Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

МАРЛОН БРАНДО - НЕЗАБРАВИМИЯТ!


03.04.2017  Текст:  Красимир Кастелов

ОБЗОРИ

   

 

На днешния ден се навършиха 93 години от рождението на един от най-великите актьори, които са се раждали някога - ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!

Марлон Брандо е роден на 3 април 1924 година в град Омаха (щата Небраска, САЩ) в семейството на търговец на строителни материали и неуспяла актриса, чийто съвместен живот е нескончаема поредица от кавги, побоища и алкохолни запои. Като малък Марлон се проявява като прекалено импулсивно момче, което не се отличава с особен интерес към часовете в училище. Заради проблеми с дисциплината, на 16-годишна възраст е изпратен във военно училище. Там прекарва 3 години, но е изключен малко преди да завърши. После отива в Ню Йорк, за да постъпи в театралния клас на школата за социални изследвания на Ервин Пискатор и в прочутото "Актърс студио", където под ръководството на известната преподавателка по драматично изкуство Стела Адлър усвоява тънкостите на прочутия актьорски Метод, основан върху принципите на Станиславски. През 1944-а дебютира на Бродуей в пиесата "Аз обичам мама". Играе също и в "Хеда Габлер", "Кафе за шофьори на камиони", "Кандид", "Знамето е вдигнато". 

Сред основателите на „Актърс студио“ е и знаменитият режисьор Елия Казан, който също повлиява силно върху изпълнителския стил на Брандо, който се превъплъщава блестящо в ролята на Стенли Ковалски в неговата постановка по пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай "Желание“. Играта на младия актьор предизвиква истински фурор в Ню Йорк, а възторжените критици се надпреварват да му предричат бляскаво сценично бъдеще. 
Но Брандо заминава за Холивуд и не се връща повече в театъра (впрочем, появява се само още веднъж на сцената през 1953 година в пиесата на Бърнард Шоу "Оръжието и човекът").
През 1950-а Марлон Брандо приема предложението на продуцента Стенли Крамър да се снима във филма на Фред Цинеман "Мъжете". В него той изпълнява чудесно ролята на парализиран участник във Втората световна война, който се придвижва благодарение на инвалидна количка. През цялото време играе седнал, което го принудило да не разчита на най-ярките си качества, които го правели особено привлекателен за зрителите – бързината на реакциите, изразителността на движенията и жестовете, котешката походка и сексуалния магнетизъм. Но макар и безкрайно ограничен в свободата на действията си, той съумява да предаде цялата гама от рязко променящи се емоционални състояния на своя необикновен герой.
В истинска кинозвезда Брандо се превръща благодарение на гениалното си изпълнение във филма на Елия Казан „Трамвай „Желание” (1951). Неговото екранно превъплъщение в Стенли Ковалски, признато за едно от най-ярките в историята на киното, буквално взривява екрана. Ако трябва да посочим филма, в който Брандо е най-верен на своята природа, със сигурност това би бил „Трамвай „Желание“. В него той създава един от най-впечатляващи филмови образи чрез непосредствения си импровизационен маниер, откровената сексуалност, своеобразния грубоват хумор и редките проблясъци на човечност на общия бездуховен фон. Марлон Брандо изявява с пълна сила не само своя огромен природен талант и личностната си притегателност, но и рядкото си умение да се слива напълно с изобразявания персонаж. Той дотолкова се вживява в ролята на Ковалски, че не излиза от образа, дори и когато дава интервюта. По тази причина у мнозина се породило убеждението, че в "Трамвай „Желание” всъщност играе самия себе си – груб и жесток мъжкар, със садистични наклонности. На практика обаче, особено в онези първи години на своята легендарна кариера, Марлон Брандо се отличава със свръхчувствителност и дори необикновена крехкост за мъж. Може би затова, когато Елия Казан му дава възможност да изиграе главната роля в "Да живее Сапата!" (1952) по сценарий на Джон Стайнбек, младият актьор успява да пресъздаде на екрана селския водач на мексиканската революция от началото на ХХ век като човек, изтъкан от противоречия – едновременно силен и съмняващ се, скромен и иронично-надменен. 

След тези две толкова значими актьорски постижения Брандо е буквално засипан от примамливи предложения за участия в най-различни филми. Но той избира ролята в "Дивият" (1953), която го превръща в кумир за младежта и в символ на американското поколение на протеста. Неговият Джони дори още по-недвусмислено, отколкото Стенли Ковалски подсказва, че младите хора не са толкова ужасни и примитивни, колкото изглежда на пръв поглед за мнозина. 
Тази своебразна еволюция на образа на "младежкия герой" е завършена от Марлон Брандо по блестящ начин в най-силния филм на Елия Казан "На кея" (1954). Ролята в него му носи и първия „Оскар”. Чрез нея Брандо разкрива как у един груб млад човек, неуспял боксьор, постепенно се пробуждат не само човечността, но и наченките на осъзната съпротива против престъпния сговор на синдикалните босове с мафията, довел до пълно поробване на пристанищните докери. Изпълнението на Брандо в образа на Тери Малой от филма „На кея” е може би сред най-заслужаващите „Оскар” в цялата история на тези награди, която изобилства от примери както на незаслужено отличени, така и на незаслужено пренебрегнати звезди.

