Катрин Деньов

• 
• Add new коментар

За Марчело Мастрояни е писано и говорено толкова много, че едва ли може с нещо да изненадаш многобройните му почитатели. Но навярно малцина знаят за еврейския му произход. Защото неговата майка Ида разкрива тази строго пазена тайна, която е била от жизнено значение за нея по времето на Мусолини и в годините на войната, едва преди смъртта си. Родена е през 1898 година в еврейско семейство в Минск, което скоро след това се изселва в Германия, а по-късно тя заминава за Италия, където се омъжва за Оторино Мастрояни – бащата на Марчело. Той бил дърводелец и едва смогвал да изхранва семейството си.

БЕДНОТО ДЕТСТВО

Марчело е роден на 28 септември 1924 година във Фонтана Лири, малко градче в централна Италия, но по-късно родителите му се преместват в Торино, а после и в Рим.
„Дълго време спях на едно легло с майка си, моите по-големи братя лягаха на пода, а баща ни – в коридора. Но аз не виждах в това нищо ужасно, защото и приятелите ми живееха в подобни условия”, спомня си актьорът след време.
След завършването на техническо училище работи като строител, чертожник, счетоводител, общ работник. Към края на войната постъпва в строителния факултет на университета в Рим, макар че много искал да стане архитект. Там се запознава с Джулиета Мазина, бъдещата съпруга на Федерико Фелини. Заедно играят в самодейна студентска трупа, която по онова време е сред най-добрите в Рим. Забелязва го Лукино Висконти, който го привлича в своя театър „Елиза”. Впоследствие Марчело ще се чуди какво толкова е видял в него знаменитият режисьор, след като тогава произнасял с голяма мъка и най-обикновените реплики.
Много му помага за израстването като актьор Виторио Гасман – един от бъдещите колоси на италианското кино и театър. Двамата имат голям успех в спектакъла по „Трамвай желание” на Тенеси Уилямс. Това именно подтиква Марчело да зареже следването и да се посвети изцяло на изявите си на сцената на театър „Елиза”, където играе до 1956 година.

КАРИЕРАТА В КИНОТО

Периодът на творческия разцвет и световната известност за Мастрояни започва от 1959-а година, когато Федерико Фелини му поверява главната роля в „Сладък живот” (1960). Много скоро галерията от образи на психологически изтънчени и вътрешно противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с превъзходни изпълнения във филми като „Нощта” (реж. М. Антониони) и особено в шедьовъра на Фелини „Осем и половина”.

Междувременно Марчело жъне огромен успех и с участието си във фарсово-ексцентрични комедии, като „Развод по-италиански”, „Вчера, днес, утре”, „Брак по италиански”, „Казанова-70”. Върхът в еволюцията на неговите екранни антигерои е превъплъщението му в „Чужденецът” (1967), екранизация по Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.

Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвета на италианското „политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери („Лиза”, „Голямото плюскане”, „Не докосвайте бялата жена”, „Сбогом, самецо”).

Под режисурата на братя Тавиани за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция във филма им „Алонзанфан” (1974) ), а в „Един особен ден” (1977) на Еторе Скола разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.  В друг негов филм, озаглавен „Сплендор” (1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-обаятелните си образи. Неговият герой е управител на киносалон, запален киноман, принуден заради намаляващия зрителски интерес да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия времената, когато хората редовно са пълнели залата, за да гледат истинско кино.

През 80-те години Мастрояни също играе в запомнящи се филми под режисурата на Фелини („Градът на жените”, „Джинджър и Фред”, „Интервюто”) и Скола („Новият свят”), в които виртуозно интерпретира темата на уморения от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му в „Очи чорние” (1986) на Никита Михалков , която му носи награда от кинофестивала в Кан и трета номинация за „Оскар” след „Развод по италиански” и „Един особен ден”.

През 90-те години преминава към изпълнението на драматични роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във „Всичко е наред” на Джузепе Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” и „Пчеларят” на Тео Ангелопулос, „Прет-а-порте” на Робърт Олтман.

В документалния филм-изповед „Спомням си, да, аз си спомням“ (Mi ricordo, si, io mi ricordo), сниман малко преди смъртта му, Марчело Мастрояни определя актьорската си философия по следния начин: „Аз съм много ленив, пасивен човек…По-скоро съм наблюдател, а не човек на действието. Ръководя се от италианската максима: отложи всичко за утре. Вечер са ми нужни само чиния спагети, бутилка вино и приятели…Във всичките си хубави филми играя персонажи, които не действат, а реагират. Чувствам се по-удобно в подобни роли…"

ОТНОШЕНИЯТА С ЖЕНИТЕ

Заради буйния му темперамент и многочислените романи с много от най-красивите жени на света Мастрояни е наричан "италиански женкар" и "латински любовник". Но въпреки тази си слава, се е женил само веднъж – през 1950 година - за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря и която остава негова законна съпруга чак до края на живота му, независимо от неговите многобройни изневери. Където и с която и да се е намирал през годините на техния 46-годишен брак, Марчело винаги намира време да се обажда на Флора по телефона и никога не пропуска да й изпраща рози по случай годишнините от тяхната венчавка.

Но с нарастването на известността се увеличава апетитът му към красивите жени, с които често си партнира на екрана. А това са повечето от най-ярките звезди на киното по онова време - Анита Екберг, Анук Еме, Урсула Андрес, Брижит Бардо, Жана Моро, Стефания Сандрели, Моника Витти, Клаудия Кардинале, София Лорен, Катрин Деньов, Шърли Маклейн, Джули Андрюс, Джесика Танди, Лучия Бозе и др. С много от тях той има интимни взаиомоотношения не само на екрана. Например с Урсула Андрес, Жаклин Бисе, Фей Дънауей, Настася Кински, Марта Келер и много други.
„Никога не съм броил жените, които съм имал – а просто съм ги обичал”, признава веднъж той и уточнява, че може би им е дал значително по-малко, отколкото е взел от тях.
Във филма на Фелини „Интервюто” има епизод, в който американска журналистка пита Мастрояни кога за пръв път е забелязал, че е харесван от жените. А той отговаря, усмихвайки се: „Ами да кажем – тогава, когато забелязах, че самият аз ги харесвам”. 

РОМАНЪТ С КАТРИН ДЕНЬОВ

Най-продължителна и страстна е връзката му с френската актриса Катрин Деньов. Любовта им пламва, докато се снимат във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян).

Марчело Мастрояни и Катрин Деньов във филма „Това се случва само с другите” (1971).

Отначало италианският чаровник не е особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица" - това е ироничната му оценка за 27-годишната французойка. Той още преживява скорошната си раздяла с американската звезда Фей Дънауей. Деньов също е потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо. Но скоро взаимоотношенията между Марчело и Катрин се задълбочават, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време италианският актьор снове като луд между Рим и Париж и многократно предлага на своята любима да заживеят заедно. Тя обаче остава непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972 година не променя нещата. Деньов продължава да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после изпросва от жена си обещание за развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, посраменият Марчело се завръща в италианското си семейство.
Дъщеря му Киара днес също е прочута актриса. Малко преди смъртта на Марчело Мастрояни, баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт” (реж. Раул Руис).

Последните години от живота си великият актьор прекарва с французойката А. М. Тато. Но в ранното утро на 19 декември 1996 година, когато сърцето му спира да бие завинаги, край леглото в неговия парижки апартамент са скъпата му Катрин Деньов и Киара.