Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЛЮБИМИТЕ ФИЛМИ НА ТЕРИ ГИЛИЪМ


27.11.2015  Текст:  Kastel

годишнина

   

На 22 ноември навърши 75 години безподобният ТЕРИ ГИЛИЪМ - един от великаните на съвременното кино, който със сигурност ще остане в историята с неподражаемото си умение да разказва най-невероятни истории, преливащи от фантасмагорични образи.
И това едва ли е случайно, като се има предвид от кого се е възхищавал и кои са филмите, които са го подтикнали да се посвети на седмото изкуство. По случай неговия юбилей, редица издания припомнят неговите откровения защо продължава да помни тези заглавия вече няколко десетилетия, препоръчвайки ги горещо на всички, които тепърва възнамеряват да се занимават с кино.
 
 

  ЛЮБИМИТЕ ФИЛМИ НА ТЕРИ ГИЛИЪМ

01. "снежанка и седемте джуджета" (1937)

Първият филм, който съм запомнил  — споделя Тери Гилиъм, - това е "Снежанка и седемте джуджета". 

 

02. "Пинокио" (1940)


 

Помня, че преди няколко години гледах отново "Пинокио" и бях поразен. В действителност това е кратък, лаконичен филм. А в моите спомени той беше огромно епично платно. Приличаше ми на пейзаж, по който пътешествах, макар че всъщност е камерна творба, в която сюжетът е изложен много сбито. Но пък как пришпорва въображението! Бих казал, че "Пинокио" е най-любимият ми филм. За разлика от някои късни филми, първите приказки на Дисни са именно така страшни, както се полага. Защото само приказките, които побеждават истинските страхове на хората им помагат да растат наистина.

 

03. "БагдадскиЯТ КРАДЕЦ"(1940)

След като гледах "Багдадският крадец", за първи път в живота ми се присъни кошмар.
 

               04. "Война на световете"  (1953) 

Помня добре "Война на световете". Бягах, за да гледам тези филми веднага щом излизаха в кината, защото обожавах специалните ефекти в тях и фантасмагоричните същества, които представяха.

 

05. "инцидентът в Окс-Боу"
(реж. Уилям Уелман, 1942) 

"Инцидентът в Окс-Боу" е прекрасно кино и не разбирам защо толкова малко хора знаят за него. На финала, след като тълпата вече е обесила младежите, откриват истинските конекрадци. Несправедливостта и противостоянието на закона на тълпата бяха сред нещата, които ми правеха огромно впечатление.

 

06. "Еднооките валета"
(реж. Марлон Брандо, 1961)

Всичките ми познати гледаха европейските филми, а на Холивуд никой не обръщаше внимание. А аз отидох да гледам "Еднооките валета" в едно от евтините кина на 42-ра улица, а после останах там целия ден, за да го гледам още няколко пъти. Обожавах Брандо и филмът му страшно ми хареса. Аз и сега съм готов да споря, че това е прекрасно кино.

 

07. "пътеки на славата"
(Реж. Стенли Кубрик, 1957) 


 

Первият филм, който сериозно ме разтърси беше "Пътеки на славата". Тогава бях на 16 години и отидох на съботна дневна прожекция в Панорама Сити. След  "Пътеки на славата" изведнъж стана ясно, че има и филми със сериозни идеи и теми — в дадения случай за несправедливостта, в които доброто може да не побеждава. Този филм буквално ме пробрази. Правех всичко възможно да заставя всичките си познати да отидат да го гледат. В началото на  "Бразилия" можете да видите много дълъг кадър, който практически откраднах от "Пътеки на славата". Така се случва, когато правиш филми: подражаваш на това, което ти е оказало влияние. Според мен, това е един от най-добрите филми на Кубрик. В него има твърде много новаторство. Благодарение на "Пътеки на славата" проумях, че камерата не е само инструмент за записване на изображения, а може да бъде и самостоятелен герой.

 

08. "2001: Космическа одисея"
(реж. Стенли Кубрик, 1968)

Предпочитам филми, които те подтикват да мислиш в търсене на отговори и те тласкат към някакви изводи. Такъв филм е за мен  "2001: Космическа одисея". Разбирам защо филмите на Спилбърг са много по-успешни сред широката публикика — комфортно е да се гледат. Днес е прието да не се замисляш над това, което виждаш на екрана, а само да консумираш готовия продукт, да приемаш това, което ти предлага режисьорът. И Спилбърг дава именно това на зрителите: добре опаковани филми, след които да продължиш нататък, забравяйки след минути какво всъщност си гледал. Стенли Кубрик обаче винаги е снимал филми, които те провокират към размисъл. Неговият свят не те пуска дори и след като излезеш от кинозалата.

 

09. "Седемте самураи"
(реж. Акира Куросава, 1954)

По едно време бях толкова уморен от американското кино, че всички филми, правени извън САЩ, ми изглеждаха по-добри. А Куросава беше просто кралят на екшъна. Никога преди не бях виждал на екрана такива впечатляващи екшън-сцени, както в неговите филми, особено в "Седемте самураи". Запечатала се е в паметта ми схватката в гората. Нещо подобно изпитах и когато гледах за пръв път "Пътеки на славата". Толкова завладяващо! Бях потресен от майсторското съчетание на различните визуални елементи. И освен това, киното на Куросава е много чувствено. Не интелектуално, а именно чувствено. Но не такова, като американското кино, в което чувствеността е банална и повърхностна. 