През следващото десетилетие от своята актьорска кариера Брандо утъпква пътеката, прокарана с първите му ярки превъплъщения в американското кино. Снима се с относителен успех както в исторически продукции ("Дезире", 1954), така и в съвременни ("От породата на бегълците", 1960), играейки роли не само на американци, но и на германци ("Младите лъвове", 1958) и дори на японци ("Чайната под августовската луна" (The Teahouse of the August Moon (1956). Жанровете на филмите, в които участва, варират от мелодрамата ("Сайонара", 1957), през комедиите ("Приказка за лека нощ" (Bedtime Story (1964), "Графинята от Хонконг", 1966), уестърните ("Еднооките валета" - One-Eyed Jacks, 1961 е първият и единствен филм, който режисира сам), до мюзикълите ("Момчета и момичета" - Guys and Dolls , 1955). Но дори и в тези, в по-голямата си част комерсиални филми, на Брандо се удава да интерпретира героите си оригинално, а нерядко и дори съвсем нестандартно.

Може би най-яркият и дълбок образ, пресъздаден от Брандо през този период, е шерифът Колдър от чудесния филм на Артър Пен "Преследване” (1965), разпространяван навремето и у нас. Лично аз съм запомнил неговото изпълнение такова, каквото съм го видял тогава. И няма да забравя сцената с жестокия побой, който му нанасят местните самоуправници, жадуващи за линч над един невинен. Никога преди, а може би и след това, не бях виждал на екрана толкова убедителна актьорска игра в подобна сцена!
През 70-те години Брандо достига върха на своята кариера, благодарение на две роли, които също се нареждат сред легендарните мъжки образи в цялата история на киното. Най-напред чрез своя дон Вито Корлеоне от "Кръстникът” (1972) той преобръща гениално традиционните представи за гангстерските образи на екрана. От този момент нататък вече никой няма да може да пристъпва към изобразяването на представителите на мафията, без да се съобразява с постигнатото от Марлон Брандо. Затова напълно заслужено му присъждат отново "Оскар", който обаче своенравният актьор не получава лично в знак на протест срещу дискриминацията на американските индианци.  

Славата си на ненадминат актьор потвърждава сензационно и с участието си в скандалния филм на Бернардо Бертолучи "Последно танго в Париж" (1972). Никоя от спорните натуралистични сцени в него не може да подкопае убеждението ми, че Брандо демонстрира може би своето най-ярко изпълнение, благодарение на необикновения си талант за импровизиран емоционален изговор, който едва ли е по силите на някой друг. Той съумява да предаде по неподражаем начин духовната драма на сложния си герой, опитващ се зад маската на агресивност и цинизъм да прикрие дълбоко наранената си душа, жадуваща за истинско човешко общуване.

След този нов творчески връх Брандо става още по-придирчив към ролите, които му предлагат, и започва все по-рядко да дава съгласието си за снимки. Все пак, през 70-те години отново напомня за себе си на два пъти с участията си във филми, като „По Мисури” (1976) и „Апокалипсис сега” (1979), а след последвалото му изчезване от екрана за почти цяло десетилетие, се появява за последно в „Младия дон Жуан” (1994), „Храбрецът” (1997) и „Прецакването“ (2001). Но едва ли някой от неговите почитатели би желал да го запомни такъв, какъвто изглежда в своите последни роли. 

Много е коментиран сложният и объркан личен живот на Марлон Брандо, който се е женил официално два пъти - за статистката Ан Кашфи, от която има един син и за актрисата Мовита (Мария Луиза Кастенада), която му ражда две деца. Брандо живее и 10 години и с таитянката Тарита, от която  има син и дъщеря. Години след раздялата си с нея преживява тежка драма, свързана със самоубийството на дъщеря им Шайен, която така и не успява да се примири със смъртта на своя годеник, застрелян от Кристиан – синът на Марлон Брандо от първия му брак. 
Част от истината за бурния му личен живот е разкрита от самия него в автобиографичната книга „Песните на мама” (1994). В нея великият актьор споделя и някои от тайните на своята игра, признавайки със съжаление, че се е случвало понякога да бъде съблазняван от тлъстите хонорари, защото не е можел да надмогне зависимостта си от парите. 
Актьорът обаче не повдига докрай завесата към своя интимен свят, който е прекалено детайлно и дори доста пикантно  обрисуван от Даруин Портър в скандалната му книга, „Брандо. Зад кулисите”, излязла през 2006 г.
В нея авторът на прочутите биографии за Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн изкарва на бял свят много от старателно укриваните тайни от личното битие на Брандо, което, ако се съди по книгата, е било твърде скандално и шокиращо. 

Смъртта на Марлон Брандо на 1 юли 2004 година слага край на объркания му живот, но легендата за най-великия сред киноактьорите с времето продължава да укрепва. Тя ще бъде подклаждана отново и отново от искреното възхищение и преклонение на онези, които тепърва ще се запознават с невероятните екранни превъплъщения на ненадминатия Брандо.

 



Коментари (0)


     

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)