НОВИНИ

• 
• Add new коментар

55 години навърши един от любимите ми режисьори, смятан от мнозина за скандален и дори за луд, но по мое мнение е един от малкото живи гении на киното.
Той е роден на 30 април 1956 г. в Копенхаген и без съмнение е човекът с най-голям принос не само за обновяването на датското, но и на световното киноизкуство. Оказва огромно влияние върху формирането на новото поколение кинематографисти през 90-те години чрез създадения по негова инициатива концептуален манифест „Догма-95“.
В 10-те пункта на това легендарно възвание Ларс и неговите колеги Томас Винтерберг, Кристиан Левринг и Сьорен Краг-Якобсен формулират правилата на ново, интуитивно по своята същност кино, което се отказва от реквизита и декора, предпочитайки натурните снимки – извън всякакви студиа и павилиони. Препоръчва се използването на ръчна камера, без оптически ефекти и разни филтри. Жанровите филми са строго забранени, както и действието, развиващо се в други епохи, освен в нашето съвремие.

Филмите на Ларс фон Триер в най-голяма степен привличат вниманието на световната кинематографична общественост върху датския феномен в съвременното кино. Повечето от тях шокират, но без да ни отблъскват и по странен начин завладяват дори и онези, които не ги разбират. В тях се преплитат подчертаната метафористичност на стила с простотата на построяването на кадрите и съществованието на актьорите в тях.
ЛАРС ФОН ТРИЕР е сред малкото европейски режисьори в днешно време, съвсем заслужено смятан за велик новатор на киното. Всяка нова негова творба първоначално скандализира традиционно мислещите зрители, а впоследствие си намира трайно място сред шедьоврите на седмото изкуство.
Той расте и се възпитава в семейство на евреи-социалисти. През 1979 г. постъпва в Датския филмов колеж, където попада под магическото очарование на кинотехниката и се превръща във фанатичен формалист. Задълбочавайки се в алхимическата кухня на филмопроизводството, младият Ларс отделя специално внимание на техническата страна на снимките и формалните причудливости на кинематографския стил. Това е видимо още в първите му късометражни творби „ГРАДИНА С ОРХИДЕИ” (1976) и „НОКТЮРНО” (1981), с които печели награди от Мюнхенския кинофестивал.
Младият датчанин се прехласва по легенди на киното, като Ерик фон Щрохайм и Джозеф фон Щернберг, поради което прибавя и към своето име частичката „фон”, за да се превърне в известния днес по целия свят ЛАРС ФОН ТРИЕР.
Среднометражният му филм „КАРТИНИ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО” (Images of a Relief, 1982) е истински бароково упражнение по филмов перфекционизъм, разиграно насред обломките на загиващ материален свят, обитаван от деморализирани офицери, приличащи на нацисти. Още в този му филм са концентрирани основните черти и стилни особености на първата, ориентирана към формалното съвършенство трилогия на датчанина, която е посветена на Европа. В нея той включва три свои филма, чиито заглавия започват с буквата „е”:
"ЕЛЕМЕНТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО" (The Element of Crime, 1984), според руския критик Леонид Александровски е уникален опит за смесване на две параноидални естетики – на немското експресионистично кино от 20-те години и на американския «черен» филм от 40-те. Любопитен е опитът на младия Ларс фон Триер да изнамери чисто кинематографичен начин за потапяне в потока на съзнанието на своя герой, намиращ се под хипноза. Непрестанно течащата вода, плъзгането по водни повърхности и играта със светлини и сенки напомнят за незабравимия хипнотичен стил на Андрей Тарковски. „Елемент на престъплението“ е отличен с Гран при за технически постижения на кинофестивала в Кан и много бързо прославя своя създател.
"ЕПИДЕМИЧНО" (Epidemic) излиза през 1987г. и в него самият Триер изпълнява главната роля. В него се разказва за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и неговият приятел са се трудили с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат наново, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия.
Този необикновен филм не прилича на нищо, създавано в киното дотогава. В началото му отсъстват даже традиционните титри, а тяхната роля изпълнява думата „епидемично”, появяваща се в кадрите като бацил и оставаща в горния ъгъл на екрана до кошмарния финал. В своите анализи критиците са единодушни, че Триер се е справил със задачата, която сам си е поставил, ръководейки се от принципа, че всеки филм трябва да поражда неудобство у зрителя, подобно на къмъче, влязло в обувката.
„ЕВРОПА“ (1991) е последният филм от „е”-трилогията на Ларс фон Триер. Чрез него датският режисьор потапя публиката в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената година нула. Хипнотизиращият глас зад кадър на актьора Макс фон Сюдов се опитва да пробуди забравени архетипове на колективното европейско подсъзнание, като ужаса от военната разруха, вината за Холокоста, но и за изтреблението на милиони германци. Усещането за краустрофобичност (филмът е почти изцяло заснет в тясното пространство на един влак), а също и за упадъчност, е постигнато виртуозно чрез забележително техническо майсторство при изграждането на всеки кадър. Особено впечатляващо е използването на цвета в иначе черно-белия филм, чрез който се акцентира върху ролята на червеното (комунизма) и черното (нацизма) в историческата съдба на Европа.
През 1992 г. Ларс фон Триер основава заедно с Петер Албек студията за производство на филми „Центропа” (Zentropa Entertainments). Причина за тази негова инвестиция е стремежът му към финансова независимост и осигуряване на пълен контрол върху създаваните от него филми.
