлоатирането на всичките му клишета: тайнствен замък, светкавици, гръмотевици, странна лаборатория на диаболичен учен, нощно виене на зверове, гърбав Квазимодо и т. н.“ 
Изкушен от актьорската професия, Мел Брукс решава да изпълни главна роля в следващия с филм „Нямо кино“ (Silent Movie, 1976), който определено е най-дръзката му творба. 
Официално звукът навлиза в киното от 1927 г., но Брукс прави нещо невиждано - ням филм в средата на 70-те години, с който отдава почит на хилядите велики творци, работили в ерата на Великия ням. 
И този път той откриваме много от геговете, превърнали се в запазена марка на Брукс. В „Нямо кино“ освен с неотлъчно следващите го Дом де Луис и Марти Фелдман, Мел Брукс си партнира и със съпругата си Ан Банкрофт. Но разчита и на мощното присъствие на звезди, като Бърт Рейнолдс, Джеймс Каан, Лайза Минели, Пол Нюман и Марсел Марсо. Именно етюдът на великия френски мим е сред най-добрите гегове във филма. След като в продължение на повече от час сме гледали изцяло ням филм, точно на човека, който никога не говори на екрана, се пада честта да произнесе единствената реплика. И тя е: „Не!“ 
Страхотна находка – в ням филм да накараш мим да проговори. 
Можем само да гадаем как е протекъл снимачния период на филма, след като самият Брукс споделя след премиерата: „През цялото време се страхувах, че сред зрителите ще има експерти, които могат да четат по устните. Ако това се беше случило, сигурно щяха да забранят филма до 18-годишна възраст“. 
През 1977 г. Мел Брукс отново режисира себе си в главна роля в „Аерофобия“ (High Anxiety). Кралят на пародията се среща с краля на съспенса! Това е филмът, с който Мел Брукс се прекланя пред творчеството на един от най-големите режисьори в световното кино – Алфред Хичкок. 
В изказванията на положително настроените критици може да се усети известна носталгия: „Удоволствието е като при „Младият Франкенщайн“, и то не само заради възстановката на един отминал киносвят.“ Докато отрицателно настроените го обвиняват в експлоатация: „Това, което този път е сътворил Брукс, няма нищо общо с хумористичния виц, а е най-плоско експлоатиране на човешките слабости.“ 
С второто мнение изобщо не бих се съгласил, защото смятам, че Мел Брукс не само че не изневерява на вече изградения си стил, но и много добре е уловил атмосферата от филмите на Хичкок. В потвърждение на моите думи е и фактът, че в деня на премиерата сър Алфред изпраща на Брукс каса с вино Шатобриан от 1961 г., придружена с бележка, на която пише: „По това ще разберете как оценявам филма Ви. Хич.“
През 1979 г. Мел Брукс създава собствена продуцентска компания, носеща неговото име – Бруксфилмс (Brooksfilms). През годините от нея ще излязат, превърнали се вече в класика филми, като „Човекът-слон“ (1980) на Дейвид Линч, „Франсис“ (1982) на Греъм Клифорд, „Моята най-добра година“ (1982) на Ричард Бенджамин и „Мухата“ (1986) на Дейвид Кроненбърг.
През 1981 г. излиза „История на света, част І“, която е може би най-известната на широката публика у нас от всички комедии на Брукс. В нея той пародира пет различни исторически епохи и редица прочути филми, посветени на тях, като „Битката за огъня“ на Жан-Жак Ано, „Десетте Божи заповеди“ (1952) на Сесил Б. де Мил и др. 
През 1983-а Мел Брукс изпълнява главната роля във филма на Алън Джонсън „Да бъдеш или да не бъдеш“ (To Be or Not to Be), римейк на прочутата комедия на Ернст Любич от 1942 г. Самият Брукс казва за „Да бъдеш или да не бъдеш“ следното: „Обичам този филм, защото той е в прослава на комедийните актьори. Твърде често се говори за тях, че са егоисти и досадници. Това е абсолютно невярно. Комиците са изключителни и необикновени. От всички актьори те са най-смелите, защото са единствените, които рискуват да бъдат замеряни с домати, ако не успеят да разсмеят публиката. Един трагик никога не бива замерян с домати. Бронски, когото аз играя в този филм, наистина е егоист, колкото и всички други. Но когато се налага, той е патриот и не се колебае да се дегизира като чужд агент и дори като Хитлер и всичко това в обкръжението на нацистите, окупирали Полша по време на последната война. Трябваше да се вдигне знамето на комедийните актьори и да се възстанови истината, и аз го вдигнах.“
През 80-те години Брукс режисира „Космически топки“ (Spaceballs, 1987), в който пародира научно-фантастичното кино и по-специално първата трилогия на Джордж Лукас от сагата „Междузвездни войни“. 
Следва „Животът е гаден“ (Life Stinks, 1991), в който разказва за Годар Болд (Болд като светкавица, а Годар заради Жан-Люк Годар), който е много богат, долен и алчен човек. В резултат на един облог, той трябва да отиде в бедняшкия квартал и да живее там в продължение на месец. „Във филма улиците бяха действителни и боклука беше истински. Наемах всички бездомници наоколо. Карах ги да ядат заедно с нас. Те харесаха филма. Викаха, ръкопляскаха, смееха се.“
През 1993 г. Мел Брукс отново е във вихъра си. Пародира филма „Робин Худ – принц на крадците“ (1991) на Кевин Рейнолдс с Кевин Костнър в ролята на Шеруудския разбойник, кръщавайки своя „Робин Худ – мъже в чорапогащи“ (Robin Hood: Men in Tights). 
Мел Брукс запазва сюжета едно към едно, изграждайки геговете си върху вече сигурната и много добре позната история. Ролята на Робин е поверена на изгряващия Кери Елуис, който е праволинеен и скучен, точно като изпълнението на Костнър, но явно това е търсено. Различава се само по това, че Елуис говори чист английски, защото си е англичанин, а Костнър е американец. Малка, но много смешна роля има Дом де Луис като дон Джовани, който е повикан на помощ, за да се справи с Робин. Но поведението и визията на дон Джовани поразително повтарят тези на дон Вито Корлеоне, изпълнен от Марлон Брандо в „Кръстникът“ (1972) на Френсис Форд Копола. Любопитен персонаж е и Брумхилда, гувернантката на лейди Мариан, която през цялото време говори с много смешен немски акцент. И в този филм, както при Рейнолдс има чернокож герой, който е неотлъчно до Робин Худ. Той се казва Апчих и всеки път, когато някой го назове по име, му казват: Наздраве! 
Последният режисьорски филм на Мел Брукс е „Дракула – мъртъв и доволен“ (Dracula: Dead and Loving It, 1995). 
Двайсет години след „Младият Франкенщайн“ той отново се потапя в готическата атмосфера на класическите произведения на ужасите. В основата, естествено, е залегнал епистоларният роман на Брам Стоукър, но също така и класически филми на ужаса, като „Носферату – симфония на ужаса“ (1922) на Фридрих Вилхелм Мурнау и „Дракула“ (1931) на Тод Браунинг. Мел Брукс споделя: „Направих този проект, защото като дете смятах, че Дракула от 1931 г. е най-страшният филм изобщо. Вярвах, че Бела Лугоши е истинският Дракула. Направо не смеех да го погледна в близък план. Имах кошмари, че ще се покатери по пожарната стълба на № 365 на Трета улица в Бруклин, ще прескочи през прозореца на спалнята ми и ще забие зъби във врата ми. Затова съм доволен, че го направих смешен. Сякаш изхвърлих този демон от себе си и му се смея отстрани“.
Но каквото и да се каже за този филм, преди всичко пародийното жило на Брукс е насочено към „Дракула“ на Франсис Копола от 1992 г.
През последните години знаменитият режисьор и актьор се посвещава основно на продуценство и на някои незначителни участия във филми на други режисьори, някои от които опитващи се да копират неговия стил, но напълно неуспешно. Става въпрос за италианеца Ецио Греджио, който снима Брукс в два свои филма.
През 2001 г. Мел Брукс адаптира сценария си на хита „Продуцентите“ за Бродуей, като го дообогатява с песни. За 6 години мюзикълът, режисиран от Сюзан Строуман, която е хореограф по професия и продуциран от Брукс, е представян на сцената 2500 пъти и печели 12 награди „Тони“ (театралният „Оскар“). 
През 2007 г., отново на Бродуей и пак под режисурата на Строуман, е поставен и последният проект на Мел Брукс - мюзикълът „Младият Франкенщайн“, който вече има 10 номинации за Тони. 
Дори и на 85 години великият майстор на пародията все още има какво да покаже, било то и на сцена. Убеден съм, че няма да устои на изкушението на Десетата муза и ще застане  (въпреки преклонната си възраст) отново зад камерата, за да ни напомни за сетен път, че КИНОТО Е МАГИЯ!
                                                                --------------------
Забележка: Статията е публикувана за пръв път в "Другото кино" на 28.06.2011 по случай 85-годишнината на Мел Брукс.