НОВИНИ

• 
• Add new коментар

“LOVE.NET” тръгна по екраните на 1 април и вече събра около 500 000 лева приходи. Този успех отчасти се дължи на умело проведената реклама на филма, гарнирана с некомерсиално съдържание на общочовешка тематика, представено на актуален за съвременното общество език. Създателите му целенасочено не се ангажират с квалификации (позитивни или негативни) на електронната медия, а по-скоро се съсредоточават върху константни през вековете културни кодове в социалните взаимоотношения. Медията (средата) е по-скоро средство за осъществяване на тези взаимоотношения. Но защо медията е непременно виртуална и режисьорът и останалите сценаристи са решили да се съсредоточат върху обществените контакти именно в тази среда?
Връщайки се назад във времето всеки средностатистически възприемател на различни видове и жанрове творчество (без значение дали става въпрос за литература, театър или кино) може да забележи, че виртуалността винаги е съпътствала социума през вековете под една или друга форма. Човешкото общество постоянно е имало нужда от имагинерна среда, в която да реализира себе си така, както не би могло в реалната. Дали това става чрез самоидентификацията с някой от персонажите на древните легенди, приказките или другите форми на изкуство или със съвременните обществени кумири (чалга звезди, поп изпълнители или в зависимост от интелектуалния капацитет на микросоциума, в който се движим – известни художници, писатели, поети) на практика е без значение. Виртуалната среда просто замества „старовремските“ форми на фикцията.
Аналогично всеки от герите на “LOVE.NET” има своята причина да потъва в тази съвременна фикция. За някои от тях интернет средата е място, където могат да прескочат „опосредстваността“ на директните контакти с евентуалните си сексуални партньори, възползвайки се от анонимността на мрежата и позволявайки си да бъдат по-открити, пристъпвайки директно към действие (така те си спестяват недомлъвките, притесненията и стреса от първото запознанство със сексуалния партньор на живо, а се срещат с него в реалността, едва когато вече са използвали медията, за да бъдат на по-напреднал етап във взаимоотношенията си и при реалната среща моментално пристъпват към полов контакт) (героинята на Койна Русева), а други заместват класическите фикционални форми (легенди, приказки) със съвременната (интернет), идентифицирайки се с идеала си за красота и „перфектност“, наложен от днешните социални критерии (Девора – дъщерята на самотната майка Койна Русева). Трети (героят на Захари Бахаров, който прави изследване върху сайтовете за запознанства, за да публикува статия в списанието, където работи) се опитват да влязат в ролята на всевиждащи и безпристрастни демиурзи, но също се увличат от възможността да си намерят приятелка, използвайки предимствата на виртуалната среда.
Интересно е и как вкусът и интелектуалният капацитет на героите определят нивото и висотата на имагинерния им идеал за това какви те биха искали да бъдат и на визията им за евентуалния партньор. Всеки от тях малко или много е ръководен и от идеалите на социалната среда, към която принадлежи (хората, с които общува; професията, която упражнява).
Докато Девора (в ролята – Лора Чешмеджиева) вижда себе си като намахана и непукистично настроена чалга/поп звезда, имаща отношения с рокери на мотори, то самотната театрална режисьорка (Диана Добрева) се запознава с възрастен англичанин (Джон Лоутън, играещ себе си). Всичко това, гарнирано с възможността за проектиране на своя идеал за партньор върху „имагинерния“ човек, стоящ от другата страна на екрана, потвърждава идеята за интернет като съвременна форма на приказката и легендата, където винаги има прекрасна царска дъщеря и онеправдан от обществото герой, успяващ да мине през препятствията, за да се превърне в неин съпруг (възприемателите се идентифицират с някой от тези герои).
Негативите на съвременната виртуална среда са по-скоро негативи на самите хора и техните разбирания за живота, отколкото негативи на самата среда, а обявяването ѝ за зловредна от определени групи по-скоро идва от прастарата идея за подялбата на света и на общественото пространство на „свое“ и „чуждо“, където чуждото винаги се определя като опасно. Това доколко е опасно или не зависи от самите нас, ценностната ни система и всичките ни останали персонални характеристики. Негативите може би произтичат от това, че определени хора успяват да реализират себе си и да се опознаят взаимно много повече чрез имагинерната среда, отколкото чрез реалната.
Такъв е проблемът и на хирурга на средна възраст Филип (Христо Шопов), който е изгубил страстната връзка със съпругата си Мила (Лилия Маравиля). На него му е необходима тази нереална действителност, която му осигурява възможността да репродуцира идеала си за жена върху мистичната си и непозната партньорка от отсрещната страна на линията, за да разбере накрая, че си говори със собствената си съпруга. И докато в началото и Филип, и героинята на Койна Русева използват интернет като заместител на публичния дом от края на 19-и и зората на 20-и век (единственото място, в което през онези години човек е можел да има неангажиращи полови сношения, избягвайки общественото неодобрение), то накрая хирургът разбира, че идеалът може да бъде и реалност и преспокойно би могъл да се намира и в собствения ти дом, макар и да си живял 20 години с него (например). В тази връзка би било естествено да се каже, че хепиендовият край на този филм не звучи холивудски и още по-малко боливудски, защото, демонстрирайки ни такъв финален развой на събитията, авторите са изхождали по-скоро от презумпцията, че малко или много, колкото и шаблонно да звучи това, вярата в бъдещето, позитивизмът и любовта са характеристиките, движили през вековете развитието на социума, появата на демокрацията... и на интернет.