Но точно по това време се случва нещо, което буквално преобръща света на отдадения на киното Ларс. Малко преди смъртта си, неговата майка разкрива, че мъжът, когото винаги е смятал за свой роден баща, всъщност не е такъв. Генетичният му родител се оказва друг мъж – Фриц Хартман, който е от германски произход.
„Дотогава бях убеден, че като евреин съм жертва. А изведнъж се оказа, че може би съм издънка на нацист”, споделя с ирония знаменитият режисьор, който в желанието си да скъса завинаги с фалшивото си минало приема католическата вяра и скоро след това обединява своите съмишленици около прочутия манифест „Догма 95”, чрез който провъзгласява истински обет на въздържание в името на честното кино, което се отказва доброволно от холивудските хватки за манипулиране на публиката. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал като малък.
Трите филма, образуващи тази нова трилогия са „ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ“ (Breaking the Waves, 1996), „ИДИОТИТЕ“ (Idioterne, 1998) и „ТАНЦЬОРКА В МРАКА“ (Dancer in the Dark, 2000).
Филмът с Бьорк донесе „Златна палма” на Триер от кинофестивала в Кан и европейската филмова награда за 2000 г. „Танцьорка в мрака” е сред най-силно въздействащите музикални драми, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.
През 2003-та Ларс фон Триер представи в Кан „ДОГВИЛ“ с Никол Кидман в главната роля. Това пък бе първият филм от новата, още незавършена трилогия, посветена на Америка. Той възбуди интереса на критиците най-вече с ексцентричността на постановката, разчитаща на максималната условност. Декорът, който практически напълно отсъства, се гради изцяло в представите на зрителя, отваряйки му простор за съсредоточаване върху идейното послание на филма. Догвил или градът на кучетата се намира в Скалистите планини в Америка, която е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, който никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо какъвто и да е апотеоз на свободата и справедливостта.
Но въпреки своето новаторство, „Догвил“ не получи награда в Кан, което пък предизвиква Ларс фон Триер да заяви: „Сега знам, че това, което съм направил е наистина добро. Филмът ми е толкова провокативен, че журито се е побояло да го награди. А най-лошото за мен би било да ми дадат някаква утешителна награда”.
Втората част е „МАНДЪРЛЕЙ” (2005). В нея режисьорът остава верен на принципите си. Чисто сюжетно филмът започва оттам, където свършва предишният. Грейс напуска Догвил и пътят й минава през Мандърлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им. Засега излизането на последната част на трилогията за Америка, която ще се казва „Вашингтон”, е отложено и не се знае точно за кога.
Междувременно Ларс фон Триер скандализира по-миналата година зрителите в Кан с филма си „АНТИХРИСТ”, който по мое мнение бе най-добрият филм през 2009-а гоидина. Но не бих го препоръчал, като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да разкаже”. Защото си мисля, че ако това ви подтиква да видите филма на ексцентричния майстор, със сигурност ще останете разочаровани. Но всеки, който очаква поредната среща с нестандартното мислене на датчанина, което по мое мнение съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си, определено няма да съжалява. И след като вече съм гледал няколко пъти този филм, бих препоръчал да го видят и всички онези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им покой, базиран върху вярата им в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец.
Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, които са табу дори днес, но и да ги тълкува по парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава нещо, което винаги е било фикс-идея на гениалния руски режисьор. Според нея, няма по-голям грях от това да преследваме житейското щастие, загърбвайки дълга си на човешки същества. Така неминуемо стигаме до егоизъм, самота и омраза, от които може да се роди само и единствено Антихристът...
„Повече никакви хепиенди“, - обяви Ларс фон Триер преди година, изненадвайки за сетен път всички, които следят неговото творчество. Защото, дотолкото си спомням, той никога не е проявявал афинитет към щастливите развръзки. Защото само за повърхностният зрител финалът на „Антихрист“ може да мине за хепиенд. Какво иска да ни каже режисьорът с уговорката, че няма да снима повече хепиенди, можем само да гадаем. По-важното е, че явно ни най-малко не се е стреснал от неразбирането, с което бе посрещнат последният му филм в Кан и възнамерява сега отново да скандализира най-големия кинофестивал на света с новия си филм „МЕЛАНХОЛИЯ“. Засега знаем само, че това е „красив филм за края на света“, в който освен Шарлот Генсбург, която получи награда за най-добра актриса в Кан за ролята си в „Антихрист“, участват още Кристен Дънст, Кийфър Съдърланд, Шарлот Рамплинг, Стелан Скарсгард, Удо Киер и др. Според оскъдните данни, „Меланхолия”  е психологически трилър с елементи на филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета. Любопитното е, че са използвани и специални ефекти, което е изненадващо, като се има предвид, че Ларс фон Триер се бе зарекъл никога да не прибягва до тяхната помощ в своите филми.
Но това е творец, от когото всичко може да се очаква. Затова по мое мнение именно това ще бъде филмът, който ще прикове вниманието на всички в Кан, както е било винаги досега с всяка поредна творба на Ларс фон Триер.
Вижте следния откъс от портрета на Ларс фон Триер, включен в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“ и излъчен през юни 2009 г. по VTV.