Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЛЕНИ РИФЕНЩАЛ


23.08.2012  Текст:  Kastel

ОБЗОРИ

   

 

Навършиха се 110 години от рождението на Елена Берта Амалия Рифенщал (Helene Bertha Amalie “Leni” Riefenstahl). Прочутата германска актриса, кинорежисьор и впоследствие фотограф, ще остане в историята на киното под името Лени Рифенщал, благодарение на създадените от нея през 30-те години на миналия век документални киношедьоври: „Триумф на волята“ (1935) и „Олимпия” (1938).

Дори самото споменаване на нейното име в продължение на много време е смятано за провокация. Защото за мнозина най-известната и вероятно една от най-талантливите жени-кинорежисьори продължава все още да се осоциира с името на Хитлер.
Рифенщал винаги се е опитвала да отстоява независимостта на изкуството от политиката и идеологията. И в същото време на практика доказва точно обратното. Нейните прочути документални филми „Триумф на волята“ (1935) и „Олимпия“ (1938), които критиците причисляват към шедьоврите на световното кино, са създадени в прослава на Третия райх. Именно това сътрудничество на Рифенщал с нацистите не й е простено до края на живота.
През 1993 г. излиза документалният филм на Рой Мюлер „Властта на образите: Лени Рифенщал“, който е известен и под английското си заглавие: „Прекрасният, ужасен живот на Лени Рифенщал“. В него тя говори с нежелание за живота си в нацистска Германия, но когато стане въпрос за киното – се преобразява напълно и разказва с огромно увлечение.
Лени Рифенщал е родена на 22 август 1902г. в семейството на богат търговец. В края на XIX и началото на XX век в Европа се развива бурно изкуството на танца. Още като девойка Лени се увлича силно по неговите експресивни възможности и решава да стане танцьорка.
На 21-годишна възраст вече гастролира със самостоятелна програма, жънейки успехи в Берлин, Мюнхен, Прага, Цюрих. Участва и в театрални постановки на прочутия режисьор Макс Райнхард. Но кариерата й прекъсва, след като по време на солово изпълнение в Прага скъсва менискус.
После попада под очарованието на киното и по-специално на филма „Планината на съдбата“. Неговият режисьор е Арнолд Фанк, бивш геолог, който се обгражда от оператори-любители и актьори-непрофесионалисти, които обучава на скално катерене и на тънкостите на високопланинското снимане. В онези години натурните снимки не са особено популярни, но екипът му, влязъл в историята на киното като Фрайбургска школа, снима филм след филм именно сред суровите алпийски условия.
Покорена от неподправената красота на това кино Лени Рифенщал решава, да стане актриса. Изпраща на Фанк своето портфолио: великолепна фотография с перли и пера и хвалебствени отзиви за танцовите й изпълнения. Режисьорът не устоява на чара й и скоро я изненадва със сценарий, написан „специално за балерината Рифенщал“.
Така Лени Рифенщал се превръща във водеща актриса на „планинското кино“.
Снима се в пет филма под режисурата на Фанк. А когато над поредния проект надвисва заплахата от закриване по финансови причини, именно нейната находчивост го спасява. В отсъствието на режисьора тя заснема няколко сцени и самоволно ги праща в студиото УФА. От Берлин скоро пристига възторжена телеграма, в която уведомяват екипа, че ще получат допълнителни средства.
Това вдъхва увереност на Лени и тя решава да заснеме самостоятелен филм, в който да изиграе и главната роля.

„Синя светлина“ излиза през 1932 г. Действието му се развива в италианско селце в доломитовите Алпи. При пълнолуние над планината свети синя светлина. Местните юноши като омагьосани се стремят да я достигнат, но умират, без да могат да изкачат непристъпния връх. И само на полудивата Юнта (вещица или просто луда) планината открива своята тайна.
След много години Рифенщал си припомня с тъга: „Този филм се оказа предчувствие за живота ми. Подобно на Юнта и аз бях силно обичана и ненавиждана. И както тя се лиши от своите съкровища, така и аз разпилях своите идеали.“
През февруари 1932 г. Лени присъства на една от публичните речи на Хитлер и изпада във възторг:„Когато той заговори, пред мен изведнъж се появи апокалиптично видение… Сякаш земята се разтвори и от нея избликна мощна водна струя, достигаща до небето...“
Тогава голяма част от германците се възхищава от Хитлер. И Лени също не устоява на магнетичното му въздействие. А онези, които не му се възхищават, са принудени много скоро да емигрират. Или да отидат на други - още по-малко приятни места…
Напускащите Германия в онези години са много – и не само евреи. Заминава например Марлен Дитрих – съперницата на Рифенщал за ролята във филма „Синият ангел“. Напуска и главния режисьор на Немския театър в Берлин Макс Райнхард, в чиито спектакли Лени участва със своите танци… Емигрира и Ерих Мария Ремарк, също близък приятел на Лени, чиито книги изгарят публично привържениците на Хитлер.
Но Лени остава. И дори пише на фюрера: „Уважаеми г-н Хитлер... Вие и ентусиазмът на вашите слушатели ми въздействаха изключително силно. Бих желала да се запозная лично с Вас…“
Оказва се, че фюрерът се възхищавал от филмовите героини на Лени и затова я удостоява с аудиенция, по време на която неочаквано заявява: „Когато дойдем на власт, ще снимате филми за мен“.„Аз не умея да снимам по заповед, — импулсивно му отвръща Лени, добавяйки нещо и за неговите расови предубеждения. — „Би ми се искало и моето обкръжение така чистосърдечно да ми отговаря“, — отбелязва Хитлер, ако се вярва на мемоарите на самата Рифенщал.
След идването на власт на нацистите германската кинематография става част от програмата глайхшалтунг, подчинила всички сфери на живота на интересите на управляващата партия. Кинопроцесът също е разчистен от „расово чужди елементи“. На неподходящите кинематографисти забраняват да упражняват професията си и те са принудени да напуснат Германия.
Германското кино постепенно се изражда до най-примитивна пропаганда, изразяваща се в агитационни филми, посветени на партийните форуми на нацистите.
Лени Рифенщал също получава предложение от Хитлер – вече в качеството му на райхсканцлер на Германия - да документира конгресите на НСДАП в Нюрнберг.
„Аз му казах, че не мога даже да различа СС от СА“, — спомня си след време Лени. Но Хитлер я успокоява: „Това е добре. Направете филма като художник“.
Първият документален филм на Рифенщал „Победа на вярата“ (1933) не се откроява с нищо особено. А следващият, посветен на конгреса на НСДАП през септември 1934 г., е трябвало да се казва просто „Имперски партиен конгрес“. Заглавието „Триумф на волята“ е измислено лично от Хитлер.

Рифенщал получава всичко, от което се е нуждаела, за да реализира идеята си за своя импозантен филм. Предоставят й 30 камери, 18 оператори и 19 асистенти, които снимат от самолети, от покриви на сгради и въобще изпълняват безукорно и най-безумните режисьорски хрумвания на Лени. Заедно с архитекта Алберт Шпеер тя измисля да скрият една камера в специално направен асансьор между стойките за нацистки знамена. И именно оттам заснемат най-впечатляващите панорамни кадри. Специално за снимките с речта на фюрера е направен релсов кръг, багодарение на който докато Хитлер бълва своите словесни излияния, разположената под нисък ъгъл камера бавно кръжи около него.
Като цяло Лени Рифенщал прилага истински революционен метод на снимане на документален филм, който до този момент киното не е познавало. За уникалните ракурсни кадри във филма й ще кажат след войната, че тя се постлала на земята пред фюрера, за да покаже на света неговото величие.
Монтажът, който Лени осъществява съвсем сама, продължава цели пет месеца, през които работи по 20 часа в денонощието. Завършеният филм е невиждан по своите мащаби документален спектакъл, запечатал върху лентата не самата реалност, а най-невероятната фантасмагория, представяща се за реалност. Няма дикторски текст, но образите са по-красноречиви и от най-вдъхновеното слово. Думите на Хитлер целят да предизвикат не логически, а емоционален отклик, а филмът пробужда скритите надълбоко в масовата психика подсъзнателни импулси. Той прославя доброволния отказ от индивидуалност в името на пълното сливане с масата. Независимо от безспорните си кинематографични достойнства, „Триумфът на волята“ е открита апология на тоталитаризма. Хората в него са представени като винтчета от добре смазана машина. Налага се впечатлението за изключителна виталност - младежка мощ, впрегната в безкрайните колони на маршируващи отряди, олицетворяващи непобедимите германци. Дори старинните сгради и скулптури на Нюрнберг се оказват въвлечени в грандиозния нацистски спектакъл.
Това е първият пълнометражен филм за нацистите, представящ пред света художествен образ на Хитлер. И именно този образ навярно също е допринесъл, за да вървят след него толкова много хора.

След много години Лени Рифенщал обяснява, че просто е снимала това, което вижда. „Моят филм е документ“, - заявява тя. Трудно е обаче да се приеме подобно твърдение.
Филмът започва с музиката на Вагнер. На фона на германския орел се появява заглавието: „Триумф на волята“. Вървят следните титри, които прозвучават почти като политически манифест: „Създаден по разпореждане на фюрера в чест на 20-годишнината от началото на Световната война, 16-годишнината от началото на страданията на Германия и 19 месеца от началото на възраждането на Германия“.
Високо кръжи самолет. В облачното небе изплува лицето на фюрера. Сянката от самолета на Хитлер се плъзва върху колоните маршируващи. Самолетът се приземява и от него излиза фюрерът - новият месия… В „Триумф на волята“ е концентрирано едва ли не всичко, което впоследствие ще нарекат „естетика на нацизма“.

Днес този филм въздейства почти толкова силно, колкото и „Нощ и мъгла“ (1955) на Ален Рене, разказващ за лагерите на смъртта. Невъзможно е човек да се абстрахира от онова, което знае за Втората световна война и Холокоста, докато гледа кадрите с нацисти, носещи знамената със свастики. Затова е и невъзможно да оценяваме „Триумф на волята“ само в неговия кинематографичен аспект.

В документалния филм за живота на Лени Рифенщал, за който вече стана дума, питат режисьорката: „Вие навярно се гордеете с „Триумф на волята“?
Да се гордея ли, - реагира емоционално Рифенщал, - какво приказвате, аз съжалявам, че съм го заснела: ако знаех какво ще ми причини, за нищо на света не бих го направила“.
По времето, когато снима този филм, Рифенщал подобно на повечето германци вярва на Хитлер, макар че никога не постъпва в неговата партия. След края на най-страшната в историята война, тя заявява: „През 1934 година никой не можеше да знае, какво ще се случи“. И затова може би през 1937 г. във Франция награждават филма със златен медал.

Но в Германия е имало и мнозина, които се досещат до какво може да доведе нацизмът. През 1933 г. великият германски кинорежисьор Фриц Ланг, създател на националния киноепос „Нибелунгите“, получава предложение от Гьобелс да оглави кинематографията на райха. Още същата вечер той напуска Германия.

Следващият филм на Рифенщал, който е посветен на олимпийските игри в Берлин през 1936 г., е още по-грандиозен. В „Олимпия“ тя използва натрупания опит от „Триумф на волята“. Но успява да изнамери още много нови — истински гениални — режисьорски находки. Например в началото му, в което изникват очертанията на древна Елада и античните статуи на олимпийците започват да се превръщат в живи спортисти.
Преди да започнат снимките Лени провежда няколкомесечно обучение с операторите, от които впоследствие изисква почти невъзможни неща. Специално за всеки от тях подбират и изработват по поръчка най-модерни камери и обективи, с които е трябвало да се снима от невероятни ракурси - например от въздушни балони. А снимките на бягащите атлети са правени от камера, монтирана в движещ се механизъм. Друга пък приспособяват специално за снимки едновременно във вода и над вода, а около трапа за скоковете правят дълбока яма за оператора.

Заснети са общо 400 км лента, само за преглеждането на която на Лени Рифенщал и трябват над два месеца и половина. А над монтажа на този колосален филмов материал тя работи почти две години. Готовият филм излиза едва през 1938 г.
„Олимпия“ моментално влиза в десятката на най-добрите филми на всички времена. И техниката, и начините на заснемане, приложени в този документален филм, се превръщат в класика. Прилагани са нееднократно впоследствие, но никой не успява да заснеме нещо подобно на това, което постига Лени Рифенщал. Оживелите гръцки статуи, фрагментите от маратонското бягане, гребането, мятането на диск, са цитирани в множество филми, изследвания на киното, клипове, реклами. „Олимпия“ е признат за истински химн на човешкото физическо съвършенство. Героите му са не само прекрасни, но и еротични. (Неслучайно Фасбиндер след време ще поиска именно Лени да фотографира специално за него мускулести красавци).

Бихме могли да възприемем „Олимпия“ като „чисто кино“, ако не изпълнява на практика пропагандистската задача – да „приведе Германия в състояние на духовна мобилизация“. „Когато ни питат за нашите предци, ние сме длъжни да сочим древните гърци. Античността превъзхожда сегашните времена, защото не е познавала нито християнството, нито сифилиса“, — заявява Хитлер.

Обявеният за истинска кинокласика филм получава много международни награди. Представен е и в САЩ, където обаче никой не пожелава да се срещне с „любимия режисьор на Хитлер“. Осмелява се да разговаря с Лени само Уолт Дисни.
За съжаление, въплътеното на екрана от Рифенщал и този път съвпада идеално с насочеността на нацистката пропаганда, която както е известно имала за цел да формира култ към здравия, силен и предан на вермахта германец.

Началото на войната Лени Рифенщал посреща високо в планините, където си почива след тежката работа над „Олимпия“. Там е застигната от телефонограма, че мобилизират най-добрите й оператори. Тя веднага си издейства разрешение да снима военните операции в Полша и по този начин освобождава групата си от участие в бойните действия.
Но след разправата с мирните жители, на която става свидетелка в полския град Колски, Лени започва да разбира какво става в действителност. Единственият й брат Хайнц е изпратен на руския фронт, заради антивоенни изказвания, където намира смъртта си.
Лени спешно заминава за Испания да прави втори художествен филм – „Долината“ - по пиесата на каталунския драматург Анхело Химера. Тя се занимава с него до самия край на войната, пътувайки от Испания в Австрия, оттам в Прага, опитвайки се да прекарва колкото се може по-малко време в Германия. По време на снимките среща и своя бъдещ съпруг, лейтенант Петер Якоб. Съвременните критици наричат този й филм „вътрешната емиграция“ на раздвоената Рифенщал. Тя снима така, сякаш нищо не се е било променило от времето на „Синята светлина“ - нито в нейния живот, нито в киното.

След войната няколко пъти я арестуват, лекуват я с електрошок в психиатрията. Отнемат й цялото имущество, конфискуват всичките й филми. Съдът снема от нея обвинението за пропаганда на фашисткия режим, признавайки я обаче за „спътница“ на Хитлер. Но до края на нейния живот не й позволяват да снима повече игрално кино.
През 50-те тя разработва много проекти, а готовност да работят с нея изявяват Ана Маняни, Брижит Брадо, Жан Кокто, Жан Маре, но нито една от идеите й не се осъществява, защото й е отказано категорично каквото и да било финансиране.

След като разбира, че и Старият, и Новият свят не я приемат, Лени заминава за Африка. Снима в Кения и Уганда документалния филм „Черният товар“, посветен на съвременната търговия с роби. В Судан фотографира много хора, принадлежащи към нубийските племена масаки и као. Поразява я откритието, че тези мъже изпитват религиозно отношение към прекрасното тяло. Лени живее осем месеца съвсем сама сред племената, успявайки да заснеме безброй невероятни портрети. През 1973 г. е публикуван нейният 200-страничен фотоалбум, озаглавен „Нубийци. Хора от друга планета“ (три години по-късно излиза още един „Нубийците као“), който има огромен успех. Но дори и във фотографските й творби, критиците, сред които е и известната Сюзан Зонтаг, съзират проява на нацистката естетика.

Лени обаче не разбира в какво я упрекват. „Да, аз снимам красиви тела, - заявява тя. – Привличат ме естетическите теми, а не отрицателните. Отрицателното, по-моему, въобще не може да бъде вдъхновение за творчество“.
Но въпреки това документалните филми на Лени Рифенщал за Африка не са допуснати до екрана. След поредното отхвърляне тя се оттегля още повече от хората, увличайки се по подводния свят заедно с последния си любовник - Хорст Кетнер, немец от Чехословакия, който я съпровожда в експедицията й до Африка през 1968 г. и после остава с нея до края на живота й. Независимо че е по-млад от Лени с 40 години, живее и работи заедно с нея почти три десетилетия.

На 70-годишна възраст Лени получава удостоверение за аквалангист. На 78 години издава прекрасния фотоалбум „Кораловите градини“. Продължава да се гмурка в океанските дълбини и да документира прекрасния подводен свят до самата си смърт на 8 септември 2003 г. Тогава е на 101 г.

До края на дългия си живот Лени Рифенщал се отнася към многобройните си критици, като към лични врагове. Така и не може да разбере защо никой от тях не иска да повярва на мемоарите й.
„В какво е вината ми? Не съм била антисемитка и не съм членувала в нацистската партия. Не съм хвърляла атомни бомби и не съм била доносник. В какво е моята вина?...“ – пита в тях тя.

Но когато е имала възможност да избира между Холивуд и Хитлер, тя съзнателно се поставя в услуга на нацистка Германия. И благодарение на този си избор се превръща в единствената и неповторимата, великата и ужасната Лени Рифенщал. А името й завинаги ще остане свързано с това на Хитлер...
Източник: материали от чуждия печат в Интернет



Коментари (1)


     

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)