 

10. "Шерлок младши" (реж. Бъстър Кийтън, 1924)

Единственият американски режисьор, който ме порази при неотдавнашното повторно гледане на филмите му, е Бъстър Кийтън. Абсолютно велико кино. В "Шерлок младши" той използва удивителни новаторски снимки.

 

11. "изроди" (реж. Тод Браунинг, 1932)

11. «Уродцы» (Тод Браунинг, 1932)

Това е един от филмите, за които си чувал много неща, но когато, най-накрая сам се запознаеш с него, изпитваш разочарование, защото се оказва, че си очаквал нещо съвсем друго. Обаче това кино е поразително с това, че неговите създатели са успели да представят аномалията, като нещо обичайно. 
 

12. "Мадам де…" (Макс Офюлс, 1953)

12. «Мадам де…» (Макс Офюльс, 1953)

"Мадам де…" на Офюлс се превърна в един от любимите ми филми, след като го видях едва преди три години. Той ме порази с всичко, въпреки че го гледах на стара касета, взета от мой приятел.
 

13. "Децата на рая" (реж. Марсел Карне, 1945)

13. «Дети райка» (Марсель Карне, 1945)

Един от филмите, каквито вече не се правят, защото във високобюджетните продукции няма място за поезия. "Децата на рая" е поетична кинотворба, в която всеки персонаж произнася своите реплики така, сякаш рисува картина. Филмът завладява още от първите секунди, подобно на театрален спектакъл, а аз много обичам театъра. Това  е кино, което прилича на лунна светлина в ярък, слънчев ден — никакво заключение или решение накрая, просто свършва, а персонажите сякаш се разтварят в лунна светлина. Когато гледам този филми, винаги се удивлявам колко много идеи съм заимствал от него.

 

14. "Седмият печат" (реж. Ингмар Бергман, 1957)


 

Много ми харесват световете, създавани от Бергман. Първият негов филм, който гледах, бе "Седмият печат". Започва като средневековна история, но скоро настъпва неочакван обрат. Оказваш се редом с рицар, който се бие на кон и всичко изглежда ужасяващо правдоподобно и реалистично. При това характерите са дотолкова достоверни, че вниманието много скоро се фокусира върху тях.  И, разбира се, визията е изключително завладяваща. Винаги са ме вълнували хора, които са способни да създават толкова силни зрими образи. Бергман и неговият оператор Свен Нюквист са феноменални. И така аз се влюбих в Бергмановия свят на сънищата. Когато изгледах и другите му филми, установих, че възприемам актьорите в тях като напълно реални хора. В американското кино актьорът винаги изглежса като актьор.

 

15. "Гражданинът Кейн" (реж. Орсън Уелс, 1941)

Винаги съм се отнасял с огромна почит към Орсън Уелс. Понякога си мисля, че и двамата сме наказани за своите опити да екранизираме "Дон Кихот" — искаме са обуем обувка, която е прекалено голяма за нас. Надявам се никога да не стана чак толкова вманиачен и отчаян, колкото Уелс.

 

16. "червените пантофки"
(реж. Майкъл Пауъл и Емерик Пресбъргър, 1948)

Има немалко романтични филми, които обожавам. Обикновено това са пищни, костюмни, стилизирани продукции за бурни страсти. Струва ми се, че и моите филми са също в някакъв смисъл романтични. 

 

17. "Американизацията на Емили"
(реж. Артър Хилър, 1964)

Джули Андрюс е изключиотелна актриса. От всичките филми с нея, обичам най-много "Американизацията на Емили", в който играе с Джеймс Гарнър. Възхитително  кино, и въсхитителна Андрюс! Тя е въплъщение на английското - под външната й хладност и надутост се таи вълнуващ еротизъм. 

 

18. "апартаментът" (реж. Били Уайлдър, 1960)

18. «Квартира» (Билли Уайлдер, 1960)
 

Невъзможно е да бъде надминат Били Уайлдър. Просто не може и точка.

 

19. "South Park: Bigger Longer & Uncut
(Реж. Тр. Паркър и Мат Стоун, 1999)

19. «Южный парк: Большой, длинный, необрезанный» (Трей Паркер, Мэтт Стоун; 1999)
 

Паркър и Стоун са единствените, в чието творчество истински се е отразило моето влияние. Те направиха грубостта на моята анимация още по-силна. Това, което правят, е дотолкова вулгарно, что просто е удивително, как въобще действа. А ги предупреждавах, че това, което правят за телевизията, не става за игрално кино. Но в крайна сметка, разбира се, филмът им стана страхотен.

 

20. "осем и половина"
(реж. Федерико Фелини, 1963)

Ако трябва да избера един филм на Фелини, то нека това бъде "Осем и половина". Той отразява същността на киното. Героят на Марчело Мастрояни, називисимо от това, че снимките на филма не му се удават, периодически бяга от проблемите, например, с помощта на степа. Гледах този филм много преди своя режисьорски дебют, но интуитивно почумствах, че се е докоснал до истината. Сега вече, след като съм направил няколко филма, съм напълно съгласен с Фелини, че работата на режисьора се заключава в това - да танцува степ, независимо от всички трудности.
 
Източници: Tvkinoradio, Criterion, Film DoctorThe GuardianIndiewire, "Интервью. Беседы с Иэном Кристи", "Питоны о Питонах. Автобиография".

 

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации