Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЛАРС ФОН ТРИЕР - ЕДИН ФИЛМОВ ГЕНИЙ НА 60


30.04.2016  Текст:  Красимир Кастелов

портрет

   

60 години навърши един от любимите ми режисьори, смятан от мнозина за скандален и дори за луд, но по мое мнение е един от малкото живи гении на киното.

Той е роден на 30 април 1956 г. в Копенхаген и без съмнение е човекът с най-голям принос не само за обновяването на датското, но и на световното киноизкуство. Оказва огромно влияние върху формирането на новото поколение кинематографисти през 90-те години чрез създадения по негова инициатива концептуален манифест „Догма-95“. 
В 10-те пункта на това легендарно възвание Ларс и неговите колеги Томас Винтерберг, Кристиан Левринг и Сьорен Краг-Якобсен формулират десет закона, на които трябва да се подчиняват кинотворците, според техните разбирания. Така например, те трябва да разчитат единствено на натурните снимки – извън всякакви студиа и павилиони. Да снимат само с ръчна камера, без оптически ефекти и разни филтри. Жанровите филми са строго забранени, както и действието, развиващо се в други епохи, освен в нашето съвремие.

Филмите на Ларс фон Триер в най-голяма степен привличат вниманието върху датския експеримент. Повечето от тях шокират, но без да отблъскват и по странен начин завладяват дори и онези, които не ги разбират. В тях се преплитат подчертаната метафоричност на стила с простотата на кадрите и естественото присъствие на актьорите в тях.

       ЛАРС ФОН ТРИЕР 
е сред малкото европейски кинорежисьори в днешно време, който е смятан напълно основателно за велик новатор. Всяка нова негова творба първоначално скандализира традиционно мислещите зрители, а впоследствие си намира трайно място сред шедьоврите на седмото изкуство.

През 1979 г. Ларс постъпва в Датския филмов колеж, където попада под магическото очарование на кинотехниката и се превръща във фанатичен формалист. Задълбочавайки се в алхимическата кухня на филмопроизводството, той отделя специално внимание на техническата страна на снимките и формалните причудливости на кинематографския стил. Това е видимо още в първите му късометражни творби „ГРАДИНА С ОРХИДЕИ” (1976) и „НОКТЮРНО” (1981), с които печели награди от Мюнхенския кинофестивал.
Младият датчанин се прехласва по легенди на киното, като Ерих фон Щрохайм и Джоузеф фон Щернберг, поради което прибавя и към своето име частичката „фон” още преди да се прочуе по целия свят под името ЛАРС ФОН ТРИЕР.

Среднометражният му филм „КАРТИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО” (1982) е истински бароково упражнение по филмов перфекционизъм, разиграно насред обломките на загиващ материален свят, обитаван от деморализирани офицери, приличащи на нацисти. Още в този му филм са концентрирани основните черти и стилни особености на първата, ориентирана към формалното съвършенство трилогия на датчанина, която е посветена на Европа. В нея той включва три свои филма, чиито заглавия започват с буквата „е”:
"КРИМИНАЛЕН ЕЛЕМЕНТ" (1984), според руския критик Леонид Александровски е уникален опит за смесване на две параноидални естетики – на немското експресионистично кино от 20-те години и на американския «черен» филм от 40-те. Любопитен е опитът на младия Ларс фон Триер да изнамери чисто кинематографичен начин за потапяне в потока на съзнанието на своя герой, намиращ се под хипноза. Непрестанно течащата вода, плъзгането по водни повърхности и играта със светлини и сенки напомнят за незабравимия хипнотичен стил на Андрей Тарковски. „Елемент на престъплението“ е отличен с Гран при за технически постижения на кинофестивала в Кан и много бързо прославя своя създател.
"ЕПИДЕМИЯ" излиза през 1987-а и в него самият Триер изпълнява главната роля. В него се разказва за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и неговият приятел са се трудили с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат наново, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия. 
Този необикновен филм не прилича на нищо, създавано в киното дотогава. В началото му отсъстват даже традиционните титри, а тяхната роля изпълнява думата „епидемично”, появяваща се в кадрите като бацил и оставаща в горния ъгъл на екрана до кошмарния финал. В своите анализи критиците са единодушни, че Триер се е справил със задачата, която сам си е поставил, ръководейки се от принципа, че всеки филм трябва да поражда неудобство у зрителя, подобно на къмъче в обувката.
"МЕДЕЯ" (1988) е телевизионен филм, който е осъществен по нереализиран сценарий на великия датски кинорежисьор Карл Т. Драйер (1889–1968). В него няма опити за радикално преосмисляне на класическия мит от едноименната пиеса на Еврипид. Но зрителите получават възможност да преживеят истински трагедията на изоставената жена, убила своите деца.
ЕВРОПА“ (1991) е последният филм от „Е”-трилогията на Ларс фон Триер. Той ни потапя в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената Година нула. Хипнотизиращият глас зад кадър на актьора Макс фон Сюдов се опитва да пробуди забравени архетипове на колективното европейско подсъзнание, като ужаса от военната разруха, вината за Холокоста, но и за изтреблението на милиони германци. Усещането за краустрофобичност (филмът е почти изцяло заснет в тясното пространство на един влак), а също и за упадъчност, е постигнато виртуозно чрез забележително техническо майсторство при изграждането на всеки кадър. Особено впечатляващо е използването на цвета в иначе черно-белия филм, чрез който се акцентира върху ролята на червеното (комунизма) и черното (нацизма) в историческата съдба на Европа.

През 1992 г. Ларс фон Триер основава заедно с Петер Албек студията за производство на филми „Центропа” (Zentropa Entertainments). Причината за тази  нвестиция е стремежът му към финансова независимост и осигуряване на пълен контрол върху създаваните от него филми. 

Точно по това време се случва нещо, което буквално преобръща света на отдадения на киното Ларс. Малко преди смъртта си, неговата майка разкрива, че мъжът, когото винаги е смятал за свой роден баща, всъщност не е такъв. Генетичният му родител се оказва друг мъж – Фриц Хартман, който е от германски произход.
„Дотогава бях убеден, че като евреин съм жертва. А изведнъж се оказа, че може би съм издънка на нацист”, споделя с ирония знаменитият режисьор, който в желанието си да скъса завинаги с фалшивото си минало приема католическата вяра и скоро след това обединява своите съмишленици около прочутия манифест „Догма 95”, чрез който провъзгласява истински обет на въздържание в името на честното кино, което се отказва доброволно от холивудските хватки за манипулиране на публиката. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал като малък.

Трите филма, образуващи тази нова трилогия са „ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ“ (Breaking the Waves, 1996), „ИДИОТИТЕ“ (Idioterne, 1998) и „ТАНЦЬОРКА В МРАКА“ (Dancer in the Dark, 2000). 

Филмът с Бьорк носи „Златна палма” на Триер от кинофестивала в Кан и европейската филмова награда за 2000 г.
„Танцьорка в мрака” е сред най-силно въздействащите музикални драми, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър. 

През 2003-та Ларс фон Триер представи в Кан „ДОГВИЛ“ с Никол Кидман в главната роля. Това пък е първият филм от новата, така и незавършена трилогия, посветена на Америка. Той приковава вниманието на критиците най-вече с ексцентричността на постановката, разчитаща на максималната условност. Декорът, който практически напълно отсъства, се гради изцяло в представите на зрителя, отваряйки му простор за съсредоточаване върху идейното послание на филма. Догвил или градът на кучетата се намира в Скалистите планини в Америка, която пък е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, който никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо апотеоз на свободата и справедливостта.
Но въпреки своето новаторство, „Догвил“ не получава награда в Кан, което пък предизвиква Ларс фон Триер да заяви: „Сега знам, че това, което съм направил е наистина добро. Филмът ми е толкова провокативен, че журито се е побояло да го награди. А най-лошото за мен би било да ми дадат някаква утешителна награда”.

Втората част е „МАНДЕРЛЕЙ” (2005). В нея режисьорът остава верен на принципите си. Чисто сюжетно филмът започва оттам, където свършва предишният. Грейс напуска Догвил и пътят й минава през Мандерлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им.
Излизането на последната част на трилогията за Америка, която трябваше се казва „Вашингтон”, е отложено и не се знае точно за кога.
Междувременно Ларс фон Триер скандализира зрителите на фестивала в Кан през 2009-а с изключителния си филм „АНТИХРИСТ”, който обаче отстъпва в борбата за "Златна палма" пред "Бялата лента" на Михаел Ханеке, но все пак получава награда за най-добра актриса в лицето на невероятната Шарлот Генсбур. 
За съжаление, мнозина възнегодуват срещу „Антихрист”, възприемайки го като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да разкаже”. Не са никак малко и предубедените киномани, които дори отказват да гледат филма, заради „извращенията” на ексцентричния майстор. Но провокативното мислене на датчанина, по мое мнение, съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си. И затова може би толкова много отблъсква онези с „широко затворените очи”, които се плашат дори от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им покой, базиран върху вярата им в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. 
Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, които са табу дори днес, но и да ги разтълкува по парадоксален начин, на който малцина са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката с Тарковски, водена от първия до последния кадър на "Антихрист", в крайна сметка внушава нещо, което винаги е било фикс-идея и на гениалния руски режисьор. А именно, че няма по-голям грях от това да преследваме житейското щастие, загърбвайки дълга си на човешки същества. Така неминуемо стигаме до егоизъм, самота и омраза, от които може да се роди само и единствено Антихристът...

Повече никакви хепиенди“, - обявява скоро след това Ларс фон Триер, изненадвайки за сетен път всички, които следят неговото творчество. Защото никога не е проявявал афинитет към щастливите развръзки. И през 2011-а  за пореден път скандализира най-големия кинофестивал на света със своята „МЕЛАНХОЛИЯ“ - този „красив филм за края на света“, според собственото му определение. В него той показва разлагащия се труп на задоволеното буржоазно семейство в часовете преди... края на света. За разлика от Терънс Малик, който не крие екстаза си пред красотата на мирозданието в "Дървото на живота", Ларс фон Триер разкрива на нейния фон отблъскващата същност на модерното потребителско общество, противопоставяйки му Меланхолията - единственото безкористно състояние, което ни прави хора, а не играчки на ефимерните страсти и амбиции.  Според някои критици, датският режисьор оспорвал вярата на Достоевски, че красотата ще спаси света, подсказвайки ни, че тя всъщност ще го погуби. Аз обаче не виждам някакво противоречие с руския гений. Защото и Ларс фон Триер, подобно на великия писател, е обезпокоен от несъответствието между външната красота, сътворена от хората и все по-отблъскващата грозота на вътрешния им свят.  Руският критик Антон Долин например разяснява (вижте тук), че за разлика от предишните филми на датския режисьор, този се харесва на всички, защото е невероятно красив. Но пропуска да уточни, че именно в това е заложена поредната грандиозна провокация към консумативно устроените умове, които не са способни да забележат убийствената ирония, извираща от външно красивата „Меланхолия“. Да, ние сме обречени! Да, ние всички ще умрем, но не в това е проблемът. А в красивите илюзии, с които се опитваме да избегнем отговора на въпроса: как да посрещнем края си достойно? От друга страна този филм е психологически трилър с елементи на филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета. Използвани са и специални ефекти, което е изненадващо, като се има предвид, че Ларс фон Триер се е зарекъл никога да не прибягва до тяхната помощ в своите филми. Но това е творец, от когото всичко може да се очаква. 
За съжаление, „Меланхолия“ е ощетена в Кан, заради разразилия се скандал във връзка с изказването на режисьора по време на пресконференцията след премиерната фестивална прожекция. (Повече за това може да прочетете тук). Все пак, няколко месеца по-късно на тържествена церемония в Берлин този изключителен филм е удостоен напълно заслужено с Европейската филмова награда. Ларс фон Триер е печелил това престижно отличие перди това с „Порейки вълните" през 1996-а и с „Танцьорка в мрака" през 2000-а година.
Последният филм (засега!) на легендарния режисьор е "НИМФОМАНКА", излязъл в края на 2013 година, представен и на 18-ия София Филм Фест, макар и не в своята пълна режисьорска версия.
Това е третият и последен епизод от „трилогията на депресията” на Триер, включваща още "Антихрист" и "Меланхолия". В него разказът е фокусиран върху шокиращите признания на една жена (Шарлот Генсбур), която се бори със собствената си биография, лутайки се между възбудата и отчаянието, болката и страстта. Филмът прелива от литературни препратки: от Библията през „Хиляда и една нощ” до „Декамерон” и творчеството на Маркиз дьо Сад. Рецензиите на "Другото кино" за двете му части може да прочетете тук и тук
Най-новият проект на Ларс фон Триер е англоезичен телевизионен сериал, озаглавен „Домът, който построи Джак“ (The House That Jack Built). Снимките започват през тази година. Според уверенията на датската продуцентка Луизе Вест, още никой не е виждал нещо подобно на това, което възнамерява да направи прочутият режисьор. Впрочем, той вече има опит със сериалите. Предишната му телевизионна поредица „Кралството“ (Riget, 1994) е превъзходната комедийна драма с елементи на хорор.

 



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


    

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание