Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

МАРКО ФЕРЕРИ


12.05.2014  Текст:  Красимир Кастелов

Марко Ферери

   

Навършиха се 86 години от рождението на един от най-големите италиански кинорежисьори, спечелил си скандална слава с филма „Голямото плюскане“, за който навярно всички са чували, но едва ли всички са го гледали.

Но още преди да скандализира отбраната фестивална публика на кинофестивала в Кан през 1973 г. той си спечелва име на непоправим анархист и иконоборец, недолюбващ откровеното политическо кино, с което e прочута Италия в началото на 70-те години на миналия век, но буквално обожаващ т.нар. народно кино (cinema popolare) и мечтаещ да снима филми – подобни на сатиричната комедия на Луиджи Дзампа „Семейния лекар“ (The Family Doctor) с Алберто Сорди в главната роля. 
Такава комедия Ферери така и не успява да направи, защото, според твърдението на някои изследователи, в неговите филми се забелязва твърде голяма дистанция към онова, което снима: „Като че ли гледа към всичко през илюминатора на космически кораб“, — пише за него един от италианските кинокритици. А това, безусловно, допринася за формалистичната елегантност на неговия стил, която е преди всичко визуална, а не елегантност на сюжета или драматургията. И в същото време Ферери се проявява като режисьор-концептуалист, тъй като практически зад всеки от неговите филми стои мощна първоначална идея.

По образование Марко Ферери е ветеринар, учи медицина в университета, но не го завършва. После работи известно време като продавач на спиртни напитки, а също и като журналист, занимава се с продуциране и реклама. През 1950 година заедно с Чезаре Дзаватини основава филмово списание, наречено „Documento Mensile“, което спира да излиза само след два броя.

Към края на 50-те години работи в Испания като търговец на киноапаратура и там се запознава с комедийния сценарист Рафаел Аскона (Rafael Azcona), дружбата с когото прераства в дълголетно сътрудничество. Именно в Испания дебютира като режисьор. Създава три игрални филма: „El pisito“ (1959), „Los Chicos“ (1959) и „Инвалидната количка“ (El cochecito, 1960), който печели наградата на международната критика (FIPRESCI Prize) на кинофестивала във Венеция.
Още в тези ранни филми бъдещият прочут режисьор изобразява съвременната му действителност в сатирични краски, съдържащи наченки на черен хумор.

След завръщането си в Италия си спечелва бързо репутацията на еклектик и провокатор, който се интересува от най-щекотливите теми на своето време и предпочита да ги представя на екрана чрез ярко изразена анархистична естетика. 

Песимистичният му цинизъм е предизвикан първоначално от брачните отношения или по-точно от отсъствието на любов между съпрузите. Подобна е темата във филма му „Кралицата на пчелите“ (L'ape regina), който е представен с успех на фестивала в Кан през 1963г. Марина Влади, която изпълнява главната женска роля, е отличена с наградата за най-добра актриса. За своето превъзходно превъплъщение пък Уго Тоняци получава наградата „Сребърна панделка“ за най-добър актьор от Синдиката на италианските филмови журналисти през 1964 г. Именно от тогава датира и голямото приятелство и сътрудничество между Ферери и Тоняци, намерило израз 10 години по-късно в „Голямото плюскане“.

Във Франция „Кралицата на пчелите“ е разпространяван под заглавието „Брачното ложе“ (Le lit conjugal), което повече отговаря на съдържанието на филма, въртящо се около голямо съпружеско легло. Алфонсо (Уго Тоняци) е 40-годишен мениджър по продажба на коли, който се жени за младата красавица Реджина (Марина Влади), произхождаща от клерикалните кръгове на буржоазията. През целия филм героят на Тоняци се опитва да избяга от въпросното легло и от обсесията на жена му да забременее. Но след раждането на дългоочакваното дете, е изритан в килера и съдбата му е трагична.

Няколко години по-късно в шедьовъра си „Дилинджър е мъртъв“ (Dillinger è morto, 1969) той отново се занимава с темата за съпружеското отчуждение, като този път достига до крайност в песимизма си. През същата година се изявява и като актьор в близкия му по дух филм „Кочина“ (Porcile) на своя знаменит сънародник Пиер Паоло Пазолини.

Работейки в Италия и Франция, през 60-те и 70-те години на миналия век Ферери създава някои от най-оригиналните и будещи тревога филми на европейското арт кино, в които смесва по неподражаем начин радикалната социално-политическа критика, черния хумор и секса.

Без съмнение най-скандалният му филм е „Голямото плюскане“ (La Grande Abbuffata, 1973), който е мрачна алегория за света на масовото потребление. Това е невиждано дотогава на големия екран гротескно предупреждение за смъртната опасност, дебнеща обществото, устремило се към все по-пълно завоволяване на материалните си нужди, загърбвайки духовните. Повече за миналогодишното честване в Кан на 40-годишнината на този знаменит филм може да прочетете тук.
Друга тема, характерна за творчеството на Ферери е проблемът за взаимоотношенията между половете, към която той нееднократно се връща, всеки път по разному, неизменно шокирайки публиката във филми като: „Лиза“ (Liza, 1972), „Последната жена“ (La dernière femme, 1976), „Сбогом, самецо“ (Ciao maschio, 1978), „История на една обикновена лудост“ (Storie di ordinaria follia, 1981), „Историята на Пиера“ (Storia di Piera, 1983), „Бъдещето е жена“ (Il futuro è donna, 1984) и др. 
Независимо от това, че филмите на Ферери от 80-те години отстъпват на предишните му творби, в началото на 90-те години той съумява да привлече отново вниманието с драмата „Къщата на усмивките“ (La casa del sorriso), за който получава „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин.

Последните филми на Марко Ферери са „Дневникът на маниака“ (Diario di un vizio, 1993) и документалният „Сребърен нитрат“ (Nitrato d'argento, 1996), посветен на 100-годишнината на киното. Умира внезапно на 9 май 1997 година в Париж от сърдечен пристъп.

 

